Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

Със завидна проницателност Константин Павлов разобличаваше различните метаморфози на злото

Поезията на Константин Павлов е плод на неговото търсещо съзнание. Тя е диагностика на онази епоха, която няма да забравим заради нейната абсурдност. В творбите на Константин Павлов е тоталитарното време с неговата бездуховност и всевъзможните му насилия. Написаното от поета ни въздейства с богатата си семантика и с големия си емоционален потенциал. В творбите на Павлов са и най-значимите въпроси за човека изобщо, също определящи доминиращото в тяхната проблематика. Определящи и своеобразната тоналност на изповяданото за трагизма на живота, близко като чувство и мисъл на толкова много поети и философи. Чувството, което и на философ като Ясперс бе така добре познато, за да каже, че животът е „пронизан от страдание“.

Отвратен от вездесъщите безобразия в онази мрачна действителност, Павлов споделяше в записките си, че „животът поначало си е нещо неприлично, просташко, безнравствено. Смъртта е неговата лицемерна алтернатива“. Думите му навярно ще смутят онези, които не познават добре неговата човешка и творческа участ. Но те, отнесени към същностното в неговото мислене, са само едно изригване. Подобно и на други в стиховете и записките му, те са само един нюанс в сложния емоционален свят на поета. Тези думи са обяснимо следствие на връхлетялото го отчаяние, на усещането за безсмислие в света на погубените ценности. В съзвучие с чувството в цитираните думи са и думите в стихотворението му „Втора самота“:

Най-извратената самота –
сам сред милиардите себеподобни.
Сам.
Като дърво,
загубено
в гора.

Обобщавайки смисъла на едни подобни състояния, а всички те се дължаха на изпитаното от съзнанието му, угнетено, но и устремено към истината, Константин Павлов твърдеше, че „пътят към истината не е раят. От рая трябва да се тръгне към чистилището и в последния етап, ако човек си направи равносметка в чистилището, сам ще прецени, че мястото му е в ада. Остава да си избере кръговете“. Навярно повод за тези редове са му дали и „нещата“, за които говори в една от записките си: „Убиват хора, а след това ги реабилитират. А? Как ви се струва? Ама няма дори помен на реабилитация, а ексхумация. Ама е само на тялото ексхумация, а не на духа. Реабилитирането е по-страшно от убийството, защото е разпродажба на трупа за нови (и по-гнусни) цели“. 

Но колкото и много да бяха потискащите интонации в неговото творчество, Константин Павлов не бе поет на резигнацията и песимизма. Защото отрицанията и омерзенията му бяха своеобразно утвърждаване, непрекъснат опит за откриване на истината като опорна точка. И тук ми се ще да цитирам Данило Киш, за когото писането е опитът на човека „да открие изход от кланицата на историята, която съвсем не е „учителка на живота“, а врява и безумство, и бръщолевене на идиот“. Един опит „на този всеобщ хаос на историята и човешкото съществуване да се придаде някакъв смисъл, да се осъществи поне някаква надежда“. Точно това бе и писането на Павлов, заради което казионното мислене го отхвърляше.

Той не се умори да слага пръста си в раната. Творбите му бяха срещу онези, които строяха флотационни фабрики, за да „няма разни златни примеси у нас“ („Флотация“). Взрян с духовния си взор в човешката драма и пътя на човека в историята, с безпокойствата, обсебили съзнанието му, поетът знаеше, че „пътят от пещерата до Кьолнската катедрала е твърде дълъг“. „Но обратният път – допълваше той – може да бъде изминат за мигове.“

Не можеше да не бъде трудна съдбата на поета, който разобличаваше сганта, подменила истината за изкуството и живота с тезите на идеологията и пропагандата. Павлов не искаше да приеме убиващата подмяна на идеята за личността с идеята за държавата, която е над всичко. Константин Павлов иронизираше онова „жестоко плодородие“ на „кореми, юмруци, / космически сонди, / досадни поети“, което бе същина на тоталитарното време. Съпротивата му бе срещу всичко, отричащо правото да принадлежиш на себе си. Беше израз на съкровените му прозрения за човека като свобода. Язвителен, владеещ безценните предимства на иронията и сарказма, съумяващ да насити и баналното с предизвикващия много размисъл подтекст, Павлов наистина бе самостойно пространство в живота и литературата ни. И занапред ще си остане това пространство.

Неведнъж бе писал за смисъла на изкуството. За Константин Павлов поезията не трябваше да бъде нито масово чудо, нито шумно надпяване, а само страдание по „космическия път към истината“ („Декларация“). За това и писаха, че в творбите му се откроява „бохемското нихилистично отношение към действителността“. Писаха също, че втората му книга оставяла „утайката на някаква лепкава мръсотия“.

Той искаше да заживеем най-сетне в един свят, който да не бъде „преситен от логика / и всякакви съображения“ („Алхимици“). Проницателен бе взорът му, с който сваляше маската и от най-изкусната лъжа в онова безпътно време. И за страха той написа една ярка поема, разкривайки неговата зловеща генеалогия и не по-малко зловещите му последствия. Няма да забравя многозначителното внушение на двата стиха от „Спомен за страха“, с които поетът казваше:

А истински страхливите
внушават истинския страх у другите.

Със завидна проницателност Константин Павлов разобличаваше различните метаморфози на злото. Поетът ни внушаваше, че и „ужасът си променя характера…“ („Капричио за Гоя“), за да може вече и да ухажва снизходително своите жертви. Излишно е да споменавам за кой ужас ставаше дума.

Някога той смяташе да си отмъсти на враговете, изпращайки по техните домове змиите от буренаците на къщичката си в Курило („Пасторално“). По-късно той направи нужното, за да замърси по един оригинален начин „океанската среда“ („Интервю в утробата на кита“). Така творбите му бяха неговото единствено, но така силно и въздействащо отмъщение на всичко, което не можеше да понася.

Стихотворението му „Беше ХХ век“ е присъда заради светотатствата на ХХ век. Пък и на човека изобщо, дефиниран от поета като „най-жестоката / и най-фалшивата“ рожба на Времето. Колко различна е творбата му от утвърждаващите изблици за човешкото величие. Чувствата в нея бяха отрицание на илюзиите и много от представите ни. Един мрачен контрапункт на тезата за онзи „венец на творението“. Контрапункт, отричащ човешката разюзданост, безвкусицата, самата непристойност на некачественото ни съществуване. Така Константин Павлов бе стигнал до максималната степен на отрицанието. Отишъл беше много по-далеч и от най-навъсените думи в поезията ни, когато е размишлявала за човека. Написал беше творбата си през 1982, една година след честването на онези тринайсет века, за които казваха, че са завършили с огромното ни щастие. И доста време преди да изгуби говора си заради многото понесени удари. А в завършека на стихотворението е онова видение с устрема ни към небитието, където плуват

само два-три атома тъга,
каквато е
абсурдната любов –
на няколко оцелели кучета,
като последен,
незаслужен реквием.

Като си спомня в своите „Предизвикани записки“ за младия Павлов, Иван Теофилов изтъква, че той „вече ярко се открояваше с високото си чело на обречен и набразденото със ситни, променливи бръчици лице ту от насмешлива ирония, ту от затаена горчивина от перманентно нанасяните му удари. И вече всички знаеха за данданиите около него и високо ценяха историята му. Беше за всички вече Константин Павлов“.

Той живее в паметта ни с облика си на един от големите ни поети. Константин Павлов наистина беше отломък от „едно много далечно бъдеще“, както се бе нарекъл в стихотворението си „Монолози на „Орон П.“.

Божидар Кунчев е литературовед, професор в СУ „Св. Климент Охридски“ до 2016 г. Автор е на книгите: „Един бял лист, едно перо“ (1981), „Александър Вутимски“ (1984), „Иван Пейчев“ (1986), „Александър Геров“ (1987), „Поглед върху поезията“ (1990), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров“ (2003, 2014), „Да отидеш отвъд себе си“ (2007), „Когато времето кристализира“ (2012), „Всичко мое“ (2015), „Насаме с Радой Ралин (2018).