Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

In memoriam

С един от най-ярките и разпознаваеми балкански писатели, който гостува в София през 2011 г., разговаря Цветан Цветанов. Давид Албахари почина на 30 юли 2023 г.

„Що се отнася до думите, си мисля, че отсъствието им е по-важно от присъствието“, ми каза Давид Албахари (1948–2023) преди дванайсет години. Тогава той дойде в София от Калгари по покана на „Жанет 45“, за да представи своите микроразкази, издадени в сборника „Кравата е самотно животно“ (в превод на Русанка Ляпова). „Не само разказите, но и романите, които пиша, са кратки. Биха били много по-дълги, ако аз им позволя да станат такива. Но не го правя“... Вече познавахме на български „Стръв“, „Пиявиците“ и „Лудвиг“, а после в превод на български излязоха още два романа – „Братът“ и „Гьоц и Майер“, последният – почти музикално произведение на композитор минималист въпреки зловещата си тематика – унищожаването на сръбските евреи през Втората световна война. Казваме „въпреки“, тъй като музиката не трябва да се асоциира със зловещото извън функциите си в киното и театъра, смятам поне аз. Иначе романът е брилянтен пример за литературна реабилитация на жертвите посредством обезличаване на палачите и свеждането им до взаимозаменяеми винтчета в машината на злото... Но да се върнем в 2011 г. Тогава вече знаехме за страданието на Давид Албахари – болестта на Паркинсон, която един ден неминуемо щеше да влоши състоянието му. Не знаехме обаче, че по-късно изпод перото му ще излезе и роман, боравещ с този нелек личен опит („Днес е сряда“). Моментът беше ключов. Малко след това гостуване в София Давид Албахари, тъкмо издал своя роман „Контролен пункт“, се завърна завинаги в Сърбия.

В София си говорихме за музика и аз му подарих „Хоризонт“, дебютния албум на моите приятели от джаз квартета Eyot, чийто пианист и основен композитор Деян Илиич също е представител на еврейската култура в Сърбия. Месец по-късно получих имейл от Албахари, в който ми благодареше за „красивото и ясно звучене“ на квартета и се интересуваше дали междувременно не са издали още нещо (днес Eyot са най-успешната съвременна група на сръбската джаз сцена с непрестанни международни турнета и албуми). И романите на Албахари притежават особена музикалност, която е по-скоро вътрешно присъща, отколкото преднамерена. Като легендарен джаз сешън, записан на магнетофонна ролка преди десетилетия и открит за света днес. Като този разговор, който имаше същата съдба, на оцелял аудио файл от унищожителна хакерска атака. И неслучайно може би, съвсем неслучайно... Разговаряме с Давид Албахари, сръбски евреин, роден в Косово (и дори веднъж включен в германска антология на съвременните косовски писатели, въпреки че е живял там едва първите три месеца след раждането си), преводач на сръбски на Пинчън, Сол Белоу, Маргарет Атууд, Исак Башевис Сингер, Найпол и Набоков, носител на награди на името на Иво Андрич и Александър Тишма (първата голяма литературна награда в живота му през 1982 и последната – през 2022 г.). Годината е 2011, но всъщност няма значение коя година е – сякаш е днес.

Да започнем със сръбския език и въпроса за идентичността. Вие винаги сте писали на сръбски – избрахте да пишете на сръбски дори в Канада.

Още когато се преместих в Канада, много мои приятели канадци изказаха предположението, че навярно е добре да започна да пиша на английски. Но тогава си спомних онзи анекдот за чешкия писател Йозеф Шкворецки, който живее в Канада от 1968 г., но всичките му книги са написани на чешки (по онова време Шкворецки още беше жив, почина на следващата година, 2012, б.а.). Според анекдота в един момент започнал да пише на английски – език, който владее съвършено. Написва един роман и го дава на агента си. Агентът прочита книгата и му казва: „Книгата е добра, но това не е Шкворецки“. Същото се случи и с мен, когато се опитах да пиша на английски. Звучеше като лоша имитация на собствените ми книги. Когато пишеш на собствения си език, не трябва да се спираш, за да се замислиш дали си използвал правилната дума или фраза, дали граматически нещата са добре, дали си съгласувал добре времената... Затова взех решението да продължа да пиша на сръбски, защото си мисля, че все пак го знам по-добре от английския.

Скромно казано за човек, който е превеждал на сръбски Пинчън, един от най-трудните за превеждане англоезични автори.

Да, но като преводач имаш различна връзка с текста и с езика. Аз дори пиша понякога на английски, но основно есета или кратки статии. Защото начинът на мислене, когато пишеш есе, е друг – организираш текста си по друг начин. Когато пишеш разказ обаче, просто седиш и чакаш думите да дойдат. И когато се опитвах да пиша на английски, ми идваха основно текстове на рокендрол песни… Колкото до това какъв се чувствам... на първо място, еврейски писател от Сърбия. Но нямам против да бъда наричан и канадски писател. Може би обаче най-прав е големият югославски писател Данило Киш, който казва: „Аз съм просто писателят“, защото той е чувствал, че всяка идентичност всъщност ограничава писателя във възможността му да се чувства самия себе си. Когато човек е писател, той е на първо място свободен, а това включва и свободата да бъдеш критичен към някои страни на собствената си идентичност. Защото по някои въпроси твоята еврейска идентичност може да не е съгласна с твоята сръбска идентичност... Но в същото време сръбската идентичност ти помага по-добре да разбереш еврейската си идентичност. Тъй или иначе, да си евреин е достатъчно сложно само по себе си, така че човек в моята ситуация може би не трябва да бъде чак толкова щастлив, че има повече от една идентичност. Майка ми беше особен човек – в добрия смисъл на думата. И реши, че трябва да ни възпита – мен и сестра ми – не само в традициите на сръбската култура, но и в тези на еврейската. И все още съм ѝ благодарен за това, макар че като се замисля, всяка една отделна идентичност е сложен въпрос, на който не може да се даде прост отговор. Ние, писателите, обаче продължаваме да го търсим и да се опитваме да изразим какво е да се чувстваш сърбин, евреин или канадец. В романа ми „Контролен пункт“ характерното за мен първо лице, единствено число става първо лице, множествено число, започнах сякаш да чувствам, че съм повече от един човек. И в крайна сметка излиза, че ако човек има повече идентичности, той е късметлия – защото може лесно да преминава от една култура в друга, в първо лице.

A променило ли се е по някакъв начин писането ви днес спрямо ранните ви години, ако имаме предвид, че днес сме затрупани с информация и четем по различен начин?

Смятам, че да. Защото днес човек пише на компютър и е постоянно в интернет. Ако си преводач, да речем, днес е много лесно да спреш, да прекъснеш работата и да провериш нещо в Гугъл. Но не съм съгласен с хората, които твърдят, че е по-лесно да се пише в ерата на новите технологии. Всъщност е по-трудно, защото когато човек постоянно е в интернет, той чувства много по-остро присъствието на другите. И понеже аз лично вярвам, че писането би трябвало да е много самотно занимание, понякога си мисля, че трябва да се върна към старата си пишеща машина. Но не ме разбирайте погрешно – не съм против новите технологии. Ако не друго, те ви дават по-голяма достъпност до нова музика, филми и други форми на изкуството. И не мисля, че тези нови технологии са чак такава заплаха за книгите. Книгите най-вероятно ще се променят през следващите 10–20 години... Но това ще е просто една от промените, които книгите са претърпели през дългата история на човечеството. Някои хора казват, че не могат да четат на електронни устройства, защото – видите ли – не могат да ги огънат по начина, по който огъват страниците или кориците на книгата... Сигурен съм, че един ден самите устройства ще еволюират така, че да можете да огънете екрана, ако толкова много ви се иска да го направите.

Tоест съвременният човек, а и творецът, в частност, страда в цялата тази онлайн действителност не от промяната на формата, а от липсата на тишина?

Вярвам в тишината. И понякога си мисля, че съм написал всички тези думи – навярно прекалено много думи, защото не съм успял да запазя мълчание. Едно от големите влияния в моето творчество от много, много години е именно известното произведение 4‘33‘‘ на Джон Кейдж, в което пианистът (или който и да е инструменталист) сяда пред пианото, отваря капака, приготвя се да засвири и за 4 минути и 33 секунди не прави нищо в абсолютна тишина. И до ден днешен най-много се вслушвам в тишината и за мен тя е най-красивата музика.

Живели сте на много места, може би е грешно и пресилено впечатлението ми, но когато чета книгите ви, усещам нещо най-вече от духа на Войводина. Ако си говорим за различните измерения на сръбската чувствителност.

Съвсем не е грешно, защото домът ми в Сърбия е в Земун, което е в Срем, а Срем е част от Войводина. Освен това първите ми две книги бяха издадени в Нови Сад и техен редактор беше Александър Тишма. Така че в първите 8–10 години от писателския ми живот се чувствах точно като писател от Войводина. После Тишма се пенсионира и аз реших да отида при друг издател от Белград, макар че до днес се чувствам повече земунски, отколкото белградски писател.

Да се върнем към формата. При вас тя не задава съдържанието, но определено помага (по парадоксален понякога начин) да се потопим още по-надълбоко в него.

Мисля, че човек трябва да прави каквото си иска с един текст. Когато пиша, пиша преди всичко за себе си. И във всеки текст, който съм написал, има мънички препратки към останалото ми творчество. И все още не съм срещнал читателя, който е открил всички тези връзки. За мен това също е вид експеримент. Но най-големият експеримент е опитът да напиша всеки текст по напълно различен начин въпреки общите елементи във формата. Опитвам се да сменям разказвачите. Често романите ми са разказани от първо лице, както казах по-рано, но човекът, който разказва, е различен. Мисля, че съм искал да направя всичките си романи трудни – навярно защото не зная как да ги направя лесни за четене. Както казва разказвачът в „Пиявиците“ в един момент: Това не е роман, защото има прекалено много неща в него... За да се върна към основната линия в този роман, аз си построих лабиринт. Без въобще да се сравнявам с Кафка, аз също мисля за своите книги като за капан за читателя. Те винаги са написани в един-единствен абзац и аз се опитвам да си представя читателя, който влиза в книгата и не може да се върне назад и трябва да продължава само напред. Много хора ме критикуват по тази причина и казват, че когато спрат за ден, после не знаят как и къде да се върнат към историята. И аз им казвам: „Няма значение, започнете я отначало... или просто отворете книгата и започнете, откъдето си решите“. Защото формата при мен много често е точно репетативна: тоест, откъдето и да започнеш, винаги си в началото... и краят винаги е много далеч. В книгите си обичам да си играя с тези „луупове“ („примки“) – като в музиката. Понякога в писането си преминавам от един „лууп“ на друг – понякога текстът се мени драстично и когато се върна към даден „лууп“, той е свършил. Така че с всички тези неща трябва да се боря, докато пиша.

Имате един разказ в „Кравата е самотно животно“, който сякаш казва всичко за всичко: „Понякога, докато вървите, ви следват много животни“. Дори няма да ви питам за всички тези животни...

Когато написах този разказ, идеята беше не да разкажа история, а да дам възможност на читателя да си представи всички възможни истории, които биха тръгнали от тази история, всяка една от тях.

Давид Албахари (1948–2023) е роден в Печ, днешно Косово. Следва англицистика в Белградския университет, преводач на произведения от Набоков, Ъпдайк, Сол Белоу, Томас Пинчън, Маргарет Атууд и др. През 1991 г. е избран за президент на Съюза на еврейските общини на Югославия и работи по евакуацията на еврейското население от Сараево. От 1994 г. живее в Калгари, Канада. В Сърбия се завръща през 2012 г. Автор е на сборниците с разкази „Семейно време“ (1973), „Обикновени разкази“ (1978), „Описание на смъртта“ (1982, удостоен с наградата Иво Андрич), „Пропадане в дупката“ (1984), „Простота“ (1988), „Пелерината“ (1993, получил наградата Станислав Винавер), „Необикновени разкази“ (1999), „Другият език“ (2003), „Сенки“ (2006), „Всяка нощ в друг град“ (2009), „Няма песен“ (2009), „Кравата е самотно животно“ (2011), „Малки разкази“ (2013), „Пропусната възможност“ (2013). Автор е на романите „Съдията Димитриевич“ (1978), „Дзън“, (1988), „Кратка книга“ (1993) „Снежният човек“ (1995), „Стръв“ (1996, „Мрак“ (1997), „Гьоц и Майер“ (1998), „Светски пътешественик“ (2001), „Пиявиците“ (2006“), „Лудвиг“ (2007), „Братът“ (2009), „Дъщерята“ (2010) и „Контролен пункт“ (2011), „Днес е сряда“ (2017). Издал е няколко тома с есета, антологии, книга за деца, стихове. На български са публикувани романите му „Стръв“ (изд. „Библиотека 48“), „Пиявиците“ (изд. „Сиела“), „Лудвиг“, „Братът“, „Гьоц и Майер“, издадени от „Панорама“, както и сборникът с разкази „Кравата е самотно животно“ (изд. „Жанет 45“).