Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

Ние сме мирни жизнелюбци...
Исак Бабел

Никога не бях ходила в Украйна. Нито в която и да е от бившите съветски републики. Преди време прекосихме България – от Варна до София – с една бесарабска българка, която виждаше прародината си за пръв път. Няма да забравя как по целия път тази 60-годишна жена се дивеше на всичко, което се изпречваше пред погледа ѝ: „Ах, колко хубави пътища имате! Какви тротоари! Как добре стопанисвате страната си!“. Бях слисана от реакциите ѝ, възможно ли е окаяните ни пътища да изглеждат като първокласни в нечии очи? Едва когато стигнахме в София, долових и нотка на разочарование в тона ѝ: „Я, и вие имате хрушчовки“.

Спомням си за нея, докато прекосявам Румъния на път за Украйна, почти година след началото на войната. От някогашната ни чудновата среща са минали повече от десет години. По онова време отказът на Янукович да подпише споразумението за асоцииране с ЕС все още не беше факт, Евромайданът още не бе заченат и никой не се питаше чий е Крим. Толкова неща се промениха оттогава. Къде ли е сега тази жена?

Войната

Пресичам украинската граница в три през нощта. Странно преживяване, даваш си сметка веднага, че си навлязъл в съвършено различен свят, радикално различен за всеки като мен, който познава войната само от книгите и филмите. На ГКПП-то ни посрещат не обичайните гранични служители и полицаи, а мъже с военни униформи и автомати. После потъваме в тъмната паст на нощта. До Одеса са около 4–5 часа. Ни една улична лампа не осветява пътя ни. Понякога в далечината се мержелеят бледи светлинки, за да подсилят сякаш непроницаемия мрак. Първият блокпост е само на няколко километра от граничния пункт. И тук мъже с автомати и военни униформи. Плюс всички атрибути на войната – противотанкови заграждения, чували с пясък, войници, които се греят на огъня в метални варели. После отново тъмнина. Пътуваме часове наред, без да се разминем с друго превозно средство освен с камиони, безкрайна върволица от камиони. След анексията на Крим през 2014 г. Одеса става главна военна база на украинските военноморски сили. Тук е и най-голямото товарно пристанище на Украйна. След нахлуването на руската армия обаче целият внос и износ през одеското пристанище е на практика блокиран. Това обяснява километричните колони от камиони и цистерни, с които се разминаваме. Градът ни посреща неочаквано жив, но и някак залутан, напомнящ по-скоро омагьосан исполин, който спи и сънува будността си. Ала за всичко това си давам сметка постепенно, през следващите няколко дни. Докато обикалям улиците и разговарям с хората.

Минало и настояще

Истинският одесит се отнася иронично към всичко. Дори към войната. Иронията очертава най-точно маниера му на общуване. Почти всеки негов разговор се превръща в дуел, в размяна на иронични реплики, шеги и насмешки. Има го и днес колоритното чувство за хумор, бликащо в творбите на прословутата одеска плеяда (Бабел, Олеша, Илф и Петров), не е просто пожълтяла страница от отдавна затворена книга. Откривам го в тънката усмивка на Саша, в искрящия и малко дяволит поглед, в шеговитата реч, която по-скоро прикрива, отколкото разкрива. Ще ни трябват няколко дни, доста изпити кафета и дузина разговори, за да разчупим ледовете на недоверието. „Да, помня този специфичен руски език на по-старите одесити. И специфичният хумор, без него не може. Не съм срещал нежизнерадостни одесити. И сега е така в някаква степен.“ А войната – питам вече по-смело – как се отразява тя на чувството за хумор? Как променя всекидневието ви, не прави ли нещата еднозначни? „Постепенно се натрупва умора – признава Саша, който, изглежда, е на около 40 години. – В началото се криехме в мазето при всяка тревога. Случваше се да седим там по 6–7 часа. Цели денонощия не сме спали. А това те изтощава не само физически, но и духом. Някъде през есента спряхме да се крием по мазетата. Тогава руснаците удариха електрическата инфраструктура. Нямахме ток по 7–8 дни. Разбираемо защо – идваше зимата и те искаха да прекършат духа на хората. Но ние сме несломими.“

Несломими. Докога? Иван е българин и също живее в Одеса. Разговарям с него и с 9-годишния му син, който за пръв път чува как звучи на живо съвременният български. Впечатлен е колко се различава от езика, на който говорят у дома, накрая отсъжда, че звучи като английския. Иван не знае кой път да хване – да тръгне към България с децата и съпругата си, или да остане тук, където са родителите му, брат му, братовчедите. След няколко дни се навършва година от началото на войната. „Путин си играе с нас, както котката си играе с мишка. Той може да чака дълго, може да воюва с години. Това е война на изтощение, докато не се измори врагът му, докато не се откажат американците и европейците, а накрая и самите украинци. Докато не кажем вкупом: вече ни е все едно, да идва който ще.“

Егор е инженер, но изкарва прехраната си като автомонтьор. Все още има работа, макар че от ден на ден бизнесът запада. Преди руската инвазия градът е наброявал 1 милион души. Предполага се, че от началото на войната Одеса се е стопила наполовина. Някога шумните улици и площади днес са пусти. Опустяла е дори знаменитата „Дерибасовска“, на която времето вече не е толкова хубаво[1], а от огромните генератори по тротоарите ѝ се носи невъобразим грохот. Егор разглежда настоящата ситуация не като война между Русия и Украйна, а като война на западния свят срещу Русия. „Колко пъти руснаците казаха за разширяването на НАТО – момчета, не бива така. Но Украйна влезе в тази игра, през последните десетилетия тук се възпитаваха антируски настроения, ненавист към всичко руско. В момента е модна думата демокрация. Но страната ни е далеч от идеала за демокрация. Навсякъде процъфтява корупция. Законите не работят, институциите не функционират. Принуждават ни да воюваме, плашат ни, задържат ни принудително на улицата и ни изпращат на фронта. И всичко това се подготвяше от години...“ Но Путин е този, който ви нападна, прекъсвам ропота на Егор. Опитвам се да осмисля отговора: „Не мисля, че Путин е лош или добър, той просто е загрижен за благополучието на Русия. Не го идеализирам, но имам много въпроси и разбирам, че когато терапията не помага, на помощ идва хирургията“. Слушам думите му и се чудя, какво още трябва да направи Путин, за да заслужи поне частица от укорите, които хора като Егор насочват изцяло към западния свят и американците. В този момент се появява Максим, от погледа му разбирам, че е наясно с всичко, че аргументите на Егор са му до болка познати, макар последният да не отронва и дума в негово присъствие. Синът на Максим, 21-годишно момче, воюва на фронта. За свободата на Украйна. Мъжът само поглежда опонента си с тъжна усмивка и поздравява. После, когато оставаме сами, ми казва след дълго мълчание: „Знаете ли, ще ни е нужно много търпение“.

„Ние сме различни“

Говоря дълго с Максим. След разговора с него, със Саша и брат му Игор, с младежите Артьом и Виталий светът, одеският свят, става сякаш по-светъл, отърсва се неусетно от вездесъщата сивота, белязала натрапчиво това постсъветско пространство. Питам Максим има ли все още в Украйна проруски настроения. „Има, разбира се. Трудно е да се каже какъв е процентът. При това не само тук, а във всички региони на страната. Навсякъде има хора, които искат Съветският съюз да се върне обратно. Все пак повечето украинци не мислят така. Одеса винаги се е отличавала с това, че тук се говори основно на руски. Затова руснаците мислят, че трябва да ни спасят. Няма от кого да ни спасяват. Тук няма и никога не е имало проблем да говориш на руски. Въобще нашият град е многонационнален.“ Опасявате ли се, че е възможна гражданска война, питам плахо. „Изключено. Много от момчетата, които воюват на фронта, говорят на руски. В това число и синът ми. Но всички знаят за какво воюват. Синът ми веднъж ми каза: „Татко, ние трябва да доведем нещата докрай. Ще се върна вкъщи, когато завършим всичко“. И мисля, че така ще бъде. Вземете беларусите например, те започнаха нещо, а после се спряха, не го завършиха. А ние сме различни, каквото започнем, винаги го довеждаме докрай.“ А по какво се различавате от руснаците? „За нас всеки човек е важен.“ Добавям към думите на Максим и онова, което чух от Саша, когато му зададох същия въпрос: „Знаете ли, ние сме свободолюбив народ. Готови сме да се борим за свободата и демокрацията си. В Русия не е така. Руснаците ще продължават да живеят под този гнет, не знам колко още, но е видно, че не искат да променят нищо. Ето в това е разликата между нас. На тях им е нужен император, който да ги управлява, а те да слушат и да вярват свято на всичко, което им казва“.