Култура / Брой 6 (2999), Юни 2023

„Ние безгрижно тичаме право към пропастта, изпречили нещо пред себе си, за да не я виждаме“, предупреждава ни Блез Паскал (1623–1662) в своите „Мисли“ (183, превод Анна и Лилия Сталеви). Навярно заради този му „опит от бездната“ биографът му Франсоа Мориак го определя като „наш съмишленик в най-тежки времена, тръгнал от човека, за да стигне до Бога“. А философът Жак Шевалие, изкарал цялата Първа световна война на фронта, споделя в книгата си за Паскал от 1920 г.: „там, в огъня и кръвта на окопите неговите „Мисли“ бяха за нас предсмъртно причастие; благодарение на него виждахме по-близо живота, по-далече – смъртта, а още по-далеч – вечността“.

Паскал – мислител на войната? Да, но във всичките ѝ аспекти, отвеждащи до „неспирната война между разума и страстите“ („Мисли“, 413). Защото, както изтъква философът Пиер Манан, откъс от чиято книга може да прочетете в броя, Паскал е ключова фигура в битката между вярата и науката, наченала още през XVI в., но разразила се с пълна сила вече през XVII в., като най-парадоксалното в неговата позиция е, че той е и от двете страни на барикадата. Да не забравяме, че от една страна, той е един от най-големите учени на всички времена с безспорен принос в геометрията, хидродинамиката, теорията на вероятностите или урбанистиката. А от друга страна, е „човек на вярата“, който тревожно бие камбаната, че чрез средствата на „геометричния разум“ хората биха могли да изгубят съзнанието за истинската си участ и наследството от християнството. Именно той, големият учен, поставя въпроса дали науката не се заблуждава, обещавайки на човеците една почти безгранична власт. И се пита наясно ли е човекът, тази „мислеща тръстика“, колко крехка е неговата свобода и колко проблемна може да е ситуацията на един разум, разпростиращ се извън естествените си граници.

Паскал е мислител на „величието и нищожеството на човека“ („Мисли“, 416). И държи на този изначален парадокс, който някои неправилно обръщат в аргумент за вездесъществото на науката или на държавата. „Човек не трябва да се смята равен с животните или с ангелите, нито да бъде в неведение за величието или нищожеството си, а трябва да съзнава и едното, и другото…“ („Мисли“, 418). Едва при прилагането на подобно критическо мислене бихме могли да разполагаме с истинската човешка мяра: „човек съзнава, че е нищожен; следователно той безспорно е такъв; но той е и действително велик, щом съзнава нищожността си“ („Мисли“, 416). И пак с оглед на участта ни: „плуваме по средата, винаги несигурни и колебливи, тласкани насам-натам“ („Мисли“, 72).

Най-смайващото е как само за четири десетилетия живот, терзан от болести и несрети, Блез Паскал оставя научно и духовно наследство, което четири века по-късно продължава да обогатява човешката цивилизация. Въпреки че най-важното му съчинение – неговата „Апология на християнството“ (позната като „Мисли“) – си остава ненаписано и във вид на фрагменти.

Мисълта на Паскал е математически съвършена: силата на речта му, както отбелязва в едно свое есе Дмитрий Мережковски, е обратнопропорционална на броя на използваните от него думи. По лаконичността си той успешно си съперничи с Данте или Хераклит. Затова и много от фрагментите му се запечатват в паметта ни, човек има усещането, че ги е чел вчера.

Паскал винаги се стреми да не преумалява и да не преувеличава. Тъй като е убеден, че и „двете крайности са толкова отдалечени, че се докосват и съединяват единствено в Бога и само в Него“ („Мисли“, 72). Затова е толкова математически прецизен в изказа си. Повечето от фрагментите му са преписвани от осем до десет пъти. Приложените в броя факсимилета на „Мислите“ дават представа за безкрайната работа на Паскал над всеки нюанс на мисълта.

И ако има нещо, с което Паскал е особено близък и до днешното време на душевни терзания или непреодолими съмнения, това, не на последно място, се дължи на неговото „антиномично мислене“; във всяка капка морска вода има сол, а във всяка мисъл на Паскал – взрив от „съгласие и несъгласие“, отбелязва неговият съвременник Пиер Никол.

Паскал пише всяка от мислите с усещането „аз съм сам“ – със себе си и с Бога. А оставя след себе си книга, побрала въпросите на човечеството.