Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

Три софийски изложби сплитат тези елементи – всяка в своята химия или алхимия, за да представят светове. Всъщност все нашия свят, в различните му измерения, в близки и далечни географски точки, в призивната му актуалност, в съзерцание на неговата различност, в следите от съществуването ни в него…

„Аз трябваше да направя нещо“ – утвърждава още с названието на изложбата си Станислав Беловски. Представена в САМСИ (23 февруари–26 март 2023), тя проследява арт намесите на художника в градската среда през 2022 г. И те са свързани с войната в Украйна.

Нахлуването на Русия в Украйна шокира света – и всеки сякаш искаше да направи нещо, за да я спре, съзнавайки своето безсилие пред невъобразимото. За Станислав Беловски „изкуството е преди всичко лична позиция, вид политически акт“. И през март 2022 г. той разлепва на две места в София стенсила „Путин и мъртвото му тяло“, който попада и в селекциите на световните медийни агенции за антивоенен стрийт арт. Текст в изложбата описва създаването на този образ. Тръгнал е от идеята, че инвазията в Украйна е политическото самоубийство на Путин, съвпаднал е с годишнината от смъртта на Пазолини, провокиран е от злоупотребата на руската пропаганда с думата „фашизъм“, за да стигне до стенописа на френския художник Ернест Пиньон-Ернест и да го използва в своята работа.

Разбираемо е, че този текст, както и другите в експозицията, е предназначен за зрителя в изложбената зала. Разкрива му генезиса на идеята, вдъхновението за образа, начина и техниката на изпълнението му. И предполага бавно и спокойно разглеждане. А на улицата, там, където стрийтартът среща случаен минувач, образът въздейства сам по себе си – ударно и шоково даже. Четлив от пръв поглед, дори само за да привлече вниманието. Едва после разглеждането му може да изяви и други негови нива. Сравним е с плаката, но не съвсем – може би само като първоначално въздействие.

И тъкмо на това първо ниво стават и грешки – авторът описва една от тях в текста към There’s always be sun, където при отпечатването в черно-бяло се е загубил жълтият цвят и така за украинците стенсилът е започнал да „говори“ в полза на агресора. Заради което художникът се извинява, а по улиците на София жълтият цвят е добавен с помощта на доброволци.

Животът на тези образи извън изложбената зала е различен и по друга очевидна причина: на улицата те се срещат не с подготвена публика, а с всякакви хора, за които те трябва да са четливи от пръв поглед. Така „Христос“, арестуван „за проверка“ от двама служители на ФСБ, е разбираем за всички – стенсилът е бил разположен срещу сградата на МВР в София. А за реакциите на тази разнородна публика в градската среда свидетелства видео – показва тъкмо уличната борба за надмощие на образно и символно ниво.

Отделна поредица в изложбата са произведения, които прокарват сякаш пряка линия от агресията на Русия днес назад към комунистическото минало. Anger е живописна работа от 2023 г. и представя в поредица разкривеното лице на Путин на фона на стари вестници – „Правда“, „Работническо дело“ и др., за да завърши под вестникарското заглавие „Традициите живеят“. Те живеят парадоксално преобърнати и в колажите от проекта „Корекция на комунизма“ от 2014 г., и във „връщането“ на паметника на Ленин на Ларгото в Lenin is here again от 2019 г., а и във все така актуалния проблем с Паметника на съветската армия – с неговото буквално преобръщане в Change the symbol от 2019 г.

Рязък преход за мен бе изложбата на Станка Цонкова-Уша „Вълна отнесе стъпка в пясъка“ (25 февруари–26 март 2023, куратор Вера Млечевска). Представена в „Топлоцентрала“, тя пренася зрителя в друго време, но и във времето изобщо, в друго място, но и в местата навсякъде, в друго състояние, или множество състояния, възможни като преживяване сякаш само в съзерцание. Което значи и размисъл, и чувствителност, при това на най-деликатното ниво сетива. Отново чрез фотография, колажи и видеа.

Изложбата е резултат от престоя на Станка Цонкова-Уша в Япония през 2001 и 2003 г. „Уша наблюдава жадно живата и неживата природа в нейните наслоявания, разливи, срастъци, флуиди и вкаменелости. Понякога следите от тези процеси придобиват енигматичната кодираност на абстрактни картини. Композиции от четири и повече кадъра организират визуални хайку стихове“, пише в текста към изложбата. И е точно така. Дори подредбата на изложбата, с уж случайно висящи от тавана произведения, с наглед произволно разположени на места фотографии по стените, със следа от пясък на пода, която едва не настъпих, а може би трябваше… – всички те пренасят в света на друга култура. За нея знам малко, но достатъчно, за да не я свеждам до екзотика, към която да надзъртам с бегло „европейско“ любопитство и примирена с нейната непроницаемост.

Напротив, изложбата е именно подстъп към нея. Станка Цонкова-Уша е работила и се е вдъхновявала от ярки фигури на японския следвоенен авангард: от фотографа Ейко Хосое, от основателите на буто Тацуми Хаджиката и Оно Казуо, самите те отворили японската култура за света. И резултатът от това общуване е колкото индивидуален, толкова и всеобхватно завладяващ. Тук отново видеата допълват образите: с почитта към Оно Казуо, изразена от последователите му на неговия 96-и рожден ден – която е и докосване, и танц, и съкровен ритуал. И с Кейко, която изпълнява буто на брега на океана, сливайки се с природата…

Изложбата на Мария Налбантова „Пейзажи на метър“ (23 февруари–7 април 2023, куратор Лъчезар Бояджиев) в галерия ИСИ-София е резултат от двумесечната резиденция на художничката в Ню Йорк като носителка на наградата БАЗА. И представя необичаен поглед към този град, в който, казват, или веднага се влюбваш, или веднага го намразваш.

„Ако измерваме пейзажите в инчове, крачки или метри, то измерването на малките фрагменти на паметта, които я изграждат във времето, е по-комплексен процес. Изложбата е опит за споделяне на някои от тези малки, пресечни точки, в които личната история се отлага като седимент в историята на града“, пише в текста си кураторът на изложбата.

Мария Налбантова се вглежда в следите от човешко присъствие, в неволните свидетелства за безброй съдби, оставени и оставяни небрежно, но и неизбежно в тъканта на града. Прави го деликатно и с музейна страст, бих казала, с намерени обекти и фотография, която ги документира „археологически“. Dead Horse Bay е старо сметище, покрито с пясък, от който океанът постоянно изрива парчета керамика, стъкло, непотребни вещи от края на XIX век до днес. Малката колекция, събрана от художничката, и фотографиите „от мястото на събитието“, следващи очертанията на всеки фрагмент, съставят цялостно произведение – и същевременно образ на миналото и настоящето, чрез който да измерим или поне да си представим измеренията на времето.

Изкуствени разноцветни листенца от Сентрал Парк, свидетелства за безброй сватбени тържества, любовни признания и моменти на щастие отлитат почти буквално в изложбата. А във фотосите се отлагат като отпадък от съответните пунктове из парка…

Малките библиотеки в Бруклин, сковани с подръчни материали или приспособени стари шкафове, сандъци, къщички за кучета и прочие, са израз на междусъседско доверие – че ще вземеш книга, ще я прочетеш, ще я върнеш, ще оставиш друга… А заедно с нея съседите оставят неволно и нещо от себе си понякога. Мария Налбантова показва серия от обекти, ползвани за разделители или просто забравени в книгите – страници от бележник, транспортни билети, карти на метрото, сметки, снимка. Колажира ги върху фотоси за ситуацията на намирането им, като прецизно описва адреса, книгата и страниците, между които са били.

А пейзажите от Ню Йорк са действително на метър – представени върху старите дървени уреди, които могат да се „начупват“ и да създават измерения по хоризонтала и вертикала. В изложбата има и видео, да добавя, в което художничката снове по пътека между небостъргачите в задния план и… към нас всъщност.

И така тези три изложби по съвпадение показаха за мен фотографията като изкуство, като документ и като средство за изкуство – в безкрайните ѝ възможности за преливане в съвременността.