Поезията и изтриването на изреченото. Разговор с Цвета Софрониева
С Цвета Софрониева разговаря Георги Тенев
През 1986–1987 г. вие започвате да изпитвате определен дискомфорт тук, в страната. Кое е било най-притеснително – пренатегнатият патриотизъм?
След като са започнали да фалират всички опити за създаване на легитимност за властта, накрая е останало само това – добродетелите на кръвта.
Пренапрегнат е точната дума, напъваше се и се напъва да бъде. Връзката с родното е нещо естествено и саморазбиращо се, докато напънатото родолюбие е убийствено, отнема чувството за дом и така и за уют. Но този вид дискомфорт, както го наричате, не е запазена мярка на едно време и едно място. Къде ли не съм го усещала, та аз съм от сензорите на изкуствени напъни, поет човек, какво да се прави.
Добродетел е една от онези думи, които лесно могат да бъдат насилени и изкривени. Кръв е дума лепкава, сладникава, едновременно ярка и тъмна. Не пасват заедно. Както не пасва идеята за българщина със замяната на име като Захре с име като Клара или с отказ от стиховете на големи поети в читанките. Дали през осемдесетте на миналия век или сега, все е така. Остава зараза, която не се вижда, но е там, продължава да трови, чернобилско лъчение, лъжи за обмен и промяна.
Ала аз така или иначе не съм се усещала уютно, имах противоречиви в очите на околните мисли, тези, думи, приятелства. Бях омагьосана от квантовата физика и от относителността на времето, от многовселението и многоезичието, от равноправието на контрастите. Това е и неуют на младостта на неспокойния човек, комуто е нужно новото, движението, знанието. Неуют и на поет сред физиците, физик сред поетите.
Днес ми е уютно и в България, и другаде. Уютно ми е в различни области на изкуството и на познанието. Малко или много заради промените на контекста в Европа, но най-вече заради собственото ми вътрешно усещане.
Не ми трябва много, за да ми е уютно.
Не ме е страх, че не е уютно.
Не издигам уюта в мярка.
Допускам, че за един човек на науката и словото мотивацията да извърши „екзодус“ (изход) е определена самота. Не толкова притеснение от тоталитарната система, колкото липса на подсистеми, в които да се интегрира и сам да създава. Липсата на мрежи. Образът на мрежите често ви занимава в стихове и инсталации...
Всъщност не ме интересуват самите мрежи, мрежа е едно от многото спомагателни понятия. В момента напредват спомагателно понятия като облаци или струни. И други. Мен ме интересуват самоорганизацията, прозрачността, крехкостта на нишките, динамиката на преплитанията им, процесите...
Не напуснах Народна република България, в нея все се връщах не от страх, по мое време не убиваха семейството ти, ако останеш навън. Връщах се заради надеждата и желанието за промяна и градеж. Смених си паспорта едва когато станахме част от ЕС, защото считам, че дали на българско, или друго населено място в Европа, жители сме на една идея за бъдеще, като при това е разумно да сме гласоподаватели там, където плащаме данъци и ползваме всеки ден транспорта. Бъдещето определя гражданството, дава принадлежността, мисля си. А ние от всяко място в Европа работим за едно и също. И дано да не се оставим да ни подлъжат, че не е така.
Самотата е всепоглъщаща и неоспорима, изначална за всекиго от нас. Но аз търся, намирам и продължавам да търся хора в историята и в географията, с които самотата става относителна. Това общуване ме спасява, дава ми смисли. Един пример е Ларш Густафсон, великолепно преведен от Вера Ганчева по мое ученическо време, когото заради книгата „Смъртта на един пчелар“ упорито търсех години наред къде ли не по света. Докато накрая не само го срещнах, но и станахме близки приятели. Друг пример е Иван Гол, когото най-накрая успях да чета на всички езици, на които е писал, и да му посветя своя книга на неговите и моите езици.
Липсването на подсистеми е сякаш нещо типично за географски и политически централизираните нефедерални структури. Наистина като млад човек съм се надявала да съм част от някаква общност. И в (западно-)германския модел, за разлика например от френския или българския, има много подсистеми, всякакви ниши и възможности. Ала и попадайки в богато на такива общество, не постигнах намирането на система. Струва ми се, че битуването в една от тях е като да си в стадо, да вървиш в определена посока, без да осмисляш.
Има и една неизбежност в самотата на творенето, макар човек да е непрекъснато обвързан с другите, но това обвързване не е директно.
Днес в България има очакване да си преуспял навън, и това много дразни, защото успоредно с това не си приет, ако си успял другаде, някак не ти се прощава. Странно е и със сигурност не е по-приятно от самотата при тоталитаризма.
Аз се чувствах много по-сама, независимо от мястото, когато станах награждавана и обсъждана, това ме натовари, накара ме да се отдръпна от системи и подсистеми, в които съзрях една фабрика на литература, а самата литература изнемогваща от процедурите. Това е друг вид тоталитарност от политическата, но и тя удушава човека и го прави самотен.
Има различна самота на различните езици и битиета. В процеса на създаването на новата ми книга „Прегърнати от мъглата“ се почувствах не-сама на български. Беше хубаво. В „Прегърнати от мъглата“ множественото число е наистина значимо.
Жена+българка+научен работник. Как е изглеждало това уравнение през осемдесетте?
Бях напълно убедена в общуването на мъже и жени наравно. Носех тази убеденост и това самочувствие като саморазбираща се неразделна част от мен самата. Имах интересни и вълнуващи личности жени край себе си. Баба ми, от свещеническо семейство. Майка ми, активна и с отговорна професия. Първата ми учителка, учителките ми по литература, музика, история и биология. Преподавателките ми по теоретична физика в Университета, умно насочващи ме как да решавам проблеми. Професор Иванка Апостолова, която във Физическия факултет между другото, докато преподаваше официално идеологизирана философия, ни научи на история на философията и физиката. Заради нея прочетох всичките статии и есета на създателите на квантовата механика. Бях чест гост на Блага Димитрова, на Миряна Башева, Малина Томова, от младите – на Миглена Николчина. Освен това ние, половината от следващите физика в СУ, бяхме момичета. На Запад процентите бяха шест, а не четиридесет и шест. Чрез познати преводачи жени познавах много творби от световната литература. Помня разговорите си с Цветана Кръстева за старата японска литература.
Така че навън бях като че ли чудо на чудесата, истински зоологически екземпляр: свободно движеща се в няколко езика, с отлична диплома в една от най-изящните природни науки. Бях поканена да изнасям лекции в почти всички водещи американски и канадски университети. Бях първата жена фелоу в традиционния „Сейнт Джонс Колидж“ в Кеймбридж, в този мъжки бастион. Първата въобще, независимо откъде по света, включително и от самото Кралство. Проектът ми също бе за жена – занимаваха ме трудовете на Елисавета Карамихайлова по времето на Ръдърфорд.
Западният свят ми се стори консервативен по отношение на жените. Но няма да забравя през началото на 90-те колко негативно се отнасяше към жените групата около Филип Димитров и после много след него. Мислех, че колеги и съратници ще се зарадват на знанието и контактите, които нося, но се оказа, че можех да помогна само, така да се каже, с политически позиви. Тоест като се върнах, бях попарена от една невъзможност да направя с уменията си нещо истински полезно. И в Германия да си едновременно майка, съпруга и творец през 90-те бе странно. За мен феминисткото мислене означава всяко мислене, което не е мъжко, буржоазно, протестантско, бяло, англоезично и 19-вековно. Неслучайно в журито на наградата „Шамисо“ се е обсъждало, че в поезията ми нито се уповавам влюбено на мъжете, нито ги поставям под въпрос и по-ниско от жената, а че в стиховете ми за жената, стареца и морето просто има равен човешки разговор на жената с мъжа.
Каква е днес в света ситуацията на една жена като мен, която обича и науката, и поезията и която идва от топлите изотопи на югоизточна европейска култура? Днес сме обградени от жажда за представление, от непрекъснато шоу, от остри социални конфликти, възникващи от отчаянието, че животосъхраняващите условия ерозират. Всичко това крещи за успокояване, моли се за наративи и фантазия, за художествени умения и аналитичен поглед, комбинирани с конструктивна критика. Има нужда да се осъзнае угрозата, която сами си носим, нейното експоненциално нарастване и нейната анонимност, това колко безразличен е интересът в нашия медиален, насочен към спектакъл и движен от образи свят. И аз отново се опитвам да прозра и да съчетая което мога или което може би бих могла, да го изрека. Може би наистина търся нежен начин да докосна катастрофите ни, за да се развие някаква естетика на времето на антропоцена (както ме урочасаха немските критици).
Какво е особеното „езиково налягане“ в което се оказва майчиният език, ако авторът живее извън родината си?
Имам три силно различаващи се и усмихнати отговора:
– Дори сънищата и разговорите със себе си са многоезични.
– Нега, физическо усещане на безпомощността пред вечното. Понякога ми идва „Прощално“ на Вапцаров, като стихотворение за мен и родния ми език, в моментите, когато съм много уморена. Когато без езика на детството си общувам с човек, когато обичам.
– Поезията на битието. Празното пространство. Пространството без език. Изтриването на всичко изречено, за да се роди поезия. Белият бик на Хемингуей. Страницата, която изисква да се намерят думи.
Веднъж влезеш ли в многоезичието, всички езици винаги присъстват. Подобно на светлината. Дори само в Европа, да я погледнем – на балтийски бряг е пастелна, мека, нежна, дълга. На средиземноморски бряг е ярка, цветна, силна, категорична. На черноморския е интензивна, наситена, многопластова. Ако съм на един от бреговете и изживявам едната ѝ същност, аз не забравям изживяната друга, тя присъства с всичките си измерения и всяко от тях допринася да се насладя напълно на другото.
Езикът е канавата на цялостната картина. Искаш да е все по-голяма, за да те побере цялата. Надяваш се на родния език. Той е в теб, но в него тебе те няма. Няма естественост. Не можеш да говориш вече дори на себе си несъзнателно. Всичко минава непрекъснато през всяка клетка. Ти си в другото и го оплождаш чрез своето. Своето е родното, но е неродното. Тоест ти непрекъснато си без език и непрекъснато го зачеваш и оплождаш едновременно.
Ти имаш много подходи към новите думи и езици. Важното е да осъзнае човек, че го има това безсилие в общуването, има го неразбирането. Често разбирането в родния език е само привидно. Става ти болезнено и телесно ясно, че е така. И започваме пак, и то с метаобщуване по това как общуваме.
Родният език означава непрекъснати завръщания към детето в теб.
Човек се ражда с уникална структура на мозъка, с много свой усет към езика. А поетът – с нещо още по-специфично. В детството родният език се усвоява пластично, защото мозъкът се формира леко. В късно усвоен език този процес е труден. И така именно, в това лутане между езиците на вече недетска възраст, човек е истински себе си, със своя уникален усет към назоваването. Това е прекрасно изживяване на идентичност и също така е чудо да успееш да обогатиш родния си, първия си език по този начин, така да се каже, със самия себе си, неприспособено поради битуването ти в другите езици.
Ние пропуснахме възможността да живеем в едно общество с различни етноси, които се развиват в културна хомогенност. Да обогатяваме познанията си за езиците на малцинствата, да изравняваме елитите си, да общуваме като еднакви по националност и това да е по-важно от различията по етнос. Германия има свои предизвикателства в тази посока, макар и с по-специфичен произход и предистория. Какво се случва с „мултикултуралността“ в днешни дни?
На родната земя на Елиас Канети това е огромна загуба на памет и шансове, отминали варианти на бъдеще.
Започнах да пиша не само на български по две причини. Едната е много лична – любим човек, който ми е дом, с език, привличащ, физически и душевно преблизък, и същевременно напълно друг, телесно и духовно почти непонятен. Другата причина е чисто литературна, тя е огромният труд, сторен в немскоезичната култура в името на това да се проумее какво значи думата човек. Кога сме хора и на какво сме способни. Историята на света и на човечеството е пълна с насилие и убийство. Всяка група хора, всяка нация, всяка религия е била убиец. И над планетата си упражняваме бавно насилие, като мърсим всичко. Западногерманската култура си зададе единствена въпроса „защо?“ и му потърси отговори.
Това, което се случва сега вътрешно в Германия, се дължи според мен не само, но предимно на капсулиран тоталитаризъм у гедерейски германци и у придошлите постсъветски германци и други източноевропейци, както и на страха, подхранван от алгоритми в мрежите от любители на покера в политиката. Същия процес наблюдавахме след масовото преселване на съветски и източноевропейски граждани, придошли в Израел. А какво да кажем за безумията в Полша и Унгария? Все едно никога не е имало „Солидарност“. Така, както и в Русия Горбачов не бе погледнат от населението като възможен президент. Жаждата да бъдеш прилъган, излъган, защитен от мощна ръка, явно е много присъща на непорасналия човек, какъвто продължаваме да бъдем. Поемането на лична отговорност явно е трудно нещо. По-лесно е да обвиниш някого и да чакаш някой да ти реши проблемите. Голямата наивност е част от капсулирания тоталитаризъм. Наивността, че отвъдният свят е по-хубав, че социалните му мрежи са безопасни и помагащи, че парите са благо, че богатите хора са успели, че ако излъжеш или откраднеш нещо малко, това не е проблем, че трябва да има непрекъснат ръст на икономиката и на забогатяването на обществата, че капиталът е или голямо зло, или само добро, че шоуто е върховно изкуство и прочее. Самозалъгването е потребност за едно дете, нежелаещо да порасне и да поеме отговорност за себе си. Страхът от насилие ражда насилие.
Имаме нужда да проумеем кое е по-важното от страха. Само едно взаимно и заедно демитологизиране на историята и на илюзиите за бъдещето дава шанс. За жалост още не го умеем. Дългогодишни процеси бяха обърнати. Еманципирането на гражданите, което бе започнало и напреднало в Западна Европа (подобно е имало периодически в историята, имаше, струва ми се, и по времето на Ганди в Индия), до голяма степен е в пауза. Но то не е спряно.
Цвета Софрониева е родена през 1963 г. в София. Обитавала е много места по света, живее в Берлин. Следвала е физика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, има докторат по научна и културна история, учила е при Йосиф Бродски. Наред с над двадесет книги с поезия, проза и есета, творбите ѝ включват също театрални текстове, литературни инсталации и поетични преводи. Носител е на наградите за поезия „Адaлберт фон Шамисо“, „ПЕН Америкън“ и „Клиф Бекър“. Превеждана е на немски, английски, унгарски, френски, японски, фински, узбекски, руски, сръбски, нидерландски и други езици. „Прегърнати от мъглата“ е нейната осма поетична сбирка на български език, която беше представена в програмата на Софийския международен литературен фестивал през декември 2018 г. в НДК.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук