Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

Разговор с известния експерт по ислямизма проф. Оливие Роа

„Държавите в Близкия изток в един момент ще постигнат някаква форма на регионално равновесие и то ще е в ущърб на определени народи… сред които и палестинците.“ Интервю пред сп. L’Obs

Връзката между скорошните атентати в Европа и ситуацията в Близкия изток е под въпрос. Може ли израелско-палестинският конфликт да провокира вълна от атентати? Или по-скоро става дума за „атмосферен джихад“?

Последните атентати са дело на един или неколцина индивиди, които действат със самоделни средства, но не е изключено някой да си въобрази внезапно, че е отмъстител за Газа. Следователно не можем да изключим и по-сложно замислени атентати, организирани от групи, разполагащи с логистика. За разлика от палестинския тероризъм в Европа между 1972 г. (Олимпиадата в Мюнхен) и 1988 г., дело на „светски“ палестински организации, „Хамас“ никога не се е впускал в международен тероризъм, нито се е присъединявал към глобалния джихад. През 2005 г. „Ислямска държава“ изби кадри на „Хамас“ в палестинския лагер „Ярмук“ в Сирия. Да се говори за „атмосферен джихад“, означава да се обяснява дъждът чрез „валежната атмосфера“. Дори сегашните напрежения да доведат дотам, че някои индивиди да решат да се впишат в големия разказ на джихада, израелско-палестинският конфликт не попада в рамката на глобалния джихад.

Френското правителство предприе строги мерки след убийството на учителя Доминик Бернар в Арас спрямо ученици, които отказаха да отдадат почит на убития преподавател. Министърът на образованието Габриел Атал даде ход на дисциплинарни процедури срещу голям брой непълнолетни. Какво мислите за това?

Тук имаме две стъпки от страна на властите. Първата се базира върху идеята, че терористичната радикализация проличава рано чрез малки отклонения в индивидуалното поведение, които трябва да бъдат забелязани възможно най-бързо. Това е търсене на „слабите сигнали на радикализацията“, без значение дали става дума за училищно бунтарство, или за носене на религиозни знаци. Ала идеята за прогресивен преход към терористична радикализация не се потвърждава от изследването на индивидуалните траектории на истинските терористи. От друга страна, да се „джихадизира“ отгоре всяко непокорство от страна на млади хора с мюсюлманско вероизповедание, без да се вижда, че то почива върху различна логика, означава да не разберем причините за неотдавнашните протести в предградията (където не участваха никакви ислямистки радикали). Налагането на репресия над една по-широка прослойка от тази, която представлява истинска заплаха, както и криминализирането на най-банално поведение могат да „обърнат“ част от младите хора.

Очевидно е, че последните протести в предградията във Франция се разразиха – както става през последните 40 години – след поредната смърт на младеж при сблъсък с полицията. Ислямизацията на тези протести е фантазия, представляваща двойна заплаха: грешка в политиката вместо да се умиротворят кварталите, а това, от друга страна, допълнително подпомага фантазиите на „Ал Кайда“ и на ИДИЛ, че „само джихадът може да ви върне достойнството“.

Почти никога терористите не произлизат от среди, свързани с религиозния комунитаризъм: те може да са посещавали джамиите, но нито един от тях не е бил стълб на джамията, нито един не е бил религиозен проповедник, наелектризиращ тълпите. Всички те са се радикализирали в рамките на малка група (най-често на едноутробни братя, какъвто е случаят на чеченеца, извършил убийството на учителя в Арас). Накратко, тероризмът не е рожба на „салафизацията“ на кварталите, дори съществуването на същата тази „салафизация“ да е безспорен факт.

Политиката, възприемаща всеки знак на религиозна видимост като преход към тероризъм, е статистически погрешна и тя, колкото и да е парадоксално, само придава ценност на ислямизацията в очите на бунтовниците в предградията; пътят на истинските терористи не е съответен на тези траектории.

Разгоря се полемика и около поведението на футболиста и носител на Златната топка Карим Бензема, който пусна туит в подкрепа на палестинския народ. Френският вътрешен министър Жерар Дарманен тутакси го обвини във връзки с „Мюсюлмански братя“. Какво мислите за това инкриминиране?

Бензема не подържа връзка с „Мюсюлмански братя“ като организация. Но дори и да имаше такава връзка, какъв е проблемът от законова гледна точка? „Мюсюлмански братя“, чието влияние силно се преувеличава, не действат в джихадистката логика. Ясно е, че мнозина младежи с мюсюлмански произход изпитват солидарност към палестинския народ (което не означава задължително солидарност с „Хамас“) така, както и френските евреи проявяват солидарност към Израел. Това е тяхно право. Инкриминирането само съдейства на радикализацията.  

Пропалестинските манифестации бяха забранени. Трябва ли да се боим от брутално надигане на антисемитизма?

Държавният съвет на Франция напомни, че свободата е правилото, а забраната е изключението, което трябва да бъде оправдано. Антисемитските лозунги и прояви трябва да бъдат преследвани. Но подкрепата на палестинския народ не е сама по себе си антисемитска. Антисемитизмът не е присъщ само за младите мюсюлмани (той възпроизвежда европейските клишета за „скритата власт“). Може би ще има надигане на антисемитска вълна за определен период, но не вярвам хората, които не са антисемити, да станат такива, гледайки кадри от Газа. Искам да кажа, че независимо от случващото се всеки намира потвърждение на онова, което вече е имал наум.

Някои наблюдатели отбелязват, че „Хамас“ възприема методи на „Ислямска държава“, имайки предвид варварството, с което терористи изклаха мирни израелски граждани при атаката на 7 октомври. Съгласен ли сте с това?

Както показвам в книгата си „Джихадът и смъртта“ въпросният кървав мизансцен е една от характеристиките на „Ислямска държава“. Но тук трябва да правим разлика между ужаса на кланетата, който не е специфичен само за ИДИЛ или за „Хамас“ (сещам се за Либерия, Уганда, Руанда, руските престъпления в Украйна), и мизансцена на този ужас с пропагандни цели. Кланетата на мирни израелски граждани очевидно са били наредени от военното ръководство на „Хамас“, но тази диващина не бе използвана като инструмент на пропагандата (доколкото ми е известно, „Хамас“ не разпространяваше тези видеа, нещо, което обаче е типично за „Ислямска държава“).

Експлозията в болницата в Газа може ли да доведе до обрат в тази война? Какви са рисковете от мобилизация в мюсюлманския свят – на регионално и на международно равнище?

Ще има и други подобни събития и още международни дебати кой е виновен и кой пръв е отприщил вълната на насилието. В медийния разказ непрекъснато има обрати. И няма как да се мине без това. Емоционалното въздействие е очевидно. Проблемът е за какво говорим, когато говорим за мобилизация? За това, че стотици или хиляди хора по улиците се нахвърлят срещу някой, който им изглежда израелец или евреин? За бунт на арабските маси срещу техните ръководители, подписали договор с Израел? Представяте ли си мафията, разпространяваща дрога в Марсилия, да издигне палестинското знаме на кметството? Аз не го виждам. Отвъд индивидуалните атентати имаме класически протест във време на криза, който се колебае между два полюса: емоцията, която бързо спада, или политическата мобилизация. Във Франция емоцията е силна, политическата мобилизация е слаба. Пропалестинските движения нямат ясен дискурс, понятен и споделен между тях.

Що се отнася до арабските страни, те дават израз на емоцията си, но не се чувстват наистина застрашени. Подкрепата за Палестина не се артикулира през истинските залози в тези общества: въпросът за демокрацията или мястото на исляма. Ислямското движение не е истински мобилизирано заради Палестина, защото това е националистическа кауза. Един типичен пример: тъкмо най-пропалестинското управление, това на Каис Сайед в Тунис, който лично оглавява протестите, вкарва ислямистите в затвора.

Това, което не функционира и никога не е функционирало, е идеята за големия джихад, обединяващ мюсюлманите от Багдад до предградието „Сен Дени“ в Париж, като се мине през Газа. Бунтовете, атентатите, размириците, манифестациите, конфликтите, даже проявите на религиозно благочестие произтичат от различни логики, дори между тях да има взаимопроникване. За да овладеем тези кризи, трябва да проумеем техните разнородни причини.

Офанзивата на „Хамас“ се вписва в дългата история на израелско-палестинския конфликт. Отначало там имаме радикални палестински движения, които са секуларни (двете най-радикални групировки се ръководят от палестинци християни), но в периода 1970–1990 г. се наблюдава провал в интернационализирането на конфликта, както и в трайното мобилизиране на арабския свят. Частичната ислямизация на конфликта тръгва с появата на „Хамас“ и „Хизбула“ на международната сцена през 80-те години, което се вписва в промените в Близкия изток след победата на ислямската революция в Иран и кризата на арабския национализъм, някога въплъщавана от Насър и партията „Баас“.

Ислямският „Хамас“ не е толкова активен на международната сцена, колкото Организацията за освобождението на Палестина или Демократичния фронт за освобождението на Палестина. Договореностите от Осло (1993) прехвърлиха израелско-палестинския конфликт в регионална перспектива и така се стигна до „Авраамовото споразумение“ от 2020 г. – мирните договори между Израел и Арабските емирства, от една страна, и с Бахрейн – от друга.

Сегашната война поставя ли под съмнение тези договори и ще промени ли геополитическите реалности в региона?

Тя ще ги замрази краткосрочно, но ще има връщане към тях въпреки нагласите на общественото мнение. „Хамас“ няма държави съюзници (освен, поне на думи, Тунис при настоящия режим). Катар играе с картата на посредничеството, а не на военната помощ: той сключи споразумение с Израел, чиято стратегия беше „Хамас“ да се ограничи до гражданското управление на Газа, за да му се попречи да мине към въоръжена конфронтация (общо споделяна груба грешка). И ми се струва, че Катар ще продължи това споразумение с израелците, тъй като има нужда от отворени комуникационни канали, за да се помага на палестинското население на Газа дори след като военното крило на „Хамас“ бъде унищожено (което още не е факт).

В най-трудно положение е Мароко, страната, която най-много инвестира в сближаването си с Израел, за да постигне признаването на мароканския характер на Западна Сахара. За тази цел бе предприета обширна комуникационна кампания, насочена към стотици хиляди израелци с марокански корени, които в перспектива биха могли да получат двойно гражданство. Последното начинание днес изглежда напълно компрометирано, защото именно в Мароко виждаме най-масовите улични демонстрации в арабския свят, провеждащи се в подкрепа на Газа. Но тези манифестации не поставят под въпрос мароканската монархия.

Що се отнася до Саудитска Арабия и до Емиратите, там общественото мнение не е проблем, затова те изчакват бурята да премине, за да продължат сделките си.

И накрая, емоцията не завладява неарабските мюсюлмански държави (които, какъвто е случаят на Пакистан, няма да си мръднат пръста, ако не бъде застрашена джамията „Ал Акса“).

Каква роля биха могли да изиграят чуждестранните сили в този конфликт?

Всичко, с което Иран разполага, това е шиитската ос („Хизбула“, сирийският режим, определен брой проирански групировки и партии), които дестабилизират три държави (Ирак, Сирия, Ливан). Но Техеран не се ползва с подкрепата на държавите от региона. Една пряка конфронтация с Израел е немислима, защото американската гаранция е налице. Русия съществува само като вредоносна сила: с няколко хиляди души и десетина самолета Москва е фактор във войната в Сирия (както и в Мали). Американците вече не разполагат с глобален мирен план: трябваха им двадесет години, за да разберат, че тяхната реакция на 11 септември 2001 г. само е дестабилизирала още повече региона на Близкия изток (антитерористичната война, последвана от state building в Ирак и в Афганистан). Ето защо те избягват затъването си в локални конфликти. А за Европа няма какво да говорим.

Остават местните държави като локални актьори, които по мое мнение в един момент ще постигнат някаква форма на регионално равновесие и то ще е в ущърб на отделни народи… сред които и палестинците.

Превод от френски Тони Николов

Оливие Роа (род. 1949 г.) е френски политолог, един от световните експерти в областта на исляма. Произхожда от протестантско семейство. Завършва Института за източни култури и цивилизации в Париж (1972). Заминава за Афганистан през 1980 г. и остава там през цялото време на бойните действия със съветските войски. През 90-те прави теренни изследвания в Узбекистан и Таджикистан. Още през 1992 г. прогнозира „края на политическия ислям“ и е един от първите, които предричат началото на Арабската пролет. Автор на множество книги: „Афганистан, ислямът и политическата модерност“ (1985), „Генеалогия на ислямизма“ (1995), „Ислямистките мрежи“ (2002), „Ислямът и Западът“ (2004), „Светото невежество. Времето на религията без култура“ (2010), „Страхът от исляма. Диалози с Никола Трюонг“ (2015), „Джихадът и смъртта“ (2016), „Европа още ли е християнска?“ (2019), „Оплоскостяването на света. Кризата на културата и империята на нормите“(2022).