Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

Разговор с редактор на в. „Народна Култура“, брой 32, 31 август 1957 г.

Какво бихте казали за вашето творчество? Какво ви накара да станете карикатурист?

Тези най-обикновени въпроси най-много затрудняват човека. Все едно да попиташ някого: „Кога започнахте да дишате, имате ли съзнанието за това?“. Пък и не знам какво значи да си карикатурист. От всичките думи в езика тази дума не значи нищо. Нито се знае откъде произлиза, нито има производни. Някои смятат, че произлиза от характер. Веднъж през фашистко време ми бяха дали пропуск в Народното събрание и в него ме бяха вписали по занятие „колакутарист“ – имаше шест грешки в думата. Но никой не ме спря да ми каже: „Чакай, не е определено точно какъв си ти! Тука има грешка“. После, като застарях, видях, че животът не е само шега. Много ми е неприятно например, когато в академията се заговори за творби на наши студенти и някои майстори кажат: „Това вече е карикатура, не е никакво изкуство“. Аз седя, слушам и кимам одобрително с глава. Така е. За да преценим истинското изкуство, ние го противопоставяме на понятието „карикатура“. Самите художници смятат тази проява на изкуството за много долна. А иначе си живеем заедно, получаваме заплатите заедно и дори се опитваме да се уважаваме. Става много неудобно. Като имам предвид всичките си грехове и недостатъци, смирено понасям това прозвище. Дори намирам основание да се оплача против тия художници, които имат неизбежно същите мои недостатъци като човеци и професионалисти, но нямат съзнанието, че са така озлочестени като мен. Защото никога не съм се наричал художник, а журналист.

Откога се считате журналист?

От 1927 г., откакто съм член на Дружеството на столичните журналисти. Бях стипендиант една година като художник. Но на куфара ми стоеше надпис „журналист“, а в личната ми карта – също „журналист“. Никъде не съм се показвал като художник. Затова не участвам в изложби. В книга – да. Във вестник – да, но на стена – не. Като ми кажат, че в някоя къща има нещо мое, не стъпвам вече там.

През 1954 г. на ул. „Раковски“ имаше една изложба и там гледах ваши работи. Имаше обсъждане на българската карикатура.

Вярно, че имаше фотоснимки на мои карикатури. Аз не отидох да я видя. Мен ме е срам от тези неща.

Българската карикатура

Какво може да се направи за развитието на българската карикатура?

Според мен добре се развива. Тя не трябва обаче да се развива повече, защото има опасност да се превърне в язва. Трябва да се развива толкова, колкото е нужно и естествено. Карикатурата се развива съобразно бацилите, които нападат даден обществен организъм и защитните сили на този организъм. Карикатурата е изцяло обществена проява. Не може да бъде премахната от обществото. Тя или мълчи и си трае, или пък взема такива форми и вид, каквито ѝ се определят. А карикатуристът няма защо да съжалява за това, понеже като дело карикатурата не е много здравословна и за самия него.

В какво се изразява това?

В това, че той трябва да борави с много неприлични неща. Не е удоволствие да се прави карикатура. Това значи съзнателно да вземаш свои грехове на чужд гръб. Все едно да имате приятел, който всеки ден да ви посвещава в своите лични извращения и грехове. Това ви натъжава, нали?

Задачата

Но нали задачата на карикатуриста е да се бори против тези грехове?

Да се бори – да. Но карикатуристът не може да изживее удоволствието на художника, който съзерцава нещата. Той трябва винаги да търси отрицанието на нещата и сам страда от това. Тук карикатурата е жертвена. Ако един карикатурист започне да изживява удоволствие от осмиването на хората, той става преднамерено пакостен, става клюкар. У нас има такава опасност – карикатуристите да изживяват удоволствие. Когато осъжда или осмива някого, карикатуристът трябва да вложи вътре и съжалението, и драматизма, да има преживелица. Има един нравствен проблем в основата на карикатурата – не естетичен, както е в изкуството. Младият човек не е напълно годен за такава преживелица. Възрастният, и то ако не е напълно опорочен, би могъл да се добере до тези състояния. Сам той трябва да има чувство за отговорност пред човека, този, който го е създал, и сам той да има деца, към които да има бащински чувства, за да знае доколко да забие ножа и да знае кога раненият ще проплаче и кога да спре.

И все пак кое ви запали така и ви накара навремето да изберете този вид творчество?

Безкрайните неуредици, и политически, и морални, в нашия живот. И моите лични. Но кой знае, може би най-вече съчувствието и състраданието към другите ме насочи нататък, тъй като човек трябва да започне карикатурата с общественополитически въпроси. Карикатурата не е начин за лично изживяване. Никой не се обяснява в любов по хумористичен начин, защото това значи да оскърбиш любимата и себе си. Карикатурата се проявява там, където има място за хумор. В любовта няма хумор.

Ако не се лъжа, още през Априлските събития сте започнали и даже по-рано?

Да, по-рано – в 1921–1922 г. Беше по земеделско време. Тогава бях тук, в София, студент. Аз практикувах недостатъците на режима, макар да бях земеделец. А те ми казваха: „Какво правиш? Ти си наш човек“. Какво значи „наш човек“? Аз правех карикатури, които бяха против неуредиците, и на ум не ми е идвало, че съм преставал да бъда земеделец. Аз нямах намерение да съборя тази власт. Оказа се, че съм бил по-добър земеделец от някои други. Пряката задача на карикатуриста е да прецени и осъди една проява. Обаче това, което е по-ценно у нея, е, че тя е принудена добре да проучи събитието и неговия характер. Именно в този втори пункт тя става изкуство. Личността, събитието, характерът, типът, обществото я правят изкуство. Тогава тя характеризира, типизира конкретно обществено съществуващите образи. Без това карикатурата продължава да изпълнява своята обществена функция – да контролира, но тя не може да прерасне в изкуство.

А защо опитите на някои карикатуристи да направят карикатурата изкуство са така плахи?

Те ще бъдат плахи, ако има опасност, която да създава уплаха. Но дали някой ги застрашава, или карикатуристите сами се плашат като деца от Баба Меца? Става дума за творчески кураж. Оттук настъпва тази парализация, скованост. Ние всички сме като че ли противници. Откъде накъде? Аз не вярвам партията да мисли, че между карикатуристите съществуват някакви врагове. Ние трябва да разрешим една творческа свобода на мисленето, а не да се съмняваме, че тази свобода е враждебна някому. Тази спойка трябва да се извърши в съзнанието.

А кой може да я извърши?

Мнителността трябва да отпадне от всички страни и да се стигне до доверието. Мнителността е киселината, която разяжда всичко. Следователно това е първата ни задача – да създадем доверието, да докажем нашата добронамереност, да я направим убедителна за тези, които се нуждаят от нея, които трябва да разчитат на нея; да дадем всички доказателства за доверие, за да се сдобием с необходимата свобода на мисленето.

Но как може да се обясни, че вашите карикатури са така целенасочени?

За мен те са се открили като една абсолютна истина, а истината не носи температурата на увлечението.

Това е отношение.

Да, отношение. Тук има преживелица. Ако вие сега ми причините всички възможни беди и си отидете, аз си казвам: „Този човек, гледай го какъв е!“. И сядам да ви търся еквивалентни образи. Ако сте ме наругал, аз няма да ви рисувам как сте грозен и ме ругаете, а асоциациите започват да работят и аз малко по малко идвам до извода: „Този човек е едно говедо!“. Полека-лека изкарвам оттук едно рогче, после друго, и понеже съм прав в характеристиката, получава се едно говедо. Карикатурата се прави винаги на другия ден след преживелицата. Тя е рационалистична. И затова на другия ден като ме срещнете, аз ще зная – това, което съм нарисувал, е една действителност. И оттук смятам, че карикатурата е най-реалистичното изкуство, понеже създава нова реалност. Еди-кой си върви из улиците. Обаче в моето съзнание той е прасе. И аз няма да го обвиня повече. За мен е приключен спорът с него. У хората може да има негодувание към него, но у мен няма. И след това, ако искате да знаете, ми става жал. Чувствам се малко задължен към него. Това е сложен въпрос.

За опашката на кравата

Какво ще кажете за ролята и значението на хумора?

Преди няколко години на едно събрание ме помолиха да се изкажа за хумора. Мен ми хрумна нещо. Казах, че народът, държавата като организация е една млечна крава, ползата от която всички сме осъзнали. Тя има опашка, с която непрекъснато се пази от мухите, които дразнят нервната ѝ система. Хуморът е опашката на кравата – пази я от мухите. Намира се на най-неприличното място, конфузно положение, като си помисли човек. Никъде не сте видели крава с отрязана опашка. И не бива да се реже опашката ѝ. Всеки, който се занимава с хумор, има основание да се срамува, че е на такова неприлично място. Но опашката е продължение на гръбначния мозък, свързана е с главния мозък. Следователно опашката не минава през корема. А някои наши карикатуристи мислят, че могат да минат и през корема. Опашката е мозък и умение, макар да е на неприлично място.