Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

„Не може ли да спрем за един час звуците в света? Знаете ли колко хубава ще бъде тишината?“ С композитора разговаря Марта Монева

Господин Дончев, вие сте изключителен композитор. Автор сте на музиката към повече от 240 театрални постановки, над 65 игрални и 30 документални филми. Как изобщо станахте музикант и кой ви насочваше в младите години?

Първо, трябва да нанеса една поправка. Тя не е самохвална, но такива са данните. Игралните филми са 80, документалните са 40, театралните постановки са над 260. Аз ги броях допреди десетина години, след това престанах.

Благодаря за уточненията! Тук камъкът ще попадне в градината на Съюза на българските композитори, явно и те са спрели да броят заедно с вас.

А как започнах, е много дълга история. Завършил съм Консерваторията с инструмент цугтромбон, който всъщност не съм употребявал никога след завършването. Композиция не съм завършил, аз съм, както се казва, самоук. Никой не ме е насочил, свирех във Френския колеж, който завърших, докато имаше колежи в България. Пял съм в хора в църквата. След това в гимназията свирех в духовия оркестър. Моята леля ми беше купила една китара, с която също дрънках самоук, докато след като завърших консерваторията, не ме поканиха в прочутата група на Бургаския театър – Леон Даниел, Вили Цанков и Юлия Огнянова, да направя музика за постановка. И така тръгна всичко и от там нататък до ден днешен. Завъртя ме късметът, завъртя ме шансът и толкоз.

А какви са най-милите ви спомени от началото на вашата музикална работа?

Толкова много неща са, че не знам какво да отделя. Първата постановка с Леон Даниел в Бургаския театър – „Сизиф и смъртта“ на Робер Мерл. Това беше първата постановка, а в същия сезон за мое учудване участвах в още четири постановки като начинаещ театрален композитор. Споменавам „Сизиф и смъртта“, защото това беше постановката, заради която пак в същата година закриха трупата и освободиха директора и режисьорите. И това е колкото печален, толкова и красив спомен, ако може да се нарече красив.

А как се развиха вашите дела след разгрома на Бургаската четворка?

Преди това бях назначен за диригент на Градския духов оркестър в Бургас и три години го ръководих, без да съм завършил диригентство. Въобще парадоксите около мен са много. След това по същия начин много интересно проф. Боян Дановски, който беше директор на Сатиричния театър, ме покани да направя музика за постановката на импровизации от Валери Петров и Радой Ралин през 1962 г. И пак, как да кажа, имах нещастния и красив шанс постановката да се играе седем пъти и да бъде закрита и тя.

Отново по политически причини.

Май че да, въпреки че и до ден днешен се чудя какво имаше в тази постановка, което е увреждало властта, но така и не мога да си представя.

Властта е чувствителна, понякога е по-чувствителна от съзряваща девойка.

Не, това са слугите на властта, завистници, хора, които са в услуга на властта и заради собственото им неудачно присъствие в живота неудовлетворението ги кара да бъдат, не искам да кажа тази дума, но ще я употребя, мръсници.

Велимир Велев в скорошен брой на списание „Култура“, посветен на Юлия Огнянова, споделя, че с педагогиката си тя се е стремяла да излекува най-напред, преди да продължи с всичко друго. Стремяла се е да събуди нравствено, да отърве учениците си от суети, заблуди и състезателни амбиции. Според вас кой върши такава педагогическа работа днес?

Аз съм далеч от Театралния институт, преподавах само две години музика в класа на Гриша Островски и след това моята педагогическа дейност прекъсна, но има такива хора, например Иван Добчев, Маргарита Младенова, а и Дочо Боджаков, Ивайло Христов, Здравко Митков.

Юлия Огнянова ви определя, когато сте се запознали, като мълчаливо момче с чистота и взискателност към словото. Как сте успели да запазите тази чистота, която и до днес очевидно е налична?

Сигурно съм работил в отдел „Чистота“ (смее се). А относно словото и досега си мисля, че в тези посоки, в които работя – театър и филм, основно е словото и аз винаги съм уважавал тази негова преднина пред музиката.

Във филма „Боядисаната птица“ на чешкия режисьор Вацлав Мархоул има едва десетина изречения. Словото е отстъпило на образа, но съвсем не липсва.

Не съм го гледал, но аз съм привърженик на тезата, че зрителят трябва да поиска музика, а не да му се налага музиката.

Юлия Огнянова споделя, че сте били и блестящ актьор.

Това е малко пресилено, трябва да е имала предвид участието ми в представлението с моя си дял. Аз винаги съм се смятал за общ работник в театъра и киното, особено в театъра, в смисъла на това, че участвам във всички етапи в създаването на представлението с рисковете да попреча, но и с искреното желание да помогна. Най-голямото ми участие беше в прочутото представление „На приказки с Карел Чапек“ на Леон Даниел в Чешкия културен център (през 1971 г., б.р.).

А бихте ли споделили кои филмови композитори цените?

Те са много, аз нямам претенциите да познавам творчеството на много хора, но да кажем, в световен мащаб – Енио Мориконе, Ханс Цимер, Джон Уилиямс и т.н. А в България имаше и днес има много способни музиканти – Симеон Пиронков, Петър Ступел, Васил Казанджиев, Георги Генков. Сега вече не познавам работата на младите, но Петър Дундаков е на върха, Калин Николов, много хора има.

А от режисьорите кои са ви най на сърце?

Много са, въпрос на вкус, въпрос на избор. Аз ще отговоря много егоистично – най-добрите са там, където аз работя (смее се).

Когато човек добре подбира партньорите си, може и да се отъждествява с тях. А спомняте ли си някои от вашите учители от Академията, въпреки че уточнихте, че на цугтромбон никога повече не сте свирили?

Да, проф. Александър Райчев, проф. Бенцион Елиезер, разбира се, моят преподавател по цугтромбон Георги Тодоров, с когото се скарах още на втората година и бях изключен от Консерваторията за една година. И след това се върнах също по негово желание. Той ме „реабилитира“.

При него ли се върнахте?

Да, при това завърших с отличие.

Имате преподавателски опит и от Бургас.

Преподавал съм първо две години в новооснованото музикално училище – медни духови инструменти. След това в Консерваторията две години преподавах камерна музика, камерни ансамбли в Естрадния отдел и две години преподавах в Театралния институт (днес НАТФИЗ, б.р.).

Какво ви е най-мило там, в Бургас?

Всичко, свързано с Бургас, ми е най-мило.

А има ли някой друг край в България, който да ви е така мил?

Най-хубавите ми сантименти са свързани със селото, в което живея в момента, Караш, Врачанска област, близо до град Роман, на брега на река Бели Искър, или така наречения Малък Искър. Тук е раят! Много интересно е, че аз като морско чадо ще изразя една еретична мисъл – предпочитам това село пред Бургас. Въпреки че съм всяко лято за три месеца на брега на морето, в Черноморец.

Вашите синове, музикантите Антони и Георги Дончеви, понякога споделят семейни анекдоти. Георги разказва как обича да експериментира с домашните пиана, макар и самият той да е контрабасист. Добавя чужди предмети, монети, изпробва звуци, докато вие се възмущавате. Спомням си какво сподели Антони веднъж, че за един рожден ден е поискал да му подарите брадва, за да насече пианото си. Как ви звучи днес това желание?

Той искаше да вземе брадва да насече инструмента, защото му омръзна майка му да седи на главата му. И ако има някой, който е за хвалба, това е майка му, която всъщност го направи пианист. Седеше до 10–11-и клас на главата му, за да може той да се изправи един ден и да каже: „Майко, благодаря ти, че си била до мен!“. А иначе аз бях далеч, защото работата ме беше обхванала неспираемо. Даже веднъж попитах Антони: „Ти в кой клас си тази година?“. Не съм им давал съвети, не съм се намесвал и в тяхната музика. Не съм им бил такъв вид наставник.

Споделихте, че не смятате себе си за толкова голям актьор. В края на март обаче сте имали артистична изява в СГХГ – изпели сте ваши песни в акомпанимент на сина ви Антони на премиерата на книгата „За радостта и езика“ на Иван Теофилов, който пък е имал и рожден ден.

Това е, понеже сме приятели с Иван Теофилов от шейсет години. Нямаше начин да не го уважа и по негови текстове изпях две песнички.

Публиката е останала крайно очарована. Колко често пеете?

Вече не пея, защото старческият глас не знам дали ще издържи. Сега готвят един концерт на фамилията Дончеви в Бургас през лятото, на 15 юли, с моето скромно участие. Отсега си мисля как ще бъде, защото вече, както се казва, издъхвам.

В гласов план само, надявам се. Актьорът Ицко Финци, който също като вас е пример за изключително творческо дълголетие, навършва деветдесет години. Сигурно ще изпълните нещо и на неговото празненство. По какво работите в момента?

В момента по нищо не работя. Чакам да получа сценарий от Иван Павлов за един нов филм. Това ми предстои.

Иван Теофилов, вашият приятел, се намира от „светлата страна на живота“. Какво ви дава една такава дружба?

Намерете последното стихотворение на Стефан Цанев, което се казва „Отдалечавам се“. Миналата година на рождения му ден на 7 август му се обадих по телефона и го попитах: „Защо хората, които се обичат, започват да се отдалечават?“. И с него имаме дълга, дълга връзка. Имам дълга връзка с Георги Мишев, с Константин Илиев, с лека му пръст, художника Андрей Даниел, да не изреждам нататък. Имам връзка с актрисата Меглена Караламбова, с артиста Марин Янев, с Ивайло Христов.

Театърът в предишни времена е имал силно изразен дух на съпротива, и то не само в България. Мисля си тук специално за Бертолт Брехт през годините. А днес като че ли вирее дух на конформизъм и на обслужване нерядко на политически интереси. Имате ли подобни наблюдения?

Така е, за съжаление. Аз вече не съм толкова близо до театъра, но от това, което гледам от време на време, и от приказките виждам, ще ми простите израза, как пожълтя театърът. Стана евтин, въпреки че продава скъпи билети и има публика. Това може би е мое лично разбиране – няма съпротива, според мен е доста конформистки театърът.

И отново ще насоча поглед и извън България. Мисля, че не се касае само за местен феномен.

Може би касае и световния театър. Вижте, по мое усещане, защото вече съм на възраст, но по мое усещане изкуството се умори. Театърът и музиката се умориха. Музиката се изчерпа. Все пак това са дванайсет тона и има милиарди комбинации. Не че няма от време на време живинки, но общо взето, се умори. Даже аз скоро споделих с някого по повод на тази инициатива – да спрем за един час електричеството. Аз имам такъв призив – не може ли да спрем за един час звуците в света? Знаете ли колко хубава ще бъде тишината? И според мене тя е най-хубавата музика. От тук нататък тишината ще бъде най-хубавата музика.

Вчера бях в с. Долен и точно това си мислех.

И в Караш има такава тишина.

Споделихте, че изкуството според вас се е уморило. Опасявам се, че сте прав. Умората крещи от много произведения.

Или може би има друга тенденция. Може би изкуството и културата променят профила си, изместват се по някакъв начин – както казват, че оста на Земята вече се е променила и че Земята се върти по друг начин. Може би и изкуството се върти по друг начин?

Да, това е възможна и великодушна интерпретация. Споделихте, че сте имали доста голям късмет. Кой ви помагаше?

Хората, които са ми помагали, са всички, с които съм работил. На първо място трябва да спомена жена ми, която ме е търпяла толкова дълго време, защото, съдейки по съмнителното количество продукция, която имам зад гърба си, аз не съм имал друг живот. Денонощно съм се занимавал само с работата си. Даже е имало случаи, когато жена ми е идвала сутринта в 3 часа да ме прибира от театъра.

Това е сравнително по-благоприятният вариант – човек да бъде прибран от театъра, а не от друго място.

Тя влиза в кабинета и ми обръща внимание колко е часът, а аз проявявам искрено удивление.

Вие сте също така автор на музиката във филма „Лачените обувки на незнайния воин“ на Рангел Вълчанов, който е безспорен фаворит на много поколения. С какво тази работа беше специална за вас?

Не е само тази, по мои сметки съм направил половината от неговите филми. Аз имам измишльотина – теория по този въпрос. Въпрос е на кръвна връзка, нали има реципиент и донор, досущ преливане на кръв. Обич, обич, обич!

А Леон Даниел?

Същото, още повече (смее се). Имам някъде към шейсет постановки с него. Аз даже напоследък му казвах, че вече сме станали роднини. Леон до края на живота си работеше само с един композитор и той се казваше Кирил Дончев, което за мен е такава чест и такова признание, че ми стигат за цял живот!

Много ви благодаря!

Не знам колко ще ви бъде полезен този разговор. Запишете така, под черта, да не се публикува! (Смее се.)

Кирил Дончев е роден в Бургас на 21 февруари 1936 г. Завършва ДМА (днес Национална музикална академия „Проф. П. Владигеров“) през 1959 г. Диригент на духов оркестър в Бургас (1959–­62 г.). Впоследствие е диригент и композитор във Военния театър (1962–71 г.) и театър „София“ (1972–88 г.), а след 1989 г. е композитор в Народния театър „Иван Вазов“. Пише за почти всички театри в България, както и за постановки в Москва, Варшава, Берлин, Прага и др. Музиката му получава награди на международни фестивали във Венеция, Гийон (Испания), Есен (Германия), Варна, Пловдив и др.