Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

С режисьорката Леа Тодоров разговаря Тони Николов

Вашият филм-пърформанс „Цветан Тодоров: България и аз“ е посветен на паметта на баща ви Цветан Тодоров – голям българо-френски мислител и интелектуалец. Той напуска комунистическа България, за да се установи в Париж, през 1963 г. Този ли живот „в две времена“ е в основата на филма?

Това дори не е точно филм, предпочетох да го назова пърформанс. Монтирах някои кадри, но говоря през цялото време. Показвам лични архиви на баща ми, писма, които е писал на родителите си през всичките онези години и които са свързани с България. Зрителите могат да видят откъси от дневници, които си е водил на младини. Става дума за мултимедиен меланж, затова го нарекох филм-пърформанс. Да, в основата на всичко това е връзката на моя баща с родната му страна.

И каква според вас е тази връзка? След обрата от средата на 60-те години, когато заживява във Франция?

Трудно ми е да я формулирам с няколко думи, след като съм ѝ посветила проект от час и половина. Опитах се да структурирам основните етапи в нея. Отношенията очевидно са се променяли във времето. И когато баща ми се завърна за последен път през 2014 г. в България, то беше, за да се сбогува с родната си страна.

Спомням си това посещение. Имаше специална вечер във Френския институт в София, посветена на Цветан Тодоров. Той раздаваше автографи на книгата си за Гоя.

Беше вълнуващо. Помня огромното му желание да ни предаде своя контакт с родната си страна. Ето защо бях тук редом до него.

Казвате, че съществува цял български архив на Цветан Тодоров. Един Цветан Тодоров, непознат за нас?

Да, това са документи, които се пазят в семейството и поне засега нямаме намерение да ги публикуваме или да ги предоставим на изследователите. Но и това ще се случи някой ден, може би когато няма да ни има на този свят. Баща ми ги е прибрал след смъртта на родителите си. Осигурих превода на голяма част от тези текстове на френски, включително с помощта на приятели. Но става дума за огромен масив от документи. Баща ми си е писал цял живот с моя дядо Тодор Боров.

Обърнахте ли се към Комисията по досиетата, за да видите няма ли документи за Цветан Тодоров в архивите на бившата ДС?

Отговориха ми, че не съществува такова досие.

Било е унищожено?

Не знам. Отговорът беше, че не съществува.

Направата на подобен филм предполага заснет материал. Кога успяхте да накарате баща си да застане пред камерата?

Тъкмо през 2014 г. в България. Но съм го снимала и друг път, често използвам камера в живота си. Но през 2014 г. заснех почти цялото му пътуване, ден след ден. Вярно е, че не е много приятно едно семейно пътуване да се превърне в снимачен процес – слагат се микрофони, те се синхронизират, което отнема страшно много време. Снимах дори неща, които не представляваха чак такъв интерес – как посещаваме разни туристически места. Но си давах сметка, че събирам един скъпоценен за мен архив. И днес съм много щастлива, че го притежавам. Разликата между филм и пърформанс е, че във втория случай моето присъствие е необходимо, доколкото привнасям определена емоция. Понякога гледаме документалните филми по-разсеяно, а тук емоцията надделява.

Снимали сте също и в прочутата вила на проф. Тодор Боров в Бояна?

Да, както и в апартамента в центъра на София, където баща ми е израснал, близо до малките „Пет кьошета“. Не използвах всички тези кадри в проекта си. Но снимах моя баща заедно с брат му, известния физик Иван Тодоров, в къщата в Бояна.

Как мислите, какво е общото между комунистическа и днешна България, изхождайки от идеите на Цветан Тодоров за паметта и спомена?

Малко познавам днешна България, моят баща също не я познаваше много добре. Знам, че беше много щастлив при нашето пътуване през 2014 г. да открие, че вече съществува друга България. Че има младо поколение, отворено към света и много европейско. Различно от неговото поколение и което не помни комунизма. Но той много обичаше и традиции, съхранили се още от османската епоха, някои занаяти, които вече не съществуват във Франция. Търсеше ароматите и подправките на своето детство. Купи си огромно количество чубрица в последния момент от пазара и я отнесе в Париж. Така добавяше български вкус в яденето си.

И все пак има Цветан Тодоров от книгите и от света на идеите, но има и Цветан Тодоров от реалния живот – вашия баща, когото познавате най-добре. Кого от тях виждаме в пърформанса ви?

Мисля, че баща ми беше много последователен човек. И няма разлика между Цветан Тодоров от света на идеите и този в живота. Той живееше по начина, по който пишеше книгите си. Беше много всеотдаен в семейството. Не беше някакъв абстрактен интелектуалец, при него имаше тясна връзка между идеите и живота.

И сега нека поговорим за „Новата жена“ (2023) – първия ви пълнометражен филм. Струва ми се, че в него има редица теми, близки на Цветан Тодоров – еманципацията, емпатията, изключените… Защо избрахте този филм да е посветен на съдбата на Мария Монтесори?

Тя е изключително важна фигура, която открих по време на работата си над документален филм за алтернативната педагогика. Мария Монтесори ме удиви, тя е истинска „дива“, суперзвезда на своето време. Има невероятни успехи, налага се с педагогическата си система в един чисто мъжки свят, подчертано враждебен към реализацията на жените. Четох нейни биографии и си дадох сметка колко необичайна и ярка е тя като персонаж. Обикновено я изобразяват като мадона, посветила себе си на децата, а забравят да ни кажат как е живяла самата тя – родила е дете без брак, била е за равенството между половете. Исках на това да е посветен моят филм, а не да правя житие на Мария Монтесори. Затова въведох във филма един фиктивен персонаж – френска куртизанка, която заминава за Италия, защото иска да скрие там своето момиченце, което има специални проблеми. Затова филмът е озаглавен „Новата жена“ а не просто „Монтесори“. Исках да покажа какво е било да си жена по онова време и да искаш да се еманципираш в началото на ХХ в. Трябвало е да се правят радикални избори и животът на Мария Монтесори ми позволи да покажа това.

Методиката на Монтесори се прилага навсякъде в Европа между двете войни, имало е нейни последователи и в България.

Методът „Монтесори“ е популярен по цял свят. Не на последно място, защото Мария Монтесори е изключителна личност. Тя не просто е невероятно интелигентна жена с идеи, но и личност, която бързо схваща какво е маркетинг. Опитах се да го покажа по по-занимателен начин във филма, чрез фиктивната французойка, която ѝ подсказва тези идеи и я учи как да се „продава“. Голямото предимство на Монтесори, заради което искрено ѝ се възхищавам, е, че тя наистина е умеела да продава идеите си, на които е слагала своя запазен знак. В самия край на ХIХ в. хората започват да схващат, че не само е важно да си измислил нещо, но и да можеш да го наложиш. Монтесори е една от първите, които успяват. И затова днес все още я помним.

Голямото предизвикателство на филма е, че работите с деца със специални потребности и ги превръщате в актьори. Сигурно е било невероятно вълнуващо, но не беше ли много трудно?

Не беше трудно, това беше сърцето на моя проект. Далеч преди започването на снимките се срещнахме с тях и с тяхна помощ научихме толкова много. Беше вълнуващо да възпроизвеждаме думите на Монтесори във филма и те да оживяват чрез децата. Между нас и децата се създадоха трайни връзки на доверие и любов.

Децата успяха ли вече да гледат филма?

През юни направихме специална прожекция за екипа и децата, които играят във филма. Много ме развълнува, че те изгледаха в пълна тишина филм, който продължава час и четиридесет минути. Бяха невероятно концентрирани по време на прожекцията, което не е типично за тях. Много го харесаха. Семействата им също бяха невероятно щастливи.

Че са станали звезди на екрана…

Точно така, те са кинозвезди. Мизансценът на филма бе изграден така, че да ги снимаме, както са заснемали звездите в старите филми.

Кое все пак е голямото послание на филма?

Мисля, че голямото послание, което също съм наследила от моя баща, е, че за да възпитаваш деца, трябва преди всичко да ги обичаш. Любовта.

Леа Тодоров (род. 1982 г.) е кинорежисьорка с българо-френски корени, дъщеря е на световноизвестния интелектуалец Цветан Тодоров и на канадско-френската преводачка и писателка Нанси Хюстън. Учила е политология в Париж, Виена и Берлин. Тя е автор на документалните филми „Спасяване на човечеството през работно време“ (2012) и „Руска утопия“ (2015). Участва в биографичната драма „Спомен за болката“ (2017), екранизация по романа на Маргьорит Дюрас. Последният ѝ режисьорски проект е филмът „Новата жена“ (2023), биографична драма, посветена на Мария Монтесори, с участието на Жасмин Тринка в главната роля. Леа Тодоров беше член на журито на последното издание на „Синелибри“.