Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

До съседната пейка приближава мъж с раница. На пейката с гръб към мен е седнала някаква жена.

– Бебе! – вика мъжът.

– Какво? – отвръща жената.

– Бе-бе! – вика пак на срички.

– И кой, ти ли ще го правиш? – пита го жената.

Дали се познават? Сигурно се познават, щом си говорят така...

Мъжът сваля раницата от раменете си и я оставя на плочките.

– Змия! – казва на жената.

– Аииий! – пищи тя. – Ама какво е това, бе?! Леле, змия!...

Оставена сама, раницата сякаш оживява, нещо шава, гърчи се раницата, жива... Ама тоя, сепвам се, наистина ли е напъхал вътре змия?!...

Мъжът разкопчава ципа и полека изважда отвътре малко кученце... Клепоухо едно такова, малко помиярче с муцунка на тюленче.

– Бебе, бебе! – повтаря мъжът и подава кученцето на жената. Дланите ѝ го поемат, лапичките на животинчето потреперват над пръстите ѝ и тя го гушва в бузата си...

Мъжът вижда, че ги гледам, и ми се усмихва. Зъбите в устата му са царски пищов за зъболекари...

– Съпруга ми е – уверява ме, – съпруга!

Става ми неудобно, че съм хванат да ги гледам...

Докато се преструвам, че чета, мъжът вади от раницата си пластмасова бутилка, на дъното ѝ се поклащат два-три пръста вино, мътно като доматен сок. Сигурно е домашно, не прилича на оня оцъклен сироп, който смучат пияниците в парка. Мъжът вади от страничния джоб на раницата си метално канче и тръгва към чешмичката с металното момченце отгоре. Опира крак върху ръба на каменното корито и започва да мие канчето вътре...

Чешмичката не работи. В коритото се е събрала застояла вода, в която се разпадат стари фасове, плуват борови иглички, пера, но той дори не си прави труда да ги изплиска навън…

– Ох, да може тя да ми роди едно бебе… – казва, но сякаш не толкова на мен, а на себе си. – Ти да видиш какво правя аз тогава!...

Прозвуча ми като заплаха за почерпка с мътно доматено вино в тенекиени канчета, изплакнати в локва, пълна с пера...

Жената се обръща насам, гушка кученцето и ме гледа. По-възрастна е от него. Косата ѝ е боядисана, личи, отдолу извират гъсти бели корени. Сложила си е червило, очите ѝ са тъмни, малко тъжни, каквито обикновено са големите тъмни очи на остарелите жени...

Дрехите на мъжа не са съвсем като на клошар, сравнително запазени са. Той носи избелял суичър с качулка, вехти, но здрави дънки, и шапка с пречупена като покрив козирка.

Жената на пейката пак е взела в ръце кученцето, а то уплашено я гледа в очите. Предните му лапички са протегнати към лицето ѝ, задните висят. Тя го целува по муцунката – то плахо скимти...

– Ще те мъча – казва му нежно тя, – ще те мъчаааа!

И пак го гушва.

– Мама, мама!... – повтаря мъжът, оставя канчето на земята и прегръща жената...

После взема помиярчето в ръце, гали го така известно време и внимателно оставя треперещото телце до канчето... Кученцето се свива на топчица, сякаш заспива, само опашчицата му издава, че не спи. Бялата четчица на върха шава, щастлива като змийче, змийчето пошляпва крачола – пак, пак и пак – сякаш е човешка ръка, която потупва приятел по рамото, просто така – без причина, заради самото приятелство...

Затварям книгата и я прибирам в чантата си... Време ми е да си ходя...

– Стига бе, алкохолик!... – чувам гласа мъжа. – Стига, че те бием вече, ей!...

Поглеждам натам и гледам: помиярчето лочи от канчето, езикът му чак свети... Бутат го с крак настрана с крак, то се опъва... Отместват го с ръка, то пак се връща...

– Аре пий, пий!... И пак: – Пий да видиш, че и аз съм човек!.. Ама стига вече де! Прекаляваш бе ей, алкохолик!... Че те бием, аре стига вече!...

Мъжът взема канчето от земята и отпива малка глътка. Много малка, мека и нежна, едва отпива, сякаш целува новородено...