Калуди Калудов на 70. Разговор с прочутия тенор
„Не само пях във времето на разцвет на операта. Но и пях на различни места по света с изключителни, легендарни певци, чиито имена днес се произнасят с трепет от меломаните.“ С прочутия ни тенор разговаря Светлана Димитрова
Той навърши седемдесет. Не повярвах, когато разбрах. Познавам го толкова отдавна. Още с първия тон разпознавам гласа му. Най-слънчевият оперен глас на България. Няма друг като него. Помня как започвах студентските си години в Музикалната академия, а той завършваше. Подготвяше „Риголето“, „Травиата“. Влизаше в стаята, всички ние, по-младите, оставахме и в захлас слушахме уроците му. Преподавателката ни Лиляна Жабленска го обожаваше. Разбира се, следяхме спектаклите с негово участие в Софийската опера. Няма да изброявам всички, но не мога да пропусна „Риголето“, „Дон Карлос“ и „Атила“. Три от най-забележителните тенорови образи, които Верди е създал. Три от най-забележителните образи, които Калуди претвори. Искрящ и забавен Херцог в „Риголето“, отчаяно влюбен Инфант в „Дон Карлос“, героичен, вдъхновяващ Форесто в „Атила“. Но и всяка следваща роля, която представяше през целия си творчески път, беше запомняща се. Не се срамувам от суперлативите – брилянтен Каварадоси в „Тоска“, невероятен Радамес в „Аида“, забележителен Дон Хозе в „Кармен“, прекрасен Канио в „Палячи“, изключителен Фауст в „Мефистофел“. Освен това, оказа се, точно през 2023 той отбелязва и четиридесет и пет години на сцената. Толкова интервюта съм правила с него през всички тези години – откровен, искрен, критичен преди всичко към себе си. Умее да общува с колегите си, винаги е душата на компанията. Не ти се иска срещите с него да свършват. Учениците му го боготворят. За тях той е изповедник, приятел, вдъхновител. Калуди Калудов е роден на 15 март 1953 г. във Варна. Трима са учителите, за които говори с любов и безкрайна благодарност – Веселина Зафирова във Варна, Лиляна Жабленска в Музикалната академия, за която казва, че е феноменален педагог, и Никола Николов – великият певец, с когото се консултира, след като става солист в Националната опера.
„Всеки певец има в живота си кризисни периоди, които трябва да преодолее. И аз имах такъв. Започнах за работя с бате Кольо, срещахме се сутрин. Всички казваха, че сутрин трудно се пее. Ние пеехме и се получаваше с всеки следващ път все по-добре.“
Първият му спектакъл е на 15 януари 1978 г. в Пловдив – „Травиата“ на Верди. През 2009 г. ще бъде и директор на Пловдивската опера. Още като студент пее в театър „Виелки“, Варшава. След като завършва Академията през 1978 г., е назначен за солист на Софийската опера, където остава дванадесет сезона. Там работи с големи диригенти: създава образа на Юродивия от „Хованщина“ на Мусоргски с Асен Найденов, с Руслан Райчев прави „Бохеми“, с Иван Маринов – „Мефистофел“, „Дон Карлос“, „Силата на съдбата“, с Борис Хинчев – „Любовен еликсир“, „Ловци на бисери“. „Дадоха ми всичко, обичаха ме“, казва Калуди. Ролята, която му отваря пътя към световните сцени, е Форесто от „Атила“ на Верди. Изумително красивата продукция в София събира някои от най-великите певци от онези години, а Калудов е лъчът светлина в цялата брилянтна компания. Казва, че всички знаят, че е пял „Атила“ в Миланската Скала, защото има запис, но пак там е пял и в „Манон Леско“ на Пучини, а кавалерът Де Грийо е любимият му герой. Щастлив е, че заедно с Райна Кабаиванска са представили тази опера в Палермо.
В репертоара си има петнадесет опери на Верди. В София представя своя първи Дон Карлос, но след това участва в още двадесет постановки. От 1983 г. започва голямата му международна кариера първо с покана за „Реквием“ на Верди в Лондон, а след това за „Атила“ на Верди във Виенската „Щатсопер“, където в следващите години представя още шест централни роли. През 1985 г. дебютира и в Миланската Скала с една непозната творба на Дворжак, „Сватбени ризи“, но след това го канят за „Атила“, „Бал с маски“ и „Манон Леско“. Забележителният му талант го отвежда в различни театри в Европа, САЩ, Южна Корея, Чили, Австралия. В продължение на десет години е постоянен гост на прочутия фестивал в Савонлина, Финландия, където изпълнява централните тенорови партии в популярни опери, участва в оперни гала концерти, но и в представянето на „Реквием“ на финландския композитор Кьости Хаатанен.
През 1992 г. Калуди Калудов създава оперния фестивал „Вива ил канто“ в Чешин, Полша, на който е артистичен директор в продължение на тринадесет години. През този период на фестивала са гостували световните оперни звезди Елизабета Фиорило, Паата Бурчуладзе, Мати Салминен, Йорма Хининен, Мишел Крайдер, Стефания Тошицка, Нели Божкова, Иван Консулов.
Невъзможно е да бъдат изброени всички над шестдесет роли, както и кантатно-ораториалните произведения, които той изпълнява у нас и по света. Но си струва да се отбележи легендарното изпълнение на Калуди Калудов на сцената на оперния театър в Тбилиси в операта „Авесалом и Етери“ от Закария Палиашвили, където пее на грузински език.
Първите си вокални курсове започва във Варна през 1995 г. Днес е канен на много места в България, Полша, Румъния, Естония, Украйна, Бразилия, Финландия. Има студийни записи и издания на „Балкантон“, NAXOS, Sony Classics, Decca, Българското национално радио, Българската национална телевизия, Радио Катовице, радио RAI, Музикална къща „Гега Ню“.
Днес, когато отново се срещаме, дълго си спомняме минали истории и някак неусетно стигаме до същината на разговора.
Четиридесет и пет години на сцената – живот мечта за всеки артист...
Живот, изпълнен с много пътувания, с много учене – през цялото време трябваше да уча различни неща, често твърде бързо. Изпълнил съм много роли. Където са ме канили веднъж, след това са продължили да ме търсят. Значи не съм бил чак толкова зле. Да ти кажа какво беше за мен най-хубавото. Не само пях във времето на разцвет на операта. Но и пях на различни места по света с Карло Бергонци, Пласидо Доминго, Лучано Павароти, Хосе Карерас, Нийл Шикоф, Сергей Ларин, Владимир Атлантов, Луис Лима, Алфредо Краус. Изключителни, легендарни певци, чиито имена днес се произнасят с трепет от меломаните. Имах щастието не да се конкурирам с тях, а да си сверявам часовника. Те бяха признати на световния оперен подиум. С тях имах хубав творчески контакт.
Никога няма да забравя Алфредо Краус, с когото се срещахме във Виенската Щатсопер. Той пееше Вертер („Вертер“ на Масне, б.а.), аз – Макдъф („Макбет“ на Верди, б.а.). Ходех да се разпявам в операта, защото в хотела не можех. Той влизаше в стаята, говорехме за легатото ми, за резонанса и всякакви други важни неща, които споделяше с мен. Едва когато започнах да преподавам, изведнъж тази информация, трупана в мен, започна да излиза и можех да я споделя с колегите си. Вероятно не е точно да кажа „преподавам“, това се случи по-късно. Бях още млад, когато разбрах, че обичам да помагам на приятели, които ме питаха за разни професионални тънкости. Но така изграждах и себе си като певец.
Още какво да кажа? Колко е хубаво, когато излезеш на сцената, да имаш до себе си Валери Попова, Стефка Минева, Стоян Попов, Николай Стоилов, Никола Гюзелев. Всички те бяха майстори и това ме вдъхновяваше. Където и да отидех, имаше някакво светило, което ме огряваше, и аз бях длъжен да дам максимума от себе си, за да не изложа спектакъла. Не себе си, а представлението, което сътворявахме заедно.
Спомена преподаването. Била съм на твои уроци. Истината е, че ти не преподаваш. Ти показваш, разказваш, вдъхновяваш. Нека да споменем няколко имена на певци, които вече са поели своя път.
Живея в Полша от доста години. В дома ми още преди да се разделя с първата си съпруга, са идвали десетки певци. Някои съм спасявал от абсолютна криза, други съм насочвал в посока, която е по-добра за тях. Наскоро разговарях с директорката на Варшавската камерна опера Алиция Венгожевска – много красива жена и прекрасен мецосопран. Тя ми призна, че е идвала при мен на лекции. Стана ми неудобно, че съм могъл да забравя толкова красив глас. Дадох си сметка колко много хора са минали през тази „Лаборатория Калудов“. Ще спомена двама от най-известните в момента – Артур Ручински и Рафал Шивек. Баритонът Артур Ручински завърши цикъл спектакли в Метрополитън Опера, Ню Йорк на „Травиата“ и „Федора“. Басът Рафал Шивек имаше спектакли на „Русалка“ в „Ковънт Гардън“, Лондон. Рафал ще бъде Захария от „Набуко“ и Рамфис в „Аида“ на Арена ди Верона през август, а през юли ще бъде в Стара Загора за Ецио от „Атила“. Ще бъда много щастлив, защото със съпругата ми сме планирали да отидем във Верона, за да го слушаме и да отпразнуваме успехите му. Това са най-изявените в момента. Тук, в България, съм работил с толкова много певци, но ще спомена само Габриела Георгиева. Тя беше мецосопран. Гена Димитрова ѝ каза че е сопран, даде ѝ определени арии, но черната работа я свършихме заедно. Тя чистосърдечно признава, че е работила с мен и че е постигнала много. Има и други певци, които са идвали на майсторските ми класове или такива, с които съм работил по-дълго, след това някак са се размивали нещата и не споменават името ми.
Напоследък апогеят за певците е най-много десетилетие, а ти продължаваш да пееш.
Алчността убива младите – да завладееш всичко, да си навсякъде. Няма такива певци. Един е Пласидо Доминго, но ето и той започна да пее баритонови партии. Не всеки е супермен.
Разбрах, че пишеш. Все още не съм чела нищо твое, но съм възхитена от рисунките ти. Дори изложба направи. Кога откри тези свои таланти?
Винаги съм искал да рисувам. Имах приятел, който ходеше на кръжок. Аз нарисувах нещо и го попитах дали ставам за художник. Той отсече: „Не, не ставаш“. И аз абсолютно доверчиво се отказах. Същото се случи и с писането. Пишех стихове, имах много. Дадох на един млад писател да прочете някои неща. Той ми ги върна и каза, че съм некадърен. Пазя тези стихотворения до ден днешен. Те са написани на печатна машина. Купих си машина, за да мога да ги гледам, да ги поправям. И ето, дойде пандемията. Затворихме се по домовете. Облъчваха ни с ужасни новини и съвети кога да излизаме, откъде да минаваме. Започнах да се чувствам като в концлагер. Не можех да преподавам, не исках да го правя онлайн, както много мои колеги постъпиха. За мен живият контакт е най-важен. Така реших, че трябва да рисувам. Нарисувах едно дърво и попитах жена ми какво мисли. Тя каза: „Я, колко е хубаво. Вижда се и кората му, ето светлосенки. Много добре си го направил. Защо не си рисуваш?“. Първо започнах да прерисувам, а после така се запалих, че където ходя, все търся някой пейзаж, нещо красиво около мен. Когато мога, го възпроизвеждам.
След като направих изложбата в Стара Загора, получих криле. Показах четиридесет картини, всички бяха изкупени. Две подарих, а шест занесох в една болница, където ме бяха диагностицирали с диабет и ходех да ми правят вливания. Оказа се, че те ги продали между себе си и дано са събрали някакви средства, защото исках да помогна да направят ремонт.
Готов ли си за нова изложба?
Готов съм за пет – рисувам непрестанно. Вече го правя по-бавно, но съм и по-прецизен. Освен това работя с изключително дребен щрих. Трудно е, но много интересно, като го погледнеш от разстояние. Изведнъж виждаш релефа на скалата, полегналата трева. Понякога ми се струва, че сам Господ Бог насочва ръката ми, защото в някои от рисунките откривам символи, за които не съм мислил, те сами са се появили. Винаги се сещам за Айнщайн, който казва, че ако човек е позитивен, ако е изпълнен с любов, той не може да не създава неща, в които да не му помага Господ. Рисуването не е само един нов творчески канал за моята енергия, а е доказателство, че когато искаш нещо да кажеш, винаги ще се намери начин.
Припомням си с каква любов Калуди Калудов говори за децата си, вече пораснали, за новото си семейство – малкия Калоян и съпругата си Анна Дитри, която е чудесна певица. Последната им съвместна изява беше на 27 април 2023 г. в София, когато отново представиха „Палячи“ на Леонкавало, една сбъдната мечта, осъществена със Старозагорската опера и цирк „Балкански“. Това събитие през 2018 г. събуди интереса на стотици зрители в различни градове в България по време на пътуванията на двете трупи. Мечта на един творец, който вдъхнови останалите, за да оживее тя на сцената. В спектакъла рамо до рамо със своя обичан маестро направи дебюта си баритонът Матеуш Михаловски (в ролята на Директора на цирка), той е носител на Първа награда от Първия международен конкурс за млади оперни певци „Стоян Попов“ в Бургас, 2022 г. Участва и младият украинец Назар Микуляк, който изпълни ролята на Силвио. Неда беше Анна Дитри, Тонио – Нико Исаков, Бепо – Ивайло Йовчев.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук