Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

Последната си стихосбирка започвате: „Късно е вече. / Лекомислено пропилях живота си и / – нямах воля дори за престъпник“. В друго стихотворение казвате: „Не ми е сладък / и не ми е интересен / собственият ми живот“. Сблъсквате ни с едно усещане за изгубен живот. От друга страна, младите поети, тези, които създават нещо по-обещаващо и ново, ви обявяват едва ли не за духовен баща. Кое е вярното – че сте изгубили живота си, или че го продължавате в младите?

Това чувство – „Късно е“ – можех да го кажа и преди 20 или 30 години. То е усещане за липса на изход, за безкрайно продължаване на едно и също време, което не беше любезно към мене, защото и аз не проявявах любезност към него. Но тази фраза няма характер на равносметка, в тия неща има малко риторика, която не е лоша, ако е изпълнена с естествени преживявания и истина. Колкото до младите – и аз усещам нещо подобно – но то би могло да бъде временно чувство за компенсация, неполучена през годините. Може и да се окаже моден момент, който да отшуми. Има и други, които са впечатлявали следващи поколения, но…

Съмнявате се, че сте преходно моден?

Това съмнение е задължително. Иначе бих бил глупак. Човек трябва да е постоянно дежурен спрямо суетата.

Споменахте „нелюбезност към…“. Нелюбезността лекарство ли е срещу глупостта?

По-скоро е катализатор, който засилва лечебния или отровния ефект на лекарството, на антилекарството.

В този смисъл си спомням, че в спомените на дисидента и ваш приятел Атанас Славов „С трева обрасли“, издадени в Париж, той казва, че тогава, през 60-те години, вашата поезия е „измъчвала“ читателите, била е горчива, нанасяла му е болка, за да го спаси. По тази причина Славов казва, че един Левчев или Стефан Цанев са били по-привлекателни за публиката. Вашата позиция на „по-малко аплодиран“ по-трудно се е поддавала на изкушения, които размазаха толкова таланти. Това ли ви съхрани?

Това е по-скоро въпрос на характер, който винаги е сложно съчетание от качества – и те правят вектора на някаква физиономия. Последната може да се разчлени на много съставки, някои от които няма да са много добри. Важен е съвкупният резултат. Не знам какво ме е съхранило. Никога не съм гледал на себе си като на месия. През цялото време съм бил абсолютно спонтанен и не съм градил преднамерено никаква биография. Биографията ми е резултат на хиляди случайности и закономерности, които не съм дешифрирал и досега.

Най-големите горчивини, които трябваше да преживее вашето поколение?

Не бих иска да говоря за поколението. То е доста разнородно. За удобство го бяха нарекли „априлско“. Но ако вземете пет имена от това поколение, ще видите как всеки сам за себе си има лична биография, различна от останалите, независимо какви белези носи времето. Не ми е приятно да говоря за това поколение, защото преди не исках да нося част от лаврите (смее се) на „априлското“, а сега не ми се иска да изстисквам някакви дивиденти от особената ми съдба.

Какво остана от тази поезия, „априлската“?

В крайна сметка, в противоречие на това, което казах, убеден съм, че мога да направя антология от стотина страници, стихове на десетина поети, която ще бъде твърде добра.

Работите ли над този проект?

Не, но винаги съм работил на автопилот. Винаги ме е било яд на талантливи поети, които не знаят как да представят стиховете си и развалят впечатлението от себе си.

Съжалявате ли някой талантлив човек от „априлското“ поколение, който не е имал моралната подготовка да се съпротивлява?

Не съжалявам никого, защото тези, които нямаха моралната подготовка да се съпротивляват, сега нямат моралната подготовка сами да се съжалят, да направят искрена и без всякаква застраховка самооценка.

Комедията продължава?

Продължава човешкият живот на всекиго поотделно – независимо кой какво говори, как се проявява, независимо от формалните, външните видимости. Аз мисля, че човек е такъв, какъвто се е родил – формулата на цялото, това случайно генетично богатство от кръстоски остава една и съща. Мени се само съдържанието на отделните хиксове и игреци. И разбира се, времето, което не остава вън от човешката душа – влияе. То създава възможност отделни черти да бъдат позасилени и тогава приемаме, че човек е лош. Сега човекът е по-лош от самия себе си. Друг път е по-добър от себе си. Но генетичният фонд по същество е един и същ. Не вярвам в механични превъплъщения за 24 часа. Свидетели сме на такива неща и те ме отвращават.

Следва коварен въпрос. Във втората ви книга (1965 г.) уводното стихотворение започва така: „Искам да съм с първите, / с истинските, / с комунистите“. Това поза ли беше, компромис, или си вярвахте?

Въпросът не е коварен, защото знам, че мнозина зад гърба ми цитират тези три реда, но винаги имам чувството, че не са прочели цялото стихотворение. То не е поза или спекулация, за да излязат другите стихотворения. Просто интимният повод за такава декларация бе една конкретна ситуация. Тогава хората, които се смятаха за сноби (те не излязоха такива), за хора с буржоазно възпитание, сякаш изпитваха някаква ревност към мен като по-първичен човек и направиха гадания, че след първата стихосбирка, където обикновено се изхвърля някакъв младежки жизнен резерв, мен не ме очаква добро бъдеще. И това е някакъв отговор към тях от позицията на бедния човек, дошъл от нищото. Сигурно съм изиграл някаква роля пред себе си – да се почувствам брутален, първичен, комунист. И е било искрено като написване. Възможно е да съм убедил себе си, да съм се „навил“ – в такива случаи човек би могъл да каже всичко, да каже точно обратното. Но отговорността е абсолютно същата. Мина време, докато намеря точния превод между вътрешното чувство и точния изказ. Младият човек позасилва чувството, предоверява му се и го мисли за автентична истина.

Къде се лутате в политическите си пристрастия – реалността нахлува във всеки от нас?

Така е. Но аз не мога да се занимавам с политика поради липса на политически талант. Освен това в партиите се събират много хора, но между тях има люде, които са ми несимпатични и на които не вярвам – не мога да бъда с тях. Не мога да се занимавам с политика в професионалния или в жизнено-активния смисъл. Но политиката се занимава с мен. Постоянно ме предизвиква, не ме оставя спокоен. Мъча се, пишейки, да преведа тези временни настроения в по-дълготрайния им еквивалент.

Докато ви уговарях за това интервю, вие казахте: „Нямам какво да кажа“. Тази реакция предизвиква друг въпрос – пред кого нямате нищо за казване?

Моят начин на казване е писането. Банално е, но това е автентичното за всеки автор. Казваш чрез най-добрия си инструмент. Освен това имам чувството, че сега никой не слуша – всички говорят. Обидно ми е да се надвиквам. При надвикването човешката физиономия се изкривява, придобива неавтентичен характер, появява се нещо вторично.

Изпитвате ли съмнения към промените, които сега стават в обществото?

Интуитивното усещане за много неща, което имах, се оказа вярно. В този смисъл сегашното и бъдещото развитие до една-две години няма да ме изненада. Не казвам, че сега нещата се развиват добре – но те се развиват естествено. По друг начин не могат да се развиват при всичко натрупано у хората така, както са възпитавани. Сега всеки има усещането, че е бил ощетяван през онова време. Има хора, които поначало са ощетени от Бога, и затова сега техният вик е насочен към конкретни стойности, които те си представяха, че са им пречели. Някои хора надцениха собствената си скръб, неудачи и са склонни не да погледнат вътре в себе си, а да търсят „обективни причини“ за своя неуспех. Тези неща също ме дразнят. Има и автори, които наистина бяха мачкани жестоко, но оказва се, те най-деликатно реагират сега – когато имат възможност за разплата, не се разплащат, а търсят разплата със собствения си морал и талант.

Още нещо за вашата интуиция? Накъде върви?

Ако ви кажа числата от следващия тираж, ще унищожа тотализатора, който в случая е държавата. Но смятам, че трябва да мине много дълго време, докато нещата се изчистят, докато започнем да разсъждаваме нормално и се огледаме за вечните стойности. Единствената заслуга на времето е, че сега може да се говори. От нас зависи какво говорим и как използваме свободата. Всички говорят, малцина усещат. Това е закон – процесът на реанимация е по-дълъг от времето на боледуване. Няма да бъде лесно.

Какво трябва да прави сега писателят?

Не трябва да прави нищо преднамерено. Не би трябвало да „мисли“, не би трябвало прекалено да съобразява. Не трябва да се подвежда от малките знаци, които му създават илюзията, че нещо си е вечно. В изкуството истината минава през автора, субективира се до безкрайност и ако човек с откаже от собствената си душа, ще липсва шлюз за истината. Който прави поезия, би трябвало напълно да се разоръжи от съображения.

Разговаря Руен Руенов

В. „Време“, 22–28 юни 1991 г.