Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

„Моето не беше работа, а удоволствие. Бог ми е дал талант и аз съм благодарна.“ С примата на Националния музикален театър разговаря Светлана Димитрова

„Анелия Шуманова е най-изисканата певица на Музикалния ни театър, която би направила чест и на всяка чужда музикална сцена“, казва за нея композиторът Парашкев Хаджиев. „Много силно впечатление ми направи гласът ѝ – отлично школуван, топъл и красив, много подходящ за Розалинда“, споделя диригентът Ханс Юрген Нагел. „Тази оперета („Цар Килимар“) я писахме със съпругата ми Сабина Тянкова специално за Анелия – имахме предвид нейния голям по обем лиричен сопран, който има неповторим кадифен тембър, както и чувствителността ѝ“, разказва Жул Леви. „Тя музицира наистина съвършено, сериозно, задълбочено. На композитора му е приятно да чуе творбата си в изпълнение на певица от ранга на Анелия Шуманова“, споделя Александър Йосифов.

Винаги съм обичала разговорите с Анелия Шуманова – спокойна, усмихната, елегантна, с обич към обкръжаващата я действителност, без упреци към колегите. Днес тя е същата. Посреща ме с усмивка, готова да сподели най-красивите моменти от живота си.

Как преминават дните на една примадона на оперетата, която от известно време няма ангажименти на сцената?

Много съм добре. Никога не ми е скучно, защото имам много хобита. Докато ходех на работа и живеех пълноценно, нямах достатъчно време за тях. Сега вече имам и нови. От две години се научих да правя порцеланови цветя. Изключителна красота се получава, а удоволствието е голямо. И професията ми беше такава – трудя се, трудя се, науча прекрасна роля и след това се радвам на аплодисментите. Така е и тук – радва те крайният резултат, но не само теб, а и тези, на които оказваш внимание. Сама забърквам порцелана по специална рецепта. Правя прекрасни рози, полски цветя, невероятни букети. Когато ги сложиш под един лампион в красива ваза, те грейват. Не обичам силните лампи. Достатъчни ми бяха прожекторите на сцената. Обичам приглушената светлина. Бях в Италия и там показах моите творения. Поискаха веднага да направим договор, но отказах – не съм производител. Но ми стана приятно, че в центъра на модата Милано творчеството ми беше оценено. Обичам да се грижа за дома си, за градината през топлите месеци и моят мъж ми уйдисва на акъла. Вече и двамата сме пенсионери и сега се замислям дали хората се събират, за да са заедно на млади години, или когато са възрастни. Преди всеки тичаше по своите задачи. Сега, когато седнахме вкъщи, разбрахме, че на нас ни е много хубаво заедно.

Скоро гледах един ваш концерт и си спомних прекрасните спектакли, в които участвахте. Не са много тези, които съм гледала, но пък бяха много красиви. Спомняте ли си за тези мигове? Коя е любимата ви роля, а коя беше най-трудната?

С големи подробности си спомням. Моето не беше работа, а удоволствие. Бог ми е дал талант и аз съм благодарна. С този талант по времето, когато България беше затворена, за мен нямаше прегради. Ходех навсякъде. Канеха ме много. Сега като гледам по телевизията различни дестинации, все казвам: „Тук съм била... И това го знам…“.

Колкото до ролите, радвах се на много аплодисменти. Имах глас, но освен това трябва да имаш упорство да изработиш дадената музика. Важно е да можеш добре да я обмислиш, преди да запееш. Кога е написана? Какъв е стилът? Тонът с вибрато ли да е, или прав? Как ще вървиш по сцената – кръшна ли ще си, или царствена? Иначе, ако само го изпееш, ще покажеш, че си го научила, но хората ще си кажат: „Тя пее добре, но ѝ липсва интелигентност“. Не можеш да викнеш и да запееш църковната музика. Дори и „Виля“ не можеш да извикаш (песента за Виля от „Веселата вдовица“, б.а.). Това е спомен за ласка. Дори като ви го разказвам, няма да говоря високо, колкото и да съм възторжена.

В биографията ви пише, че сте израснали край баба си. С нея ли започнахте да пеете?

Баба беше особено същество. Тя говореше френски, немски. Ние със сестра ми бяхме постоянно с нея. Майка и татко обичаха да ходят да танцуват, а ние – при баба. Тя непрекъснато ни разказваше истории, четеше ни приказки. Така ни възпитаваше – непослушни сме били, но тя не се караше. Освен това пееше непрекъснато и пееше красиво. Шета, готви и пее. Едни много дълги песни, вероятно стари градски. А аз до три години не съм говорела. Но тя като пее, съм я имитирала. И така забелязала, че съм музикална. Без да искам, съм научила Mamma, son tanto felice и тя все ме караше да пея. „Я, мамче, по-силничко.“ Сложи ме на бюфета и ми се радва. Така продължих да пея, защото разбрах, че ми се радват. А всяко живо същество обича да му се радват.

Спомняте ли си първите ви срещи със сцената?

Много добре помня. Имаше детски спектакли и първият беше „Черевички“ от П. И. Чайковски. В неделя сутрин мама ни водеше в операта. Спомням си ясно Асен Селимски. В оперетата си спомням Лиляна Кисьова и Видин Даскалов – бяха много млади. А аз стоях права, защото не можех да виждам. Значи съм била малка. Родителите ми нямаха планове нито за мен, нито за сестра ми. Просто искаха ние да познаваме различните изкуства. Един ден в училище, бях в трети или четвърти клас, мама влезе и каза на учителката да ме пусне, защото ще ме води на лекар. А аз се зачудих, защото не бях болна. Сестра ми също беше изведена от час. И защо? За да гледаме филма „Михаил Строгов“. Така ни заведе и на филмите за Пучини, за Верди. Тогава видях за първи път София Лорен, която играеше Аида.[1]

А кога усетихте влечение към музиката?

В училище. Влезе учителката, посочи две-три момичета и ги изпрати на конкурс в хор „Бодра смяна“, защото пеели хубаво. А аз си помислих: „Тя защо мен не ме посочи? Нали и аз пея хубаво?“. Тя ги изпрати на „Аксаков“ 1, а аз отидох сама. Не казах вкъщи, за да не се срамувам, ако не ме приемат. Бях единственото дете, което беше само. Бях много дребна, но пък ми казваха, че съм хубавичка. Останах сама в залата и Бончо Бочев ме попита кого чакам. А аз отвърнах, че чакам да пея. Аз вече играех в Младежкия театър, в детските пиеси – ту калинка, ту зайче. Имах сценичен опит и бях заразена от сцената. Той попита какво ще изпея, а аз отвърнах „Чиполино“. „А, какво е това, нова песен ли? Ти откъде я знаеш?“ „Ами от театъра.“ „Че от кой театър?“ „От нашия.“ „Кой е вашият театър?“ „Младежкият“. Така запях, Лиляна Бочева прихвана мелодията на пианото. Видяха, че пея чисто, и много ме харесаха. Дори Бочев реши, че мога да бъда конферансие. Но най-забавното беше, че не ми запомниха името, за всички в хора си останах Чиполино. Години по-късно срещнах Домника Киркова, която работеше в телевизията, аз вече бях певица и името ми беше известно. Поговорихме си и аз казвам, че ще закъснея за репетиция. А тя ме пита: „Извинявай, Чиполино, но ти как се казваш?“ „Аз съм Анелия Шуманова.“ „О, ти ли си Анелия Шуманова?“ Звучи като приказка, но е истина.

А първата роля?

Първата ми роля беше Лила от „Българи от старо време“. Бях още студентка. Играла съм на сцена в театъра, а след това и в операта – в „Бохеми“ и във „Вълшебната флейта“ с хора, тъй като там има сцени с деца.

Във времето, когато учехте в Консерваторията, малко певци се готвеха за оперетата. Вие за какво мечтаехте?

Исках само опера. Когато ходех на спектакли в оперетата, ми се виждаше несериозно това изкуство – подскачат, попейват, но пък много им се радваше публиката (смее се). Двамата със съпруга ми бяхме студенти, а дойде и бебето. И за да си помагаме, започнах в хора на операта. А там сутрин репетиция, вечер спектакъл. Получавах стипендия за висок успех, заплата от операта и от правителството по сто лева като млада майка студентка. Така се получаваше семейният бюджет. Но когато навлязох в постановките, започна да става трудно. Тогава обявиха конкурс за певци в оперетата. Пианистката Людмила Друмева ми предложи да се явя. Съгласих се като временен вариант, а се оказа, че няма нищо по-трайно от временното. Попаднах в театъра, когато бях необходима, защото примадоните вече бяха над петдесетте – Лиляна Кисьова, Лиляна Кошлукова, Диана Попова, Божана Продева, Анета Цанкова започваха да се оттеглят. Така влизах от роля в роля и не можех един ден да остана свободна.

Имахте ли постоянен партньор, както бяха Лиляна Кисьова и Видин Даскалов?

Ето това е тема, по която винаги съм мълчала. Но вече никого няма да засегна. Заварих група на много високо ниво. Имаше много личности. Те вече имаха своите партньори, бяха се сработили. Видин Даскалов беше първият, който започна да ме води по участия. Но аз пеех самичка, като подгряване на тяхното участие. Той смяташе, че хората трябва да ме чуят. Обожаваше как пея. А аз реших, че ще поканя някого от младите, от новите мъже. Първо поканих Емил Угринов, който беше надежден и интелигентен, изглеждаше добре и имаше хубав баритонов глас. Подготвихме няколко дуета и започнахме да пеем на различни концерти. Бяхме заедно пет-шест години, канеха ни и в чужбина. Но него го поканиха в операта. Той отиде, защото в оперетата няма роли за баритона. Горе-долу по това време в театъра дойде друг млад колега, тенорът Живко Желев, който имаше безбрежен глас, имаше дори и „до“-та. А тъй като беше нов, нямаше да му дадат централни роли. Разбира се, по-опитните колеги ме канеха понякога, когато партньорката им беше възпрепятствана. Но Минко Босев ми казваше: „Анелче, аз не мога да отида с теб на участие. Много те харесвам, имаш прекрасен глас, но ти ако пееш до мен, аз губя“. Беше откровен.

Оперетата е особен жанр – трябва да пееш, да говориш и да танцуваш.

Питали са ме кое ми е било трудно – това са танците. Бог ми е дал глас да пея и никакво усещане към танците. Много се затруднявах. Имахме хореограф. Сутрин в девет започваш с танци, в десет музикални репетиции. Танците се репетират, докато станат. По-късно се установи, че имам вроден проблем с вестибуларния апарат. Но ако знаете, насън как съм танцувала (смее се).

А преди малко казахте, че родителите ви са танцували непрекъснато.

Да, мама, щом чуеше подходяща музика по радиото, започваше да танцува. Знаеше всички хора, мечтаеше да изиграе за внуците си едно хоро от край до край и го направи.

Обикновено когато намалеят ангажиментите на един певец, той започва да преподава. Вие опитахте ли?

Ето и по този въпрос досега не съм говорила. Певиците преди мен бяха великолепни и толкова различни. Когато дойде време да ги пенсионират, никак не им се искаше. Беше голяма драма за всяка една от тях. Но нашето изкуство е младежко, а и фабулата е за млади хора. Когато ги гледах как си отиват наранени, отчаяни, обидени, реших, че трябва да се погрижа по-отрано за този момент в моя живот. Но за това ми трябваше документ. Отидох в Германия, в консерваторията в Мюнхен, при проф. Блажке, който беше изключителен пианист и вокален педагог. Но студентите, щом забелязаха, че аз пея, и то не как да е, започнаха да се срамуват, защото, когато се учиш, грешиш. Дори едно момиче беше поискало да си вземе часа, но когато не съм там. Професорът ми каза, аз отидох да пия кафе, но когато се върнах, тя още пееше. Наистина се притесни, щом влязох. Тогава отидох до нея и ѝ казах: „Спокойно. Нека сега се наведем двете и да опрем с чело коленете“. Направихме го и веднага след това тя запя спокойно и уверено. Така продължих да бъда асистентка на професора и получих диплом за преподавател. После поисках да отида в академията „Борис Христов“ в Рим, отново за педагогическо усъвършенстване. Изпратиха ме от Министерството на културата. Самият Борис Христов беше болен, но идваха видни оперни певци. Те преподаваха на курсистите, които бяха отишли за вокално усъвършенстване.

Въпреки че имах всички необходими дипломи, когато дойде моментът да преподавам, установих, че нямам търпение. Може би и защото попаднах на младежи, при които желанието за изява беше по-силно от желанието да бъдат творци, да музицират и да изграждат ролите си, както трябва. Можех да покажа интерпретация, техника, както и често показвах, но не се заех да го правя непрекъснато. Едно време Елизабет Рутгерс (певица и изтъкната вокална педагожка, б.р.) казваше: „Един певец трябва да поддържа формата си – фразите, легато, стакати, целия гласов апарат. Това е нашето химическо чистене“. Аз ходех непрекъснато да уча. Моята учителка Милка Драгнева, която нямаше титли, но в душата и ума си беше много добър специалист и вокален педагог, остана до края с мен. Така се отказах да преподавам.

Анелия Шуманова е родена в София. В Музикалната академия учи при проф. Цветана Дякович и нейната асистентка Лиляна Стефанова, както и с пианистката Людмила Друмева. С нея остават близки и до днес. Следващият етап е изграждането на ролите с Милка Драгнева, която е музикален педагог към Музикалния театър. Анелия Шуманова винаги си спомня с особено топло чувство за диригента и композитор Жул Леви, с когото прави първите си оперетни образи. Над 25 са ролите ѝ в най-популярните оперети на Йохан Щраус, Имре Калман, Франц Лехар. Обича и героините си от оперетите на Димитър Вълчев, Виктор Райчев, Жул Леви, Асен Карастоянов, Парашкев Хаджиев.