Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

„Документи. Живопис след фотографията в България през 70-те– 80-те г. на ХХ век“ (2 март–4 юни 2023 г.). Изложба в СГХГ. Куратори Даниела Радева, Светлана Куюмджиева

Изкуството от ерата на социализма в България все още очаква задълбочено и всестранно проучване. Ето защо би следвало всячески да приветстваме стореното от Светлана Куюмджиева и Даниела Радева, както и от екипа на СХГХ, ангажиран с изложбата. Налице е сериозен изследователски интерес, положен е значителен труд, за да бъдат събрани не само картините, но и разнообразни свидетелства и документи, отразени в текстовете в залите, както и в каталога.

Темата за взаимодействията между живопис и фотография пронизва по един или друг начин цялата история на модерното и на съвременното изкуство. В англоезичната книжнина, доколкото ми е известно, изразът Painting after Photography визира най-вече паралелните взаимодействия между двете медии, още повече че има и редица примери на „обратно“ влияние (от живопис към фотография, например в тоталитарните режими). Ето защо, струва ми се, бихме могли да говорим по-скоро за „живопис по фотографията“, а не „след фотографията“.

В случая обаче това едва ли е от съществено значение. Основният въпрос, който изложбата поставя, е защо позоваването на фотографията се оказва актуално точно през посочените десетилетия?

През 70–80-те г. в живописта ни се оформи тенденция, насочена към преодоляване не само и далеч не толкова на догматичния соцреализъм с неговия постановъчен, нормативно режисиран мизансцен (до голяма степен това вече е сторено в предходното десетилетие), но и на т.нар. „строг стил“ от 60-те г., с патоса му към изграждане на монументализирани образни решения със сюжетно неафиширана героика и „скрита“ дидактика.

На мястото на декоративната стилистика (придобила нерядко признаци на стереотипизиране), на съзнателно сдържаната деформация и на умерено експресивната фактура от предишните години се появяват черти на „механистично“ и на детайлизирано извайване на формата, на документална автентичност, на зрима достоверност.

Фотодокументът, ситуиран изцяло в границите на допустимото и легитимното (абстракцията в този период е немислима), остава в пределите на възприетия иконичен изобразителен принцип, като в същото време демонстрира по-отстранен, амбивалентен, идеологически и емоционално недотам ангажиращ поглед. Тук от значение е и своеобразният „езоповски език“, който навлиза в епохата на „късния социализъм“.

След Ернст Гомбрих и Роланд Барт вече знаем, че няма „невинно“ изображение. Дори фотографиите от типа „спрян миг“ или „случаен поглед“ съдържат белези на конотиране. Така например бихме могли да посочим произведения, които съдържат предметно-фигуративни изобразителни знаци с различна степен на „отстъп“ от натурата или пък на приближение до нея, свидетелстващи за различни изходни точки и импулси (свързани не непременно с фотообраза).

Относително най-непосредствено и най-последователно типологичните сходства с фотографията са налице в някои картини на Иван Димов, Димитър Трайчев, Стефан Янев и Ванко Урумов („Документи – 1915“). Теофан Сокеров от своя страна прилага монтажния принцип на композиране с интегриране на „фотофрагменти“. При Милко Божков пък („Реквием за Андрей Тарковски“), степента на сводимост към фотографията е минимизирана – наред с възможните визуални паралели от съществено значение е пластиката, фактурата, цялостната материална конструкция на картината.

В този смисъл относително най-последователни са композициите на Сашо Стоицов, макар че и при него липсата на типичното кадриране, на отсичането „на живо“ на изображението, свойствени на хиперреализма, се компенсират от една по-висока степен на композиционност и на пластическа завършеност на изображението. Поначало за нашите автори въпреки всичко не са характерни хладната отчужденост и подчертаната емоционална дистанцираност, чиито прояви долавяме в някои станали вече „класически“ прояви на това течение на Запад.

Изложбата освен с изисканата и изчистената си визия, достойна за продължително и вглъбено разглеждане, представлява важен влог в изследването на изкуството на социализма.