Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

„Теория на чудатостите“, Павла Хоракова, превод от чешки Маргарита Руменова, издателство „Ерго“, 2020 г.

„Форсиране на романа река“, Дубравка Угрешич, превод от хърватски Жела Георгиева, издателство „Колибри“, 2019 г.

Дълго, протяжно четиво, романът на Павла Хоракова „Теория на чудатостите“ се оказа интелигентско скривалище. Пише за всичко, сякаш за нищо. И кой знае какво не се случва, но това не е важно, защото езикът му е сигурно място. Младата Ада работи в нещо като Институт за интердисциплинарни изследвания и конкретно изследва взаимността на човешките симпатии. Тя не се страхува да бъде себе си, и то така, че никой от нас, докато чете, също не се страхува да бъде себе си. Знаем всичко за семейството ѝ, различните травми, постсоциалистическото всекидневие, любовните ѝ връзки. Част от романа са сводките на полицията за странностите в две области на Чехия, туристическите описания на Прага, „социалната нищета“ на наркоманите и бездомниците не в пражките кьошета, а направо на площада. Езикът на романа „играе“ на сигурно с хумор и остра интелигентност. Имах чувството, че го чета цяла година, без да ми омръзне, и когато най-сетне свърши, се почувствах изоставена.

Романът на Дубравка Угрешич, публикуван у нас през 2019 г. (най-добър роман на годината в Югославия през 1988 г.), точно сега се вряза в този на Павла (романов дебют на Хоракова от 2018 г.). От бавната умна бъбривост на Павла трябваше да превключа на едрата социална дързост на хърватската писателка. Отначало романът река започва дневниково и безобидно елитарно. Впоследствие обаче така форсира себе си, че стана пълнокръвна сатира на социалистическото зло. Сума ти гротескни събития съпровождат Загребските писателски разговори. Академичката Ада и писателката Дубравка, едната терапевтично спокойна, другата „злобно“ неспокойна. И двата романа са източноевропейска сага с детективски привкус.

Общото освен тематичните връзки е косвената им дискусия върху жанра на романа. „Теория на чудатостите“ или романът на Дубравка е по-модернистичен със своя набор от средства за романово разказване? Изглежда Хоракова взе преднина, защото романът река обърна палачинката и змията захапа опашката си – включи на скоростта „обект на подражание“. Т.нар. „действителност“ обяви, че вече не е продукт на въображението, а е „самата реалност“. Рязко документалното влезе в пространството на фикцията сякаш с една модернистичност от втора степен.

Потенциалната сюжетност е истинската заявка за фикционалност. „Теория на чудатостите“ е сдържан, изцяло обладан от тази потенциална сюжетност, повече мълчания, макар и страшно бъбрив и подробен. Докато романът на Дубравка дърпа 5–6 или повече реда конци, върти десетина истории, държи на сюжета по един едро-изобличителен пародиен начин, завихря линиите, особено към края, все едно четем роман на Агата Кристи и търсим кой е убиецът. После спира и пресреща това завихряне с пряко вмешателство на действителността и войната. Но коя действителност и коя война? Онова „днес“ на Дубравка Угрешич отива не просто до разпада на комунистическа Югославия на няколко държави и съответни езици, но се „шокира“ и от последвалата война на НАТО срещу югославския режим. Как ли би форсирала своята река Дубравка за още по-днешната война в Украйна и новото геополитическо превъртане? Кошерът от фикционалност и реалност напълно влуди прогнозите.

Докато разнасях романа на Дубравка из моите собствени пътувания и кратки почивки, тя напусна нашия свят. Смъртта ѝ изпълни нейното неспокойно пророческо изгнаничество.

И двата романа „влизат“ в определението „модерна гражданска епопея“, единият протяжен и гледащ откъм личното с описание на предразсъдъците на младата академичка и по този начин с тяхното анулиране, а другият, изведен от себе си навън в писателските среди на няколко националности и смесването на гласовете на автора фикционалист и автора предговарящ реалист. Завършват Загребските литературни разговори. Изпреварването на идеята за фикционално от наглата „действителност“ ни отнема думата и вече нямаме въображение.