Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

„Сън в лятна нощ“, „Любов“ и „Чайка“ от програмата на „Световен театър в София“ 2023 г.

„Какво може да направи едно същество сред своите себеподобни, освен да обича?“ Този стих на бразилския поет Карлус Друмонд ди Андради стана моя отправна точка към три от спектаклите в програмата на „Световен театър в София“, които избрах по любов. Това се пита в „Любов“ на Пипо Делбоно (Компания „Пипо Делбоно“ – Италия), където чух (прочетох като субтитри) стихотворението на Ди Андради. Същият въпрос, макар зададен индиректно, звучи в „Сън в лятна нощ“ на Йерней Лоренци (Градски театър Любляна – Словения) и „Чайка“ на Джейми Лойд („Харолд Пинтър тиътър“ – Лондон). И трите спектакъла са за любовта, за нейните превъплъщения, за отсъствието на любов, за нелюбов. Изострените сетива, чувствителността, вътрешните ориентири на авторите на тези представления са ги довели до едно и също – любовта като отговор, като стремление и утеха за пресуканите от страхове, страдания, демони, тревоги и фрустрации души човешки. И любовта, която на свой ред също може да бъде жестока, мъчителна, наказваща.

„Исках да направя

Спектакъл за любовта

но се оказах умствено зле и вече не исках да говоря за любов. Онова, което ставаше в целия свят, ни потопи в мрака“, казва в своя спектакъл Пипо Делбоно. И търси спасение в поемите на португалските поети и в носталгичното, копнежно, пропито с любовна мъка фаду – тъкмо в Португалия, „където всичко е пропито с любов“.

В комедията на Шекспир „Сън в лятна нощ“ пак всичко е за любовта – несподелени любови, любовни дрязги, любовни отмъщения и капани, сбъднати любови. И за вълшебствата на любовта. Четири двойки – Тезей, херцог на Атина, и Хиполита, кралицата на амазонките, в навечерието на своята сватба; кралят на феите Оберон и съпругата му Титания; влюбените (но не винаги в когото се полага) младежи Хермия, Елена, Лизандър и Деметрий – се въртят в кръга на „аз търся тебе, ти търсиш друг, но той търси друга, тя пък търси друг“. С помощта на (любовната) магия обаче и с намесата на феите перипетиите им завършват с щастлив край.

Но в „Чайка“ на Чехов краят не е щастлив. И тук всичко е заради и от любов. И тук цари кръговратът „аз търся тебе, ти търсиш друг“. В тишината и еднообразието на помешчическия провинциален живот в Русия от края на ХІХ в. като метеор се врязва прочутата московска актриса Аркадина. Идва в имението на брат си, при когото живее и нейният син Константин Трепльов. Придружава я значително по-младият и не по-малко прочут неин любовник – писателят Борис Тригорин. В него се влюбва Нина Заречная, муза на Трепльов и обект на копнежите му. В Трепльов пък безнадеждно е влюбена Маша, дъщерята на управителя в имението. А нея покорно следва по петите без надежда за взаимност учителят Медведенко. И още една безнадеждна любов – майката на Маша, съпруга на управителя, е влюбена в местния лекар Дорн. Финалът е изстрел от пушката, която в първо действие е висяла на стената.

Пренаписаната класика

И „Сън в лятна нощ“, и „Чайка“ са по съвременни текстове, създадени на базата на класическите пиеси. Авторите на тези текстове извличат есенцията от оригинала така, както в „Парфюмът“ на Зюскинд Жан-Батист Грьонуй извличаше уханието от младите момичешки тела, за да създаде своя неповторим аромат на извечната жена. Само дето тук класиката не е умъртвена. А е освободена от баласта, който я свързва с конкретно време и място. След претопяване на рудата е останал единствено благородният, без примеси метал. А това е любовта.

Матиц Старина заимства само някои сюжетни детайли от комедията на Шекспир (сватбата на Тезей и Хиполита, разиграването на „пиеса в пиесата“ за Приам и Тизба, бягството на младите в гората край Атина, където не важат законите на тиранията), за да създаде съвършено нов текст. Той в никакъв случай не отрича, нито оспорва оригинала. Само го превежда на днешен език. Защото не е нужно Пък да ти поръси клепачите със сок от омайниче, за да се влюбиш в първия, който се изпречи пред погледа ти. Просто това е любовта.

И не са нужни вълшебства, за да забравиш личното си его, своите интереси и домогвания заради любимия. И не сокът от омайниче е виновен да се събудиш една сутрин и да се окаже, че вече обичаш друг. Просто такава е любовта.

И когато достатъчно дълго си живял (в любов) с един човек, вече можеш да влезеш в неговите обувки (буквално, както става в спектакъла на Лоренци). Просто това е любовта.

Адаптацията на Аня Рийс на Чеховата „Чайка“ не е чак дотам радикална. Тя следва сюжета и водещите теми в пиесата (пренасяйки ги в наши дни на откъснат остров сред езеро), но в опозицията „любов – изкуство“ накланя везните към любовта. Неслучайно авангардната пиеса на Трепльов тук напълно отсъства. Не това е главното. Не „новите форми“ са важни. А любовта. И има вмъкната една реплика на Тригорин, която е определяща и която в оригинала я няма: „Всичко е без значение. Изкуството е без значение. Най-важна е любовта“ (цитирам по памет).

Минимализъм

И в трите постановки визията е минималистична, сведена до метафора. Тя сякаш доброволно отстъпва арената на думите. А те рисуват картини, които само въображението може да види.

В „Любов“ на сцената стърчи самотно голо дърво, заимствано от притчата в „Жертвоприношение“ на Тарковски (сценография Жоана Вилаверде). Монах засадил сухо дърво на планински склон и в продължение на три години всяка сутрин изкачвал склона да го полее. Докато един хубав ден го заварил цялото отрупано с цвят. На финала на „Любов“ и сухото дърво на Пипо Делбоно се покри с цвят – какъв по-окриляващ и смислово обемащ символ.

Бранко Хойник разполага действието на „Сън в лятна нощ“ в банкетна зала, подготвена за сватбено тържество. Празните маси в началото са в своята всекидневна функция, после думите, осветлението и музиката ги превръщат във вълшебната атинска гора, в място някъде накрай света, в света…

Сценографията на „Чайка“ (Сутра Гилмор) е сведена до няколко пластмасови стола и талашитени плоскости, които клаустрофобично притискат сцената от три страни. В това тясно – в буквален и преносен смисъл – пространство актьорите са непрекъснато плътно един до друг, независимо дали техните персонажи участват в дадена сцена, или не. Тези, които в момента водят действието, някак съумяват да създадат около себе си невидима сфера, да се разграничат, да превземат вниманието на зрителите. Другите, макар и телом на сцената, фактически отсъстват. Същия подход Лойд използва и в своя „Сирано дьо Бержерак“. Тук обаче отчуждението между персонажите, които иначе по принуда съжителстват заедно, е доведено до безмълвен крясък.

Накрая, но не на последно място –

Актьорите

Ето какво ще запомня. Матей Пуц като Деметрий в „Сън в лятна нощ“. Отначало самодоволно парвеню, безпардонен кариерист, егоист, за когото жената и бракът са само стъпало към върха. Чаровник. Арогантен чаровник. После нещо в тая фасада се пропуква. Една жена пъха крак в цепнатината. Превзема мислите му. Обърква така внимателно премислената стратегия. Той е смутен. Гневен. Вбесен. Насилва я, обзет от ярост заради безсилието пред чувства, които винаги е контролирал. Но насилието нито е победа над нея, нито му носи удовлетворение. Съпротивата срещу тая любов, дошла отникъде, изпива силите му. Той е сломен. Разкаян. Вопие да бъде наказан с надеждата това да му донесе облекчение. Да го спаси. Тя го унизява. Той с благодарност приема унижението. На финала на този смазващ с емоционалната си интензивност монолог Пуц/Деметрий е гол, пречистен, прероден. Chapeau!

В „Чайка“, докато около тях жужи панаирът на човешката суета и душевна убогост, Нина Заречная (Емилия Кларк) и Тригорин (Том Рис Хариес) се гледат мълчаливо в очите. Това потъване един в друг сякаш заглушава всички паразитни шумове, създава паралелна вселена, където са само те двамата. Там Тригорин не е безволевият любовник на Аркадина, зависим от нейните ласкателства като от наркотик. Там светската слава не тегли Заречная и тя няма да изгори на пламъка ѝ като нощна пеперуда. Двамата, макар и за кратко, са във вълшебната страна Любов, където всеки е любим.

Гласът на Пипо Делбоно, седнал в тъмната зала на Сатиричния театър, който сякаш в момента сътворява думите: „Спешно трябва да се измисли радостта, да се умножат целувките, реколтите, спешно да се открият рози и реки и светли утрини… Спешно трябва любовта“.