Култура / Брой 6 (2999), Юни 2023

С режисьорката Ясмила Збанич, която гостува на фестивала за Централно и източноевропейско кино goEast във Висбаден, разговаря Марта Монева

Завършвате кинорежисура в Сараево при трудни условия по време на война и блокада. Как стигнахте до тази професия?

Исках да стана филмова или театрална режисьорка. Когато започна войната, бях в гимназията, а академията беше затворена, всичко беше затворено. Някак си завършихме. Гимназията организира изпити на децата, за да могат да получат дипломи и да заминат с родителите си. Много хора напуснаха Сараево по време на войната. Родителите ми обмисляха дали и ние да не заминем и изобщо как да организираме живота си по време на войната. И аз като много други в бивша Югославия си мислех, че ще уча в Прага, във FAMU. Тогава чух, че един много важен театрален режисьор се е върнал в Сараево – Харис Пашович. И ще организира театрален и филмов фестивал. Обадих му се и му предложих да работя с него. Така се запознах със Сюзан Зонтаг, която правеше театрално представление там, с Питър Шуман от театъра „Хляб и кукли“. Започнахме с един филмов фестивал. Хуманитарните работници пренасяха контрабандно VHS касети и това бяха филмите, които прожектирахме. По онова време осъзнах, че културата е също толкова важна в живота, колкото и храната. Хората рискуваха живота си, за да дойдат на кино. Те се нуждаеха от култура, за да се почувстват хора, да се срещнат с други хора, да правят нещо по-добро от това да оцеляват като плъхове в скривалищата. Културата играеше наистина решаваща роля през войната. Тази представа запазих за цял живот. Дори сега, когато навлизам в света на големия филмов бизнес – тъкмо завърших един епизод от популярния американски телевизионен сериал „Последните оцелели“ (The Last of Us), все още пазя тази представа за културата. За мен е наистина важно никога да не я изгубя… Така отидох в академията, за да уча режисура при Харис Пашович. В класа бяхме шестима и учехме без ток, без отопление, без храна, но бяхме заедно и се подкрепяхме взаимно, говорехме за филмите, които ще направим, когато всичко това около нас приключи. Беше много трудно, не разполагахме с техника.

Заедно с още двеста известни интелектуалци от Босна и Херцеговина, Хърватия, Черна гора и Сърбия подписвате Декларация за общ език през 2017 г., за да се противопоставите на национализма. Какво мислите за него днес?

По време на войната в Босна някои сръбски творци, актьори и режисьори говореха открито срещу войната и снимаха филми. Например Горан Маркович направи документалния „Сърбия, година нула“. Актрисата Миряна Каранович, която играе в моя филм „Гърбавица“, а по-късно и в други филми, говореше срещу Милошевич и срещу войната. Така че не обичам да гледам в случая на сръбската нация като на едно цяло. Хората са различни. Разбира се, сръбската пропаганда беше огромна и тя минаваше и през културата, да вземем за пример финансирането на филмите на Кустурица. Беше много ясно, че той е част от машината на сръбската пропаганда.

А относно декларацията – националистите винаги се опитват да счупят нещо. За нас езикът е същият. Не ме интересува дали един актьор е от Сърбия, или от Хърватия. Ние говорим един и същи език, от една и съща култура сме. А когато днес чувам, че войната в Украйна била първата в Европа след Втората световна война, това ме влудява, защото 100 000 загинали, два милиона прогонени и напълно разрушената Босна – трийсет години по-късно всичко това е забравено.

Неслучайно продуцентската ви къща се нарича „Деблокада“. Колко време ви отне да се възстановите от преживяното?

Не мисля, че съм се възстановила. Все още има толкова много последици от войната и тя продължава, но не с оръжия, а с политически средства. Все още има огромен натиск да се създаде отново велика Сърбия. А майките от Сребреница все още търсят телата на синовете си.

Колко тела все още не са открити?

Около хиляда. Така че наистина след трийсет години все още усещаме последствията. Мисля, че на Балканите все още има много военнопрестъпници, които са на свобода, правителства, които открито ги подкрепят, тях и фашистите. И трябва да споделя, че германската политика спрямо Балканите е абсолютно погрешна. Германия постоянно подкрепя много опасни сили.

Смятате ли, че това е плод на наивност, или е продиктувано от интереси?

Това са интереси. Въпрос на пари е, защото в Сърбия имат пазари, а босненците са твърде слаби икономически. Ако се съгласите с тези фашистки лидери, ако си затваряте очите за тях, както Европа си ги затваря за това, което се случва на Балканите, то ще се върне като бумеранг. Точно това се случи с войната. То дойде, защото не беше възможно да не дойде.

Нека останем в Сребреница, където се развива действието във филма ви Quo vadis, Aida? Готова ли е да прости главната героиня Аида, загубила цялото си семейство, но върнала се обратно да преподава там след края на войната?

Идеята за прошката е много християнска. Аз не съм християнка. И тя не прощава. Връща се, за да се опита да промени нещо, да види дали е възможно да направи нещо. Аида има голямо сърце, способна е да се изправи пред случилото се и знае, че децата не са виновни и че може би ще успее да промени нещата. Може би това е единствената надежда, която ѝ остава. Нещо много важно стана в Босна – нямаше никакво отмъщение за това, което се случи, нито едно отмъщение, а 100 000 души загинаха. Така че, когато разговарям с майките от Сребреница, те казват, че искат истината, която постоянно се крие и фалшифицира. Те искат справедливост, която беше получена благодарение на Международния трибунал в Хага. Чудесно е, че главните герои, за съжаление не Милошевич и Туджман, а останалите, бяха осъдени. Това наистина е от решаващо значение за бъдещото поколение. Но справедливостта не е напълно получена, защото, както казах, все още по улиците се движат извършители на престъпления. Все още не могат да бъдат открити телата на загиналите. Травмата все още е там, след толкова много години. Повечето военнопрестъпници се приемат в Сърбия и сръбската част на Босна като герои. Но може би следващото поколение ще се запита: „Как може тези хора да са герои?“.

Колко време ви отне подготовката на Quo Vadis, Aida?

От десет години исках да го направя, но знаех, че ако се заема с изследователската работа, тя ще отнеме толкова много енергия.

Кой ви помагаше през това време? Филмът е много тежък за гледане, а още по-тежък е за режисиране, предполагам.

Наистина много пъти исках да се откажа и си мислех, че трябва да правя нещо друго и да не страдам толкова много, но от друга страна, си казвах, че ако не го направя, тази история няма да бъде разказана. Аз се оплаквам от тежестта да разкажа, а как живее майката със загубата на своето дете?

Историята е покъртителна, а майките на жертвите споделят, че са живи само физически. Една от тях е основала образователна антирасистка платформа, която върши страхотна работа и в международен план.

Това, което помага на майките от Сребреница, е тяхната солидарност. Те са заедно, защото знаят, че преминават през едно и също предизвикателство. И постигат много повече заедно. Ходят в Хага за всеки съдебен процес. Съдиите казват, че всеки път, когато ги виждат там, това ги мотивира да вършат работата си още по-сериозно. Мисля, че стремежът да открият истината и справедливостта ги държи живи.

Обичате да пробвате различни филмови жанрове, снимали сте и комедия – Love Island (2014).

След като заснехме този филм, от разпространението споделиха, че имат проблеми с продажбата му, защото дистрибуторите казват: „Познаваме Ясмила като човек, който прави много тежки драми, големи теми и трагедии, а сега комедия – не знаем как да я продадем!“. Това е маркетинг – какво очаква пазарът от теб. И ако си американски режисьор, можеш да правиш всичко, но ако идваш от Източна Европа, трябва да правиш само онова, което публиката очаква. Става дума за порочен кръг, от който не можеш да излезеш.

Все още ли обичате да прескачате между жанровете?

Да, определено (смее се). Обичам да ги сменям, защото това дава различна перспектива към всяко нещо. Сега подготвям екшън филм с американски продуцент, много ми е любопитно, но все още не мога да говоря. Получих сценария и промених локацията от Латинска Америка на Балканите. Направих доста промени и е интересно, защото чрез жанра всъщност можеш да кажеш много и за политиката, и за обществото. Когато работех за сериала на HBO „Последните оцелели“, също имах чувството, че макар сценарият да е написан от Крейг Мейзин, това е моят проект, защото наистина вярвах в него.

Колко лесно или трудно е за вас като жена да режисирате филми?

Беше много различно, когато започвах, а сега всичко се промени. Преди ме гледаха, сякаш съм погрешният човек на погрешното място. Трябваше да се боря, за да наложа правото си, понякога екипът не уважаваше авторитета ми, но мисля, че жените режисират по съвсем различен начин. Не става дума за този авторитет, а за това, че жените са...

… многофункционални и многопластови.

Да, и мисля, че хората изведнъж започнаха да приемат не авторитета, а някой, който е равен с тях и който знае какво иска, и започнаха да се променят. Усещаш как се променя енергията в екипа, ти не можеш да бъдеш авторитет като 60-годишен мъж, който е направил десетки филми, разбира се, но има и друг вид отношения и аз успях да ги установя. И още нещо, в нашия език думата режисьор е „редител“, а думата „редителка“ или „редителица“ никога не е съществувала. И все се оплакваха, че женската форма е мъка за слуха. И всеки път, когато говорех с журналисти, те казваха: „О, ти си редител!“, а аз уточнявах, че съм редителка. Но днес вече никой не прави тази грешка. Нормализираш ситуацията, като настояваш да те наричат правилно, да ти се отдаде дължимото достойнство.

Кои са любимите ви творци?

О, това е много труден въпрос, харесвам много творци (смее се). Питаха ме на последния Берлински фестивал за филми, разглеждащи младостта, и се сетих за „Маргаритки“ на Вера Хитилова, защото това е един от първите филми, в които срещнах женски персонажи, свободни от бремето на обществото, които му се противопоставят. В югославската кинематография повечето женски образи бяха или добри майки, или кучки. И си спомням, че по време на пандемията осъзнах, че дъщеря ми, която тогава беше на 19 години, не познава историята на югославското кино. Моя беше грешката, че не съм научила децата си, досущ като в поговорката „Фризьорката е с най-лошата коса“ (смее се). Реших да поправя това и организирахме у дома по време на пандемията малък фестивал на югославски филми. Писах на приятели и включихме десет заглавия. Дъщеря ми изгледа пет. Един ден ѝ казах: „Да продължим да гледаме“, а тя отговори: „С нетърпение очаквам да гледам още един филм, в който жените са бити, убивани, изнасилвани или са кучки“. И осъзнах, че всеки филм е такъв и новото поколение го разпознава и възразява срещу това. Така че „Маргаритки“ беше филмът, заради който си помислих: „Нещо не е наред с нашите женски персонажи“. Други, които са ми повлияли, са Джейн Кемпиън с нейните героини, Аньес Варда, Маргарете фон Трота. Те са успели да се преборят за мястото си. И ние следваме пътя, който те са прокарали за нас.

Маргарете фон Трота е била ледоразбивач в Германия, макар че се е наложило бившият ѝ съпруг, Фолкер Шльондорф, да бъде гарант при първите ѝ филми, че ако тя се провали, той ще поеме режисурата. Участвате и в политическото движение DiEM25 на Янис Варуфакис. Каква е причината за този политически ангажимент?

Аз мисля, че всяко действие е политическо и засяга личните ви граждански задължения и права. Смятам, че е много важно да се свържем в международен план, да поискаме повече демокрация, защото има толкова много неща, които трябва да се подобрят. Искам да съм по-активна и да правя повече. Това ми дава известно усещане за международна свързаност.

Босненската режисьорка, сценаристка и филмова продуцентка Ясмила Збанич е родена през 1974 г. в Сараево, понастоящем живее в Германия. Получава образованието си в сараевската Академия за драматични изкуства. През 1995 г. заминава за САЩ и работи като кукловод в театър „Хляб и кукли“. През 1997 г. се завръща в Сараево и основава филмовата продуцентска компания „Деблокада“. Нейни художествени видеоклипове и документални филми са показани на Документа в Касел през 2004 г. Дебютният ѝ пълнометражен филм „Гърбавица“ получава Златна мечка на Международния филмов фестивал в Берлин през 2006 г. През 2010 г. получава Наградата за мир на германското кино на Мюнхенския филмов фестивал. Филмът Quo Vadis, Aida? участва във филмовия фестивал във Венеция през 2020 г. Номиниран е за Оскар за най-добър чуждоезичен филм през 2021 г. и получава Европейската филмова награда през декември 2021 г., а Ясмила Збанич е отличена като най-добър режисьор. През 2021 г. тя е в международното жури на Берлинале. През 2023 г. филмовият фестивал за средно- и източноевропейско кино goEast във Висбаден ѝ посвети ретроспектива. Филмите на Ясмила Збанич са показвани на София Филм Фест, а Quo Vadis, Aida? беше победител в „Балканския конкурс“ през 2021 г.