Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

С чешкия режисьор Ян Сверак разговаря Цветан Цветанов

Ян Сверак, носител на Оскар за филма си „Kоля“ (1996 г.) беше гост на София Филм Фест, където представи новата си продукция „Витлеемска светлина“, както и ретроспектива на свои предишни творби – „Начално училище“, „Акумулатор 1“, „Пътуването“, „Тъмносин свят“, „Амбалаж“, „Коля“  

Имате дългогодишно сътрудничество с баща ви, Зденек Сверак, който е съавтор и на сценария на новия ви филм, както и актьор в главната роля.

От една страна, е много лесно да общуваме, защото се познаваме така добре. Знам кога е честен, кога се опитва да скрие нещо. И е по-лесно, защото знам, че той би се убил от работа заради мен – ще пренаписва и пренаписва. И аз ще направя същото за него. За баща ми това носи риск, защото младежът може да съсипе труда му, но му носи и енергията на младостта. А аз работя с някого, който вече много добре владее занаята, с което надскачам своето поколение откъм зрялост и умения. Той знае как да напише сценария, монтажистът ми също владее занаята си, и той е от старото поколение. Моят оператор също. И сега, когато съм на 50, а те са на 80, всъщност губя най-близките си сътрудници, защото те се пенсионират.

Откривате и много млади актьори. Имате отношение към детската гледна точка, така е и в новия ви филм.

Вероятно се дължи на факта, че никога не съм имал чувството, че съм пораснал, винаги съм се смятал за твърде млад за всичко. И може би има нещо общо с факта, че режисьорът трябва да умее да вижда нещата като за първи път.

Кое е най-важното, ако трябва да опишете вашето поколение в чешкото кино? Когато бяхме млади, за нас беше щастие да открием вашите филми и тези на Петър Зеленка, на Богдан Слама.

Ние имахме привилегията и късмета да работим в киното, когато то получаваше силна подкрепа от публиката, тя искаше да гледа филмите на странни хора като Богдан Слама. Като автори можехме да правим каквото ни харесва. Нямаше диктат на продуцентите, на публиката. Сега заповядват парите. Някои филми станаха популярни и събраха милиони зрители, а всъщност са доста плоски.

Имате сцени с шумни деца в класната стая, може ли да ги използваме като метафора за днешната публика, която не е концентрирана върху случващото се в киното?

В световен мащаб тя е все по-вдетинена. Ако вземете филмите от 70-те, диалозите „бяха много умни и сложни, а героите морално бяха на ръба, двойствени. Трябваше публиката да влага усилие в гледането, защото животът не е черно-бял. Сега всичко е опростено, като в анимационен филм или на плакат. Това се случва, защото има толкова много информация и толкова много възможности, че за всяко нещо остава все по-малко внимание. Губим нюансите, тези ръбове на несигурност и съмнения, искрата на живота. Ако си представим публиката като децата в класната стая, те се разсейват, всяко има свой проблем, гледа в телефона си и ако искате да привлечете вниманието им, трябва да взривите бомба в класната стая или, знам ли, да ги залеете със студена вода. Масовите рекламни кампании, които работеха преди, вече не привличат вниманието на хората, не ги вкарват в киното. Всеки има HBO, Netflix. Ако си спомняте, преди няколко десетилетия, когато пуснеха нов филм по телевизията, всички в автобуса говореха за него. Когато в киното даваха добър американски филм, в автобуса всички го обсъждаха. А сега всеки е гледал нещо различно и не можем вече да разговаряме за филми. Остава ни да говорим само за времето.

Но все още можем да си препоръчаме нещо, нали?

Препоръките не са част от социално приетото общуване. Трябва да можем да обсъждаме филми или музика, за да си сравним вкусовете. Никой не си е представял, че ще се окажем затрупани от такива огромни количества продукция.

Виждате изолация в бъдеще?

Алгоритмите на социалните мрежи ни държат в един балон само с хората, които мислят като нас – за ваксинирането, за руснаците, за войната, за лявото и дясното, за каквото се сетите. Затворени сме в тези изолирани балони и става все по-трудно да говорим помежду си, защото виждаме всичко в черно-бяло. Изчезват нюансите.

Значи ли това, че ако днес направите филм като „Коля“, той ще бъде критикуван?

Ще го критикуват, че е кич, ще го критикуват за тормоз над дете, защото актьорът беше на пет години, не можеше сам да взема решения. Днес нямаше да са ни позволени нощните снимки с дете. И преди ни критикуваха, че се опитваме да покажем ерата на комунизма в добра светлина, че е било много по-тежко, отколкото го показваме.

Много години минаха, но от филма „Коля“ ми е останало усещането за прошка. А днес всеки е срещу нещо. Явно трябва да се появи дете, за да си простим.

Хубаво е, че го казвате, защото миналата седмица една приятелка, която гледа „Коля“ в София, също го разчете през прошката. Говорихме колко е трудно да се прощава и че първо трябва сам да си простиш. Това е оздравителен процес. Труден, но много необходим. Както знаете, всичко започва от нас самите. Ако мразите някого, вероятно е, защото мразите нещо в него, което намирате и в себе си. Трудно е във времето на нулите и единиците да се разбере какво е прошката.

Всяко нещо може да бъде чудо, както в кратките разкази на баща във „Витлеемска светлина“, новия ви филм. Какво можете да кажете за чудесата в 2023 г.?

Изненадан съм, че изпитах съмнение, че чудесата са възможни. Те се случват. Можеш да ги наречеш с научното им име – например синхронност на съдбите. Вярвам в чудесата, макар и да е трудно за разбиране.

Каква е основната разлика между чувството за хумор на вашето поколение и на това на баща ви?

Ако има някаква разлика, тя е, че ние сме по-цинични. По-младото поколение е по-цинично, харесва постмодернизма, комбинирането на неща, които нямат място едно до друго. Баща ми написа песен за финала на „Куки“, беше с много тъжен текст. Помолих моя композитор да направи музика, а той каза: „Ако напиша тъжна музика, песента ще бъде просто мрачна“. Така че той направи нещо като панаирджийска песничка, весела, но и някак изкривена, странна, все едно мелодията те принуждава насила да се забавляваш. Емоцията идва от контраста. Баща ми каза, че песента е твърде весела: „Как се осмеляваш да сложиш такава музика на моя тъжен текст“. Нашето поколение не иска да използва рецептите от миналото, защото формулите вече са стари. И така, в търсенето на искрата, ние комбинираме. Смехът и смъртта уж не могат да вървят заедно, но ако успеем да ги съберем, получаваме огромна искра.

Филмът „Тъмносин свят“ се различава от останалите ваши произведения, в него се занимавате със специфичен период от чешката история. Имате ли намерение отново да използвате подобен подход?

Формалната причина да се захванем с тази тема беше „Kоля“. В договора ни за разпространение на „Коля“ в Щатите от „Мирамакс“ бяха вписали клаузата, че имат право първи да научат какъв е следващият ни проект. И заради успеха на „Коля“ си казахме, че можем да направим филм, за какъвто не сме си и мечтали заради планираните мащаб и бюджет. Да направим нещо, което американците биха финансирали. Баща ми работеше по интервюта с пилоти ветерани още в радиото през 60-те. Предаде ми интереса си. Като детe ми даваше да чета книги за пилоти, правех си самолетчета. Той ми каза: „Хайде да направим филм за пилотите във Втората световна война. Ще струва скъпо, друг път няма да имаме шанс“. Американците казаха: „Много интересно, но е твърде далечна тема за нас, направете си го вие“. Не ни дадоха пари. „Дисни“ купи „Мирамакс“ и три години по-късно излезе „Пърл Харбър“ с много подобен сюжет, даже имаше и пилот пелтек, което не би било възможно, защото, ако заекваш, няма да те допуснат, понеже няма да се разбират съобщенията ти по радиото. Това си беше нашата шега, а те я използваха. Ние снимахме четири години след тях, защото сами търсехме парите.

Много ярки са детайлите във филма. Още помня мелодията, шегата с британския пилот, който казваше „Мърфи, не мъртви“.

Обичам да наблюдавам малките неща отблизо. Когато баща ми пише сценарий за мен, поставя тези близки планове в текста. Знае, че ми харесват.

Ако си припомним началото на новия ви филм или края на „Амбалаж“, какво е усещането ви за сюрреализма в живота днес?

Понякога имам чувството, че животът ни е абсолютно сюрреалистичен. И всеки ден идват нови абсурди, така че, за да не полудеем, създаваме илюзията, че всичко е наред, че всичко е логично. Но всъщност не е. Сюрреалистично е.

Ян Сверак е голямата звезда на съвременното чешко кино. Дипломната му работа от прочутия пражки киноуниверситет ФАМУ, късометражният „Нефтианци“, получава Оскар за студентски филм, а през 1996 г. Сверак, на 31 години, е удостоен с Оскар и за „Коля“. През изминалите близо 30 години Ян Сверак е автор на над 15 игрални, късометражни и документални филма, повечето от които носители на престижни международни награди и разпространявани в кината по цял свят.