Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

„Увлечения“, Велизар Николов, художник на корицата Иво Рафаилов, издателство „Ерго“, 2018 г.

Пет години, откакто поетът Велизар Николов напусна нашия прекрасно осветен и прозрачен затвор, света на тихата скука. През 2018 г. издателство „Ерго“ издаде непубликувани приживе стихотворения на поета под редакцията на неговия вероятно най-голям застъпник Иван Цанев.

Навремето Велизар Николов заедно със своя съученик Виктор Пасков са съставяли кръстословици, вместо да скучаят в час. Местили са се в различни училища не защото хулиганствали, а заради скучното преподаване. Така Велизар е подходил и към поезията – ту под маската на възрастен, ту на детски поет. За него казват, че бил подминаван от литературната и издателската конюнктура, но повече ми изглежда те да са били подминавани от него. Критикът Юлиан Жилиев ми припомни приятелството му с художника Иван Георгиев-Рембранда.

Все пак издава четири детски книги и заедно с последната – „Увлечения“, четири възрастни. В книгите му се върти почти един и същ набор стихотворения и усещането е, че пренаписва една и съща книга през своята „изпипана и достоверна поетика“.[1] Велизар Николов дори не си прави труда да е разнообразен. Обръща всичко на детска игра, защото неговият капитал представлява една голяма метафора за застоя на социалистическия свят, за административната и житейска скука. Той щеше да бъде причислен най-малкото към тихите лирици, но излезе още по-хитър и дълбок. Той не пазеше тишина, той говореше под водата. Под образа на палячо и с езоповски почерк говореше подводно, като през стъкло.

В началото решава да пише упорито с бяло върху бяло[2], да използва симпатичното мастило на неуловения в мрежата на идеологията бунтар. После проговаря чрез шарана – Самосъздадох се със старание. / Виждам те. / И виждам куката. / И двамата сме на нея, съдбата една ни е. Мила моя, каква скука! През цялото време Велизар Николов е предпочитал да бъде никой, за да има време да говори, мълчейки свободно: трябваше да си еднакъв / сред еднакви хора. / Откъде си се довлякъл? / Кой си? / На какво отгоре? В поезията му има една подводна метафорика, която, ако бъде внимателно разчетена, ще се окаже цялостен концепт за творчески избор и обществена позиция. Писателят Румен Шомов посвещава на Велизар Николов своя тв сценарий „Шаранът“, в който с устата на рибата говори ченгето от ДС.

Изобщо лирическият Велизаров герой е разкопчаният и неуставен, убит от другаря си войник, кърпичката, която заплашва да се „отвее“, поетът, който може „сам да се издуха“ и е „посетител на собствената си природа“, който само отеква и е най-автентичен като водолаз, защото водолазът „пее наум“. Неслучайно се обръща към червените рибки – през стъклото на прозореца / не виждам дървета. / Водорасли се виждат. После идва краят на плаването и той говори вече от дъното. Можело без параход и потъване, / можело без фотограф и безсъвестно, / можело, прочее, всякак. Накрая, разбира се, Велизар знае как ще го намерят и каква е съдбата на подобен Езоп, ще бъде „мраморен, цялостен, вечно усмихнат“ или няма да си спомнят за него и ще се питат „За кого скърбим, как му беше името“. Велизар Николов напълно е съзнавал, че никой „като мен не може“ и е бродирал своята подводна поезия. „Невидима, зад гърба ми, върви свободата моя.“

Отгоре погледнато, поезията на Велизар Николов изглежда просто причудлива, пълна с вълшебни клоунади и зарчета-велизарчета[3]. Нейният нрав може да бъде сравнен с Жак Превер, Джани Родари и Итало Калвино.[4] Само ние си знаем обаче, че е подводно бълбукане на истински цар на поезията. Език на рибите, който тепърва ще превеждаме.