Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

Отиде си един от последните „мохикани“ на талантливото и утвърдило се във времето поколение наши графици, които до голяма степен оформиха лицето на изобразителните изкуства в България през периода 60-те – 80-те години на миналия век. Неговата активна и дълголетна творческа дейност го изяви като една от емблематичните фигури на тази генерация. Любен Диманов е ярко открояващ се художник, оставил артистично наследство, впечатляващо във всяко едно отношение, далеч надхвърлящо локалните предели и мащаби, както и времевите граници, определили неговия генезис и първите му стъпки.

Художникът завършва специалност „Декоративно-монументални изкуства“ през 1959 г. при проф. Георги Богданов, което естествено определя първоначалните му интереси и занимания в областта на стенописа, но скоро придобива известност и впечатлява специалистите и заинтересованата публика главно с изявите си в сферата на графиката и на илюстрацията (особено запомнящи се са илюстрациите към произведения на Овидий, Данте, Шекспир и Бодлер).

В художествената критика, както и в специализираните писания от времето, през което се формира и се утвърждава като един от водещите автори в своята област, Любен Диманов бе свързван с особеностите на т.нар. „асоциативно-метафорична“ графика у нас. Този термин, сам по себе си достатъчно условен и лишен от самоочевидно значение, изисква известен коментар, специално за по-младите читатели.

Става дума по същество за определени еволюционни процеси в езика на графиката, които бележат прехода от догматичния соцреализъм към един „по-мек“ и относително по-либерален вариант през втората половина на 60-те и особено през 70-те г. на ХХ в.

В основни линии иде реч за въвеждането на монтажния принцип на композиране, при който обичайните причинно-следствени връзки между отделните елементи на изображението, построени като правило на основата на сюжетно-фабулното начало (характерно за соцреализма), се заменят от по-свободни асоциативни комбинации, които предоставят на зрителя по-активна и до голяма степен по-самостоятелна роля във възприемането на творбата. Дидактичният буквализъм отстъпва място на нюансите, на подтекста, на езоповия език, на метафората и на символиката, като същевременно се запазва доминацията на предметно-фигуративния образен език.

Друг важен момент, включително и по отношение на творчеството на Диманов от онова време, беше желанието да се излезе от сковаващите рамки на канона и на нормите, в търсене на по-разнообразни възможности за специфициране на графиката, които да я диференцират от живописта.

Любен Диманов има съществен принос в реализацията на новите тенденции. Композициите му са сложни, съставени от различни елементи и мотиви, но не обременени и „многословни“, вкусът – безупречен. Линията – основното „градиво“ на изказа, е категорична, същевременно обобщена и със силен естетически заряд. Използването тук-там на цвета – деликатно, ненатрапчиво и умело нюансирано, се съчетава с фина експресия и с акцент върху директния „показ“ за сметка на фабулата или на еднопосочния наратив.

Художникът има запомнящи се участия в многобройни биеналета по света. Високите художествени достойнства на нашата графика гарантираха нейната безпроблемна конвертируемост на интернационалната артистична сцена. Авторът беше сред онези, които естествено се вписаха в основните насоки и тенденции на световната графика през последната третина на отминалото столетие.

За съжаление, имам твърде слаба представа за онази част от богатото творчество на Любен Диманов, реализирана във Франция. Но самият факт на неговото дългогодишно и успешно пребиваване в тази страна показва, че той е съумял да реализира в пълна степен както яркия си талант и качествата си на художник, така и да отстои по достойнство традициите на графичното изкуство – през и покрай най-различни форми, стилове и модни увлечения – по пътя към реализацията на непреходното и трайното в изкуството.