Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

Разговор с руския писател Сергей Лебедев

„Това усещане на руснаците за „историческа невинност“ Путин прекрасно използва. Не знам кога ще разберем, че не България ни е длъжна, а ние сме длъжни пред България. Че сме нахлули тук и сме оставили такъв отпечатък, който не изчезва вече три десетилетия. Затова и моето пожелание към вас е тези следи да изчезнат. Имам усещането за мрежа от миналото, впила се в живото тяло на София. Ако тя се разкъса, може би София ще задиша малко по-спокойно.“

Война между култа и паметта – така в едно свое есе описвате руското наследство от Втората световна война. В каква степен путинският режим възпроизвежда същия този култ във войната срещу Украйна?

В последните месеци виждаме доста силна промяна в Русия. През есента войната се представяше само с един вид медийни публикации – разкази за това как в някакъв град или село докарват ковчега на загинал войник. Местният кмет и роднините поменават убития, изплащат се пари, което е от съществено значение. И това беше всичко. Обществото просто очакваше нови тела. От няколко месеца виждаме обаче как режимът използва пропагандни тактики, изработени във Втората световна война. Това вече не е само война на армията, а война на целия народ. В училище ни разказваха как децата са писали писма до фронтоваците по време на Отечествената война. Сега децата в руските училища също пишат писма до войниците на фронта. В същата позната стилистика: „Ти, батко (или чичко), защитавай страната ни, а пък аз обещавам да се уча отлично…“. Жените плетат чорапи и събират продукти, които се изпращат някъде. Тилът и фронтът са единни. Ето какво се случва на микроравнище.

Езикът на големия наратив също търпи промяна. Путин се опитва да обясни какво се случва, защо е започнал всичко това и пак прибягва до езика на Втората световна война като инсценировка или преиграване. Цялата езикова обвивка е за „борбата с фашизма или с нацизма“. В руския дискурс тези два термина са взаимозаменяеми. Самият морален капитал, който позволява на Русия да предявява някакви претенции и да заявява кое е зло и кое – добро, това е победата във Втората световна война. Ние сме победили и сме в правото си да казваме кой е нацист и кой е фашист. В дадения случай това са украинците.

Този дискурс се базира и на това, че след Втората световна война в Украйна е имало доста силна национална и въоръжена съпротива, продължила поне 8–10 години. В случая може да се направи паралел и с въоръженото движение на горяните в България. Става дума за въоръжена съпротива срещу съветизацията на страната. Съветската пропаганда е направила всичко възможно да представи тези въоръжени групи в Украйна – където е имало и нееднозначни фигури – като „фашистки изверги и подлоги“. Добре познавате този съветски пропаганден речник. Днес същият този съветски дискурс е реанимиран и голямата част от украинското общество се описва като „преки наследници на онези ужасни бандеровци“. В този смисъл, бидейки на територията на войната, както казва Георги Господинов, ние обясняваме всичко единствено чрез миналото. Освен това всеки авторитарен, а в нашия случай вече тоталитарен режим се нуждае от извъндемократична легитимация, от някакви сакрални ценности, символи и смисли, за да може да обясни защо конкретни хора толкова дълго управляват страната. Що се отнася до Русия, то единственият сакрален символ, който е оцелял, има значимост и обосновава приемственост в тоталитарната власт, това отново е победата във Втората световна война. Единственият момент от руската история на ХХ в., с който хората истински да се гордеят.

Най-поразяващото е, че през 90-те години на миналия век изглеждаше, че култът към победата и войната се е разпаднал напълно. Над паметниците на победата се надсмиваха, военните митове бяха напълно разобличени. Оказа се, че дори най-знаменитата военна история за 28-те панфиловци, които едва ли не сами спрели немските войски под Москва, е била измислена от някакъв военен кореспондент. Сега в Русия отново снимат филми за 28-те панфиловци, все едно че историческите разобличения на фалшификацията никога не ги е имало. Тоест от всички митологически конструкции, които ни остави СССР, култът към войната се оказа най-жизнен, тъй като е залегнал в основата на следвоенния СССР. И когато Сталин умира, едноличният култ към вожда е заменен с колективното ръководство, тоест от „монотеизма“ се мина към „политеизма“. Култът към върховното божество, към бащата на народите, бе заместен с множествения култ към победата, където има множество герои, много олтари и много места на поклонението. Тази култ по някакъв странен начин оцеля, защото бе свързан и с някои позитивни конотации – с чувството на гордост, с чувството на победителя и с чувството, подхранващо всеки „ресантиман“ – „длъжни са ни…“. Затова руската държава винаги тропва по масата: „20 милиона жертви!“. Такъв залог в геополитическата игра никой друг не притежава. Тъй че – уважавайте ни!

А кое промени пирамидата на властта в днешна Русия? Как от множествеността пак се стигна до новия баща на народите и до неговото обкръжение?

Дълго време се обсъждаше „близкият кръг на Путин“. Говореше се за някакви много влиятелни хора, от които всичко зависи. Никой никога обаче не успя да изброи конкретните имена на хората от този кръг. И ето че в навечерието на „Страшния ден“, когато Путин произнесе своята военна реч, видяхме част от хората от този кръг, които изглеждаха доста объркани, защото от брежневския кръг на колективното ръководство пак се върнахме към сталинския принцип на единоначалието. Не съм сигурен, че всички тези хора са „за“ войната, особено тези от икономическия блок във властта. Но негативният подбор си казва думата. Стана ясно, че това са просто раболепни изпълнители, които никога няма да надигнат глас. През 90-те години, в началото на чеченската война, имаше случай, когато високопоставен военен отказа да изпълни заповед. Това беше генерал-полковник Едуард Воробьов, на когото бе заповядано да оглави руските войски в Чечения, но той отказа. И не защото толкова обичаше чеченците или смяташе тази война за несправедлива. Той отказа, защото смяташе, че армията се намира в плачевно състояние и не може да води война. Дори тогава се намери човек, който да се оттегли. Сега се възцари пълно мълчание или раболепно подлизурство. В този смисъл войната кристализира тази структура на властта, в която има един-единствен суверен и само той взема решения.

Ето защо краят на войната зависи само от Путин. И не мисля, че би се намерила толкова велика „партия на войната“, способна да му се противопостави. Вертикалът на властта, който Путин формираше от години, се превърна в постамент, на който недосегаема се издига фигурата на вожда, от когото мнозина изпитват ирационален ужас. По тази причина и неговите действия вече са непонятни. Сталин беше подобно страшно божество, на което принасяха човешки жертви, а в замяна той вършеше чудовищни подвизи, с които да се гордее страната. Путин в момента се превръща в нещо подобно.

В друго ваше есе твърдите, че днешна Русия изтрива действителността?

Първо, водим война, която не трябва да се нарича война. Самата дума е дори подсъдна. Ситуацията е направо параноична. От една страна, се сражаваме с „фашизма“, а от друга страна, това не е война. Действителността в Русия се изтрива всекидневно. Второ, унищожена е инфраструктурата на свободните медии, които биха могли да изпращат някакви сигнали към действителността. Населението също е вкарано в глух коловоз, изобщо не е ясно какво хората мислят. Изглежда, че по-голямата част от тях са „за“ войната, но тъй като няма свободен обмен на информация, подобни твърдения са като „черна котка в черен чувал“.

Езикът до такава степен е монополизиран, извратен и милитаризиран, че от него останаха само някакви жалки дрипи. Езикът, на който говори днешната руска власт, свидетелства за явен „геноциден уклон“. Това е просто чудовищно. Щом си пуснеш руска телевизия и особено ако попаднеш на политическо токшоу, тутакси разбираш, че става дума за инвазия на неприкритото зло. Някакви хора от екрана открито наричат нашите украински съседи „нацистки изроди“ и обсъждат тяхното унищожение. Това наистина е война, но преди всичко е война с действителността като такава. Защото в действителност нито Украйна, нито Европа някога са се готвили да нападат Русия. Доскоро руснаците изобщо не смятаха, че Европа е някакво зло за тях. В началото на 90-те години, ако някой кажеше, че американците се готвят да ни завземат, хората се смееха и казваха: „Слава богу! Давайте!...“. Всичко това бе в сферата на шегите.

Путин обаче положи много усилия и му бяха необходими десет-петнайсет години, за да промени сериозно тези нагласи. Той действаше методично, стъпка по стъпка. Първо превзе свободните телевизии, после вестниците, но всичко това не ставаше за един ден. Винаги изглеждаше, че има искрица надежда, че все още остава някоя и друга свободна медия. За да се стигне накрая до пълното затъмняване на хоризонта, в което действителността бе напълно изтрита. Във всички смисли на думата. От местни източници знам, че ако днес се намираш в Москва, там няма да забележиш никакви следи от войната. Надут е един сапунен мехур, в който нищо не се случва. И човек просто не си дава сметка, че в същия този момент от аеродрумите на неговата страна излитат самолети, носещи бомби и ракети. Днешна Русия е пример за разпокъсан свят, чиито части не влизат в никаква комуникация помежду си. Всеки си живее в някакво убежище: Путин със своята параноя, а обикновеният гражданин със своите си проблеми и не иска да има нищо общо нито с путинската параноя, нито с войната.

В същото време режимът на Путин насажда страх, за което четем непрекъснато. Има ли излаз от този страх?

Има такова понятие – „обществена атмосфера“. Страхът постепенно се просмукваше в нея, като отровен газ. Хората привикваха с тази атмосфера и се приспособяваха към нея. След което нахлу нов прилив на страх, когато антивоенните изказвания бяха сериозно криминализирани. Руснаците не искат да си го признаят, но това е съвсем очевидно. Самата война е също източник на страх. Хората могат да се опитат да я изтласкат в подсъзнанието си, да си мислят, че имат ядрени ракети и са неуязвими, но руското общество е обзето от страх, колкото и да се страхува да си го признае. Третият източник на страх е мобилизацията. Не мисля, че има огромни опашки от доброволци пред военните окръжия, но всички треперят и чакат повиквателните. Това е страхът от очакването. Постепенно се свиква с тези страхове и те няма къде да бъдат изразени. Липсват онези свободни пространства, в които обговореният страх престава да бъде толкова страшен. В Русия няма къде хората да си признаят едни на други, че се боят. А мисля, че и в дъното на душата си немалко хора изпитват срам за случващото се. Но и той не изплува на повърхността и не намира израз. Този срам си остава някакъв безсмислен товар, а не е активна сила. Защото срамът все пак тласка човека към промяна, кара го да поправи грешките си. В нашия случай срамът не води до подобрение, остава си само мъртъв товар.

Има ли Русия бъдеще?

В дадения исторически момент тя няма бъдеще, но това бъдеще може да се появи. То предстои да се създаде, предстои да се отвоюва, за него трябва да се борим. Защото путинският проект е дълбинен и консервативен проект на миналото. Всичките му легитимации, всичките му идеи са обърнати преимуществено към „златния век“ на миналото, тоест към средата на ХХ в., когато самият Путин е израснал и се е формирал. В някакъв смисъл Путин сбъдва утопичния проект, описан от Георги Господинов във „Времеубежище“. Проблемът според мен е, че ние, руснаците, все още не осъзнаваме сериозността на случващото се. Появи се, колкото и да е странно, някаква „партия на 23 февруари“. Хората (условно казано), членуващи в нея, смятат, че ако всичко можеше да се върне само ден преди войната, нещата щяха да се решат от само себе си. И всичко щеше да се върне в изходно състояние. А това е невъзможно! Ние отплувахме от този бряг, навлязохме в зоната на бурята, а на хоризонта не се вижда твърда земя.

Трябва да признаем, че в момента Русия няма бъдеще. Натрапва се тежката аналогия с 1941–42 г., когато на хоризонта пред нашата страна също не е имало бъдеще, но пък се е появила международна подкрепа. А в момента ситуацията е коренно различна. Говорим за бъдещето на Русия, като в случая думата Русия е не по-малко загадъчна, отколкото думата бъдеще. Говорим за Русия, като за нещо целеполагащо, имащо своята кохерентност, а всъщност виждаме как ние непрекъснато обсъждаме нейната история и проблема с държавното ѝ устройство. Русия се представя за федерация, а в същото време няма Руска федерация. В началото на 90-те години имаше опит Русия да се превърне в истинска федерация, който приключи още преди да е започнал. Под каква форма трябва да участват в Руската федерация тези почти сто народа? Как да се управляват тези огромни територии, превзети в различни фрагменти от историческото време? Това е огромен въпрос. На него има имперски отговор – с твърда ръка от центъра, премазващ всяка съпротива на гражданите на империята. Има и друг отговор, пример, за който ни дава Европейският съюз. Тоест всички тези движения могат да носят знака на общото различие и на суверенитета, обединени от обща идея. В този смисъл европейската идея за Русия не е мъртва. Въпросът е в състояние ли сме да я осъществим на практика.

В романа ви „Предел на забравата“ героят разкрива тайната на своето минало. Може ли да се каже, че за вас това е изповедален роман?

За мен той беше път към личното ми спасение. Искам да ви разкажа накратко историята. Роден съм през 1981 г. и съм от последните съветски деца. Бях от последните пионери. Всички тези истории за войната, за които си говорехме преди малко, бяха част и от моя живот. Не познавах дядовците си. И двамата са воювали, били са тежко ранени и рано са си отишли от този свят. Те бяха за мен образи от снимките. Баба ми по майчина линия пазеше вкъщи кутия, пълна с ордени и медали. Вътре имаше орден „Ленин“, два ордена „Червена звезда“, орден „Червено знаме“ – всички най-значителни съветски награди. Кутията тежеше поне три килограма. Можете ли да си представите цялото магическо въздействие, което упражняваха върху мен като дете това злато и тези рубини?... Разбира се, че мислено се отъждествявах с този неизвестен мой дядо. И когато вкъщи нямаше никого, дори си слагах някои от тези ордени, мечтаейки как някой ден и аз ще извърша нещо много смело за моята прекрасна родина, и мен също така ще ме наградят. Така че и у мен имаше много силна детска привързаност към образа на войната.

Години по-късно, когато баба почина, отидох в нейния дом. Исках да взема семейния архив и най-вече да намеря военни документи, свързани с моя неизвестен дядо, за да разбера как и защо е бил отличен с тези ордени. Обикновено в офицерските книжки се отбелязва, че на тази дата е бил връчен, примерно, орден „Червена звезда“ за такъв и такъв подвиг. Знаех, че той е отишъл на фронта още през 1941 г., че е воювал в Сталинград и е форсирал Днепър. Бил е старши лейтенант от Червената армия, исках да узная повече за него. Той все пак е минал през цялата война, макар че в Сталинград старши лейтенантите се оцелявали средно по четири дни. След войната той умира и тогава баба ми се омъжва повторно, за друг мой дядо, когото също никога не бях виждал. И той се е споминал преди раждането ми. За него в семейството ни не се говореше. За родния ни дядо, боевия офицер, се разказваше, а за другия се мълчеше. Като съветско дете знаех, че има хора, за които се мълчи. Някои хора съществуват в семейната история само като фотографии. И не трябва да се пита за тях. По-добре е да отидеш да си играеш. За тях не се пита. На нашата дача бяха оцелели някакви вещи от този втори мой дядо – неговата сламена шапка, белият му ленен костюм, въдици и сгъваемо столче за риболов. Взети заедно, тези вещи изграждаха образа на някакъв успешен съветски пенсионер, работил може би като снабдител или на някаква низова партийна длъжност. Пенсионирал се е и е водил безметежен живот – събирал е гъби и е ходел за риба – пълна противоположност на истинския ми фронтови дядо, на героичния старши лейтенант от Червената армия.

Отидох в дома на баба ми и започнах да издирвам тези документи. Първият тревожен сигнал беше, че не ги откривам веднага – или ги е унищожила, или ги е скрила някъде. Защо? Нали това е героичната и положителна страна на нашата история. На третия ден ги намерих из шкафовете. Удивих се, че това са два комплекта документи. Имаше две офицерски книжки. Изведнъж осъзнах, че вторият ми дядо също има отношение към армията, което направо не можех да си представя, предвид неговите фотографии и на въдиците. Отворих документите на родния си дядо и се убедих, че да, той наистина е бил старши лейтенант, воювал е на изброените от мен места, но никога не е бил награждаван. Реших, че просто са пропуснали да отбележат наградите му в офицерската книжка. Че е грешка. Разтворих офицерската книжка на втория си дядо и се изясни, че всички тези прекрасни отличия принадлежат именно на него – на офицера от ВЧК, ОГПУ, НКВД и МГБ.

На втория ви дядо, не на първия? Който е служил в репресивния апарат на службите за сигурност?

Да. И забележете, станал е чекист още през 1918 г., когато е бил едва на 15 години! Боец от отряд със специално предназначение (ЧОН), който е изземал зърното на селяните. Завършил е службата си в органите през 1954 г., което е също понятно, веднага след арестуването на Берия. Като в последните години на службата си е бил важен началник в ГУЛаг. Там е ръководел северните лагери, бил е началник по стопанската част на лагерите в Закавказието и всичките си ордени е получил в периода 1937–38 г. Тоест в годините на Големия терор и след него.

Това беше абсолютен шок за мен! Бях млад човек, а ето че изведнъж се озовах в друго време. Просто не знаех какво да правя. Този дядо не ми е кръвен роднина, но все пак е част от семейството ми. Близките ми са живели заедно с него, сядали са на една маса. Разбрах, че нямам изход от този морален капан. Нямаше кого да питам за повече подробности. Близките ми, които са го познавали, вече бяха покойници. А личното му дело беше засекретено. У нас, за разлика от вашата страна, няма достъп до досиетата на офицерите от репресивните органи.

Изведнъж си дадох сметка, че този втори дядо чудесно е измислил всичко. Скрил се е зад образа на старика със сламена шапка. Всички свидетели на неговите дела отдавна не са били между живите. Архивите са затворени, а неговите наследници в службите бдят тези документи да не се предоставят на хората. Няма никакъв път назад към миналото. Той всичко е предвидил и се е подсигурил.

Не беше предвидил само едно – художествената проза е способна да отвори всички врати. Той беше предвидил всичко освен едно – че неговият неродѐн внук ще се окаже писател. Разбрах, че трябва и че съм длъжен да напиша книга за това. И че трябва да използвам в нея опита, който имах като геолог – бях работил като геолог седем години в северните части на Русия, и то тъкмо по гулаговските места. Знаех как тези лагери изглеждат дори след много години. Реших, че ще напиша книга, с която ще го призова да ми отговори. Книга, в която ще му отредя тяло и лице. Така той ще получи образ и ще престане да бъде фигура на отсъствието. Както цялото негово поколение, което беше фигура на отсъствието – някакво „нулево множество“. Тези хора просто ги нямаше, не бе ясно кои са и какво са вършили. Реших, че ще им дам образи и така ще им потърся отговорност.

Самият аз също по този начин намерих изход, катарзис и спасение. Защото можах да извървя цялата тази история докрай. Осъзнах, че ако не напиша тази книга, това „родство“ ще тегне над мен цял живот.

В другия си роман – „Дебютант“, също преведен на български, описвате действията на руските спецслужби, свързани с отравяния като тези на Скрипал или Навални? По какви източници писахте вашата романна фикция?

Съществуват мемоари на хора, разработвали тези начини за ликвидиране. Например книгата на химика Вил Мирзаянов или спомените на някой си Сахаров, работил над проекта „Новичок“, който в края на 80-те години осъзнава какво е сторил и какво чудовище е създал. Тогава той решава да разкрие цялата истина за производството на химическо оръжие в СССР и впоследствие емигрира в САЩ. Оставя огромни мемоари за вътрешната си промяна и за тези химически оръжия. Освен това са отворени архивите на КГБ в Украйна. В тях също има определени материали за функционирането на тази система. Ето по тези източници аз писах романа си.

Искам и да ви питам за образа на България във вашето детство. От едно ваше интервю разбрах, че имате много спомени, свързани с паметника „Героите на Плевен“, но като младежка контракултура?

Да, точно така. Там премина съветската ми младост. Бях научил всичко за Руско-турската война през XIX в., това беше част от културния код. Имената на Скобелев, Шипка и Плевен се преподават в училище. Набиват ти го в главата, макар изобщо да не си представяш къде е това. Но стана така, че мнозина от моето поколение започнаха да се срещат около паметника „Героите на Плевен“, който се намира около Политехническия музей. Това е в самия център на Москва. „Героите на Плевен“ се оказаха най-важното сборно място в моята младост. Нещо като пространствено присвояване, извършено от мен и група връстници. А иначе, ако ме питате за свързването на царското със съветското, да, късният съветски строй с радост „кооптираше“ имперското наследство. И го използваше за своите цели, включително по отношение на страна като България. Този паметник си остана един неразбираем символ от детството ми. Използваш го, без да знаеш какво означава нито за Русия, нито за България. Но постепенно в душата ти насаждат усещането, че някой за нещо трябва да ти бъде благодарен.

А как гледате тогава на безкрайните руски и съветски паметници в София? Имате ли отново същото усещане?

Направо бях поразен в каква степен топографията на София е „руска окупационна топография“. Мисля си, че никъде другаде, дори в Източна Германия, не се е съхранила такава плътност на съветското присъствие в топографията. Виждам, че София е град, вече отдръпнал се от съветското минало, потопен в европейското настояще. Но проследявайки имената на софийските централни улици, имам усещането, че Тодор Живков е още жив. И разликата между топографията и архитектурната реалност ме стъписва. А мога да си представя и колко неща сте заличили. Говоря най-вече за наименованията на улиците. Вървиш по „Московска“, после по „Аксаков“, гледаш катедралата „Св. Александър Невски“… И си даваш сметка колко силно е било влиянието на руската или съветска окупация върху живота в Източна Европа и особено в България. Колко дълготрайни са тези ефекти. И как ние, руснаците, продължаваме да не чувстваме никаква отговорност за всичко това. Поразяващи са едни данни на „Левада център“, правени, разбира се, когато все още имаше свободна социология в Русия. Според тях само един-два процента от руснаците чувстват някаква вина за окупацията, извършена от СССР и съответно от Русия, на балтийските държави и на страните от Източна Европа. Тъкмо това усещане за „историческа невинност“ Путин прекрасно използва. Не знам кога ще разберем, че не България ни е длъжна, а ние сме длъжни пред България. Че сме нахлули тук и сме оставили такъв отпечатък, който не изчезва вече три десетилетия. Затова и моето пожелание към вас е тези следи да изчезнат. Имам усещането за мрежа от миналото, впила се в живото тяло на София. Ако тя се разкъса, може би София ще задиша малко по-спокойно.

„… И сега стоя на предела на Европа и поемам обратния път – в словото.“ Така завършва романът ви „Предел на забравата“. Този обратен път възможен ли е?

Както показва романът, възможен е. Замислих този роман в Португалия, на другия край на Европа, гледайки към Атлантическия океан. Отидох там през лятото, имаше туристи от цяла Европа, чуваше се невероятно смешение от гласове. Полски, чешки, немски, най-много от Източна Европа, която особено обича Юга. И изведнъж, сякаш по нечие внушение, осъзнах, че в следвоенния ГУЛаг може би е имало същото смешение на езиците. Известно е какво е било там в следвоенните години, особено след масовите депортации. Тогава осъзнах, че историята на ГУЛаг не е историята на някакъв непонятен Сибир, а е нашата обща европейска история. Не знам дали затова Путин заговори за „Европа от Лисабон до Владивосток“, но изведнъж усетих това пространство, свързано от общото ни и неизказано минало. Затова аз замислих моя роман именно като европейски. Като книга, връщаща на европейската ни история нейното изгубено измерение.

Разговаря Тони Николов

Сергей Лебедев (род. 1981 г.) е журналист и писател. Роден е в Москва в семейството на геолози. От 2016 г. живее в Германия. Автор на пет романа. Неговият дебют „Предел на забравата“ е преведен на петнайсет езика и е публикуван през 2020 г. на български от изд. „Кръг“ в превод на Денис Коробко. През 2022 г. на български излезе и романът му „Дебютант“ (превод Денис Коробко, изд. „Кръг“).