Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

Чавдар Ценов, „Накъде тече реката“, издателство „Жанет 45“, 2018 г.

Като ученик в долните класове в истинско недоумение ме хвърляше въпросът, задаван ни от учителката: „какво е искал да каже авторът“. Повечето от авторите на нашите четива бяха живи и не разбирах защо този въпрос не бъде отправен към тях самите. А и допусках, че което е искал да каже, писателят го е казал, че то се съдържа в самия текст и че всичко останало, което бихме добавили, е наша измислица, нямаща нищо общо с автентичния замисъл на творбата. Разбира се, тогава дори не подозирах за съществуването на литературна критика и даже през ум не ми минаваше, че – както ни уверява Кант – е възможно да разберем един автор по-добре, отколкото той самият се е разбирал. С годините у мен все повече се затвърдяваше убеждението, че магията на писаното слово се осъществява на граничната бразда, на която авторовият замисъл среща най-дълбоките светогледни нагласи на читателя, че чудото се поражда от този удивителен резонанс на разбиранията за света и човека, който помага да открием „нашия“ автор, че тъкмо поради личностния ангажимент на „консуматора“ на литературата чисто „обективният“ анализ е фикция и че всяко говорене за дадена творба може да бъде само разказ за едно лично преживяване.

Попаднах на творчеството на Чавдар Ценов в някакъв смисъл случайно, след „подсказването“ на един литератор, чиито литературен вкус, ерудиция и компетентност винаги съм ценял много високо. Светлозар Игов ми посочи един сборник с новели на непознат дотогава за мен писател, аз реших „да хвърля един поглед“ и … „изгълтах“ наведнъж цялата книга. Нямах съмнение – открил бях „свой“ автор. Сетне се запознах с него самия, изчетох всичко публикувано, сборниците с разкази и романа „Кучета под индиго“, и така се превърнах в „проклетия и ненаситен“ читател, споменат от скъпия на сърцето ми Йордан Радичков, сиреч в човек, който дори когато пие бира с писателя, не пропуска да му додява с въпроса за новата му творба. И така, докато романът „Накъде тече реката“ попадна първо в паметта на компютъра ми, а известно време след това и като книжно тяло в ръцете ми. (Само мимоходом ще отбележа, че така за сетен път се уверих в предимството на четенето на „живия“ пред електронния текст – дори и само поради това, че с книгата можеш да се разположиш удобно на фотьойла.)

Признавам, че първоначално заглавието ме озадачи. Прекалено лесен изглеждаше отговорът на този въпрос, та да завърже интрига: реката тече от извора си към устието, от по-високото към по-ниското, от възвишеното към низменното. Но сетне се досетих за нещо друго. Когато реката е пълноводна (припомних си Тежу в Лисабон), човек става жертва на една оптическа илюзия, при която реката изглежда течаща в противоположната посока. И тогава, наистина, накъде тече реката за нас? В истинската си или в само привидната посока? Въвеждането на квантора „истинност“ вече поражда интрига. Защото – нека ми бъде простена баналната метафора – нашият живот е пълноводна река и следователно е подвластен на споменатата илюзия.

Героите на романа са уязвими за нея. Учителят по география, който никога не е напускал границите на страната, първоначално поради рестрикциите на комунистическия режим, а след промяната и поради някаква друга, неведома, но несъмнено по-дълбока, съдържателна причина. Професорът, притежател на огромна, безредно събирана библиотека, който сам не е написал нито една книга. Историкът, който продава семейното жилище в центъра на столицата, за да заживее като че ли едва тогава истински в него. В тези разминавания със същностното определение има нещо драматично и драматизмът е като че по-силен тъкмо понеже несъвпадението на героя с неговото качество проличава не в някакви екзистенциални „гранични ситуации“, а в изцяло делнични и привични действия и състояния. Това позволява читателят да разпознае нещо от себе си в горепосочените персонажи, защото случващото се с тях е възможно да споходи когото и да е, а значи и нас самите – и то ни спохожда действително.

Не зная дали Чавдар Ценов целенасочено е заложил на „ефекта на реалността”, улесняващ вживяването на читателя в историите на този трилик персонаж, обръщайки гръб на неизбежно морализаторския наставнически „ефект на отчуждаването”, прокламиран така настойчиво от Брехт. Литературата е принципно фикционална, но добрата литература предполага релевантни реферативни сюжети. В този смисъл аз наистина разпознавам събития от собствения ми живот (смътните копнежи, обърканите любови, трескавото трупане на книги, които никога няма да прочета). А разказът тъкмо за „моя“ живот е безкрайно интригуващ. Затова и романът се чете на един дъх, с може би илюзорната надежда в края авторът да ни каже или поне подскаже накъде всъщност тече реката. Тази интелигентно написана история завършва обаче с едно писмо, носещо в себе си цялата условност на епистоларния жанр. В това писмо има много „може би“, което е умно припомняне, че героят тепърва ще вземе своето решение, но и че този избор не може да е нито пример, нито алиби за читателя, тъй като същностните решения в живота си вземаме в крайна сметка ние самите.

За чисто литературните качества на романа ще говорят сведущите в науката литературознание, но ми се иска да споделя едно усещане, което не съм в състояние да облека в достатъчно ясна дефиниция. Става дума за завладяващите мелодия и ритъм на текста, постигнати обаче чрез едно особено „синкопиране“ на фразата, което държи постоянно будно вниманието на читателя. Парадоксалността на ситуациите в романа е художествено подсилена чрез съчетаването на думи, чиято съвместимост не е непосредствено видима, а се открива едва на едно по-дълбоко мисловно ниво. Усилието да се удържа това ниво доставя истинско интелектуално удоволствие на въвлечения и по този начин в историята читател.

Чавдар Ценов не е сред шумно обговаряните, но не е и незабелязан автор. Негови произведения са отличени с престижни национални награди, но по-същественото е, че прозата му има своите верни и „ненаситни“ читатели, сред които броя и себе си. Романът „Накъде тече реката“ засища жаждата ни за живо, автентично и вълнуващо четиво, но и разпалва тази жажда, изкушавайки ни все пак да се обърнем към писателя с оня така често и не съвсем възпитано задаван въпрос: а сега какво пишеш?

***

„Купуваха и купуваха, страната – уж малка, но не свършваше, чак до промените не успях да я обиколя цялата. А ако си мислиш, че 10 ноември е попречил на търговията ми, жестоко се лъжеш. Не само не попречи, но след тази дата предлагането на вождове доби повсеместен характер…“

Чавдар Ценов