Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

Лекция, изнесена на Созополския семинар по творческо писане, 8–12 юни 2023 г.

Да пишеш за загубата не е загубено време. С тази игра на думи искам да започна лекцията, в хода на която ще се опитам да изясня защо е така.

Поканена съм тук, защото пиша за загубата и скръбта. Още в началото ще направя уговорката, че писане, загуба и скръб за мен като автор отдавна са се превърнали в синоними. Убедена съм, че добрият писател е направен от загубите си, но да не си го представяме като безкраен тъжител и оплаквач с обичайни дейности като поддръжка на елегично реноме. В моите очи този писател има други занимания, ще ги изброя, а после ще разкажа за тях през собствения си опит: когато пише за загуба и скръб, писателят е чистач на пъртини, спортист в дисциплината вдигане на тежести, гримьор и трафикант. И поне още дузина неща.

Чистач на пъртини

Пренасям ви в старата ни къща на село през зимата. Върху къщата се сипе сняг, който вече е покрил нивото на прозорците. Не знам дали е ден, или е нощ. В капана на зимата съм и изглежда, че няма измъкване. И тук идва фигурата на този, който първи ще се осмели да мине през плътността на снега и с тялото си ще проправя път за другите. Загубата и скръбта за мен са именно този безкраен, смазващ, задушаващ сняг, а писането за тях е начинът да топиш снежинките една по една, докато стоплиш цялата зима. Защото писането за загубата и скръбта е предимно стопляне. Да успееш да оставиш собствени стъпки в гъстотата на отсъствията, така че всеки, който стъпва след теб, да знае, че не е сам в опустошението си, че някой вече е минавал по този път, че милиони човешки стъпки съумяват да не се изгубят, понеже си разчистил пъртината. Обаче магията да пишеш за загубата и скръбта се крие в още нещо около метафората на зимата и снега и то е сладката илюзия, че наистина си разчистил снега – защото никой никога не може да разчисти снега напълно: разхвърляш го наляво или надясно, колкото да откроиш пътеката в средата. В природата, както и в природата на загубата и скръбта, нищо не се губи завинаги, само сменя своя стопанин. Дори все пак да успееш да стопиш снега на загубата, тя непременно ще се върне, макар и в друго агрегатно състояние. Това, последното, сякаш е доказателство, че писането за загубата и скръбта е перпетуум мобиле, вечен двигател в литературата. Загубата и скръбта като вечен двигател, който превръща цялата топлина, извличана от телата, в работа. В писателска работа.

Спортист в дисциплината вдигане на тежести

Когато пишеш за загубата и скръбта, ти се състезаваш в олимпийската дисциплина вдигане на тежести. Да, знам, че този спорт е предимно мъжки, но никога не съм чувала упреци къде съм тръгнала наравно с мъжете. Може би защото писането отдавна не е само мъжко занимание и защото, да си го кажем в прав текст – загубата и скръбта се практикуват предимно от жени. Самата физиология на жената предполага закрепване, задържане и износване. Докато движенията на мъжа, особено видимо при вдигане на щангите с тежести, могат да бъдат само две: изхвърляне и изтласкване. Казано по друг начин – мъжкото тяло е програмирано да изкарва от себе си навън, а женското да вкарва в себе си навътре. Загубата и скръбта са вътрешни движения, поне докато не започнеш да пишеш чрез тях. Защо обаче сравнявам това писане с дисциплината вдигане на тежести?

Защото, когато пишеш за загубата и скръбта, ти наистина се състезаваш. Състезанията са няколко, едновременни. Първото състезание е дали трябва да извадиш натрупванията, наносите, затлачванията от загубата и скръбта. И тук не става въпрос за тест дали желанието за изказ е достатъчно. Не става въпрос дали да пощадиш читателя от собствената си болка. А дали оголването не те прави достатъчно уязвим, защото писането за загубата и скръбта е винаги в първо лице независимо от граматическото лице на разказването. Каквото и да напишеш, читателят винаги ще го свързва с теб, независимо колко добре умееш да прилагаш гледната точка на отстраняването.

Затова второто състезание е във внимателното дозиране на тежестите, които да окачиш на щангите. В спортната дисциплина има термин желано общо тегло. Той се отнася до оптималното количество тежести, които да окачиш на щангите с цел безупречно представяне на ринга, но и за да може състезателят да не изпита неравномерна сила при повдигане на щангата. Истината обаче е, че няма равномерна сила, когато става дума за загуба и скръб. Няма гладко излизане, няма еднаква отдалеченост или приближеност към източника на болката. Когато осъзнаеш това, ти вече си в третото състезание.

Третото състезаване е всъщност собствената ти дисквалификация като писател. Защото в дисциплината вдигане на тежести, ако нямаш поне един успешен опит при всяко движение, състезанието приключва.

И още нещо искам да отбележа, когато свързвам писането за загуба и скръб с вдигането на тежести. В началото споменах всеизвестни разлики между мъжа и жената: изваждането при единия и задържането при другия. Литературата е тази, която изравнява всички различия. Може да си помислим как, когато пише за загубата и скръбта, жената става мъж, тъй като самото писане е изхвърляне навън. Но докато във вдигането на тежести има категории за мъже и категории за жени, литературата не е състезание, тя отчита единствено кой е постигнал по-добрия резултат. Писането за загуба и скръб е вдигане на тежести, отработва в писателя здраво захващане и ако тренира редовно, ще постигне идеалното оттласкване: от себе си към читателя.

Гримьор

Наскоро с дъщеря ми си говорихме за естествеността на нещата. Придавам целия разговор:

– Мамо, нали казваш, че човек е най-хубав естествен, както Бог го е създал, тогава защо ходиш на фризьор?

– Защото Бог не ме е създал с бели коси, затова ходя на фризьор.

– А как ни е създал Бог, мамо, с какви коси?

– Раждаме се голи и почти без коса – отговарям ѝ.

– Тогава не обиждаме ли Бог, когато се обличаме и ходим на фризьор? – попита детето.

И аз още не съм му отговорила.

Припомням си този разговор заради писането за загубата и скръбта. И защото всяко писане е и вид гримиране.

Когато става дума за естествеността на нещата и хората, на преживяванията, на случките, вкарани в литература, дали имаме право да отнемаме от автентичността на историята с цел по-голямо въздействие, да олитературовяваме нелитературните подробности? От една страна, самата фикционална природа на писането изисква подражание на подражанието, както е казал Платон. От друга страна, дали писателите не са просто регистратори на събития, които нарочно се случват – независимо пред погледа им или във въображението? Доколко пишещият владее процеса на разказването по действителен случай? Преди малко цитирах Платон, но за мен литературата се случва по-скоро по формулата на Аристотел – вероятно е да се случи дори невероятното. Именно заради това твърдение сравнявам писането изобщо, и особено писането за загубата и скръбта, с гримирането. Какви са стъпките:

Така както лицето на гримирания трябва да бъде внимателно почистено, да се ексфолира, да се отстрани мъртвата кожа, и при писането за загубата и скръбта е необходимо да преценим участъците с мъртвата материя – тя често е невидима и колкото по-емоционално си свързан със събитията, за които искаш да разкажеш, толкова по-невидими остават за теб мъртвите участъци. Мъртви участъци наричам онези места в разказването, които са важни единствено за пишещия и които, ако премахне, ще му се струва, че е посегателство към оригинала. Например в разказа ми „Семеен портрет на чернозема“ – това е разказ за отрязана гърда на баба ми, гърда, която месеци след операцията беше издирвана от дядо ми, за да се почувства баба цялостна и събрана с всичките си части преди голямото отпътуване към отвъдното, в този разказ съм отстранила всичко онова, което беше важно само за мен, но маловажно за разказа. Тук е моментът да споделя, че по принцип избягвам описания на природни картини, на овъншностяване на хората – никога не ми е било важно как е облечен моят персонаж, какви са цветовете на очите му. Обичам това съучастие на автор и читател, тази отвореност на текста, която вярва в интелигентния прочит, вярва във въображението на четящия, което дописва ненаписаното.

Да се върнем на гримирането. След като сме отстранили мъртвата кожа и сме почистили добре историята, е необходимо да я овлажним, да я хидратираме. Така създаваме гладката основа, върху която ще пишем. Всичко това е подготовката преди самото писане: и почистването, и хидратацията. Но да не забравяме, че колкото и добре да е хидратирана една история, тя не може да скрие сухотата на разказването. Затова писателят трябва да е опитен гримьор – да преценява сухотата, на която е способен, за да напоява. Обаче стъпките за ефектното гримиране вероятно важат до голяма степен при писането изобщо. Но когато става дума за писането за загуба и скръб, трябва да забравим за добрата основа за грим – тази, която изглажда фините линии и прикрива порите, тази която придава равномерен вид. Загубата и скръбта носят онова очарование на неравномерното разказване, на нащърбените, на набръчканите моменти и колкото повече ги има, толкова по-въздействащо е това писане. Убедена съм, че ролята на писателя като гримьор е именно в това: не да ги прикрива, а да ги подчертае. Казват, че тайната на добрия грим е да избереш кое е по-въздействащо у теб – очите или устните, и да акцентираш само върху тях. На този принцип при писането лесно ще откроим три типа писатели: такива, които са убедени, че всичко им е въздействащо, такива, които знаят силните и слабите си страни и умело прикриват и показват, и такива, които прекаляват и в едното, и в другото.

Трафикант

Сравнявам писателя с трафикант по две причини. Първата от тях е моралната, а втората – комерсиална, и те по някакъв начин са смесени. По отношение на морала – въпросите, които винаги съм си задавала, когато става дума за писане и за литература, са свързани с човешките права и с човешкото достойнство.

Дали писането за загуба и скръб е форма на организирана престъпност – тогава, когато пишещият отлично знае, че експлоатира нечия болка, за да направи от нея красив разказ? Оправдано ли е това и акт на посегателство ли е? Ще дам лични примери.

Когато написах разказа за детето, родено преди мен от майка ми и живяло едва няколко дни, аз не поисках разрешение от родителите си, за да разкажа за тяхната мъка. На няколко пъти съм се чувствала като крадец, който обира близките си. Не виждам нищо благородно в това да обереш някого, пък било то и за да раздадеш на другите – ако приемем, че литературата е акт заради другите и всичко в тяхно име е оправдано. От друга страна – ако си бях измислила историята с починалото братче и я разкажех от първо лице (защото имам и измислени истории, разказани от първо лице), това отново не ме оневинява. Писателят е трафикант на едро и на дребно, откъдето и да погледнем. Ще го оправдаем, че пренася памет и е творец на памет, но когато намесваме писането за загуба и скръб, възниква и този въпрос – с какво си по-различен от трафиканта, който подлага хора на трудова експлоатация.

Когато описвам отрязаната гърда на баба си, дали това не е вид трафик на хора с цел продажба на органи? Дали самият писател по принцип не е бременна жена, която доброволно влиза в трафик с цел продажба на новородено, ако приемем, че всяка авторска книга е като новородено? Когато пишеш за загубата и скръбта, ти показваш на света готова, отгледана болка и ако си я възпитал ефектно – очакваш тя да ти върне инвестицията. Не е ли обаче това трафик на дете с цел просия? Не е ли писането за загубата и скръбта вид инвестиция на зелено, която очакваш да ти върне вложението минимум чрез читателска възхита? Да пишеш за загубата и скръбта наистина те прави трафикант. Доброволен, доживотно неосъден трафикант.

Погледнах към този, който пише за загубата и скръбта, и видях последователно чистач на пъртини, спортист по вдигане на тежести, гримьор и трафикант. Истината е, че един писател може да бъде всичко това и нищо от изброеното, защото въпреки ролята, в която влиза пишещият – на какво е принуден да прилича, на какво заприличва, докато пише – всичко това може изобщо да не бъде регистрирано от четящия човек. И слава богу! Писането не трябва да ни занимава със себе си, освен ако не е обект на научно изследване, дискусия, конференция, публичен или частен разговор. Може би думата „разговор“ е отговорът на всичко, при всяко писане. А най-сладкото на писането за загубата и скръбта, и изобщо на писането, е поканата за разговор. Да знаеш, че този, който те чете, чува гласа ти през страниците и го припознава като свой. Независимо от остротата на дисонанса, от мекотата на паузата.