Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

Две световни войни през ХХ в. и две будещи тревога войни в XXI в. (в Украйна и в Близкия изток), арсенали с ядрени оръжия и терористични заплахи, без да забравяме тегнещата заплаха на екологичната катастрофа. Днес, когато насилието бушува по цялата планета, все повече анализатори обръщат поглед към „миметичната теория“ на френския мислител Рене Жирар (1923–2015), който пише в книгата си „Да завършим Клаузевиц“ (2007), че „насилието, шестващо по света, ни води към следния парадокс: приближавайки се към Алфата, ние напредваме към Омегата; колкото по-добре разбираме началото, с всеки изминал ден осъзнаваме, че това начало приближава“. Хипотезата на Жирар е следната: тъй като хората изначално са в плен на подражанието (мимезис), те трябва да открият средствата, чрез които да се справят със „заразяващото желание“. В противен случай съперничеството между всички „желаещи същества“ е в състояние да провокира такова отприщване на насилието, което би могло да доведе до изчезването на техните общества. От зората на човечеството, твърди Жирар, подобни кризи са се разрешавали чрез принасянето на „изкупителна жертва“ (козелът на опущението) – едновременно виновна за безредието, но и способна да възстанови мира. И така до следващата „миметична криза“. С други думи, човечеството се ражда от жертвоприношението, а всички ние сме деца на религията. И едва християнството извършва радикален обрат, разкъсвайки целия този ритуален кръг на насилието, когато Невинният (сиреч Христос) поема върху Себе Си всички грехове на човечеството. Но ето че днес, настоява Жирар, слабостта на религията вече не е в състояние да удържа насилието (войната на всички срещу всички) в някакви граници. И в този смисъл апокалиптичните текстове от Светото писание наистина описват надигащата се към нас реална катастрофа.

Катастрофик, християнски фантазьор или свръхпроницателен антрополог е Рене Жирар? И както отбелязва неговият биограф Беноа Шантр, няма ли да се окаже, че в годината, в която отбелязваме неговата стогодишнина, всъщност сме заживели във „века на Жирар“? Във време, което наистина сбъдва основните интуиции на неговото творчество.

През 60-те години на миналия век, когато структуралната антропология на Клод Леви-Строс е в апогея си, друг християнски мислител – Пол Рикьор, отправя към бащата на „Дивото мислене“ (1963) следния важен въпрос: как така можем да обясним всички митологии или култури освен нашата собствена? Нима юдео-християнската култура не е дала доказателства за възможностите си да се самоинтерпретира или самообновява? Отговорът на Леви-Строс е, че „можем да разбираме само отвън“. Сиреч необходима е определена дистанция между наблюдаващия и наблюдаваното, затова не можем да сме „етнолози на нашето племе“.

Малцина тогава са забелязали появата на първите текстове на Рене Жирар, който нашумява едва с книгата си „Насилието и сакралното“ (1972), с която реабилитира възможностите на западната култура да промисля собствените си начала. Нещо повече: според Жирар християнството е единствената религия, предвидила собствения си финал. Става дума за „предзнанието“, известно като апокалипсис и описано в Книгата на Откровението на св. Йоан Богослов. Истината за „идентичността“ на всички хора е възвестена в историята, но сякаш никой не иска да я чуе, а вместо това отстояваме фалшивите си различия. И вместо да възприемем мускетарската формула „Един за всички, всички за един“ (идеалната формула за отношение към ближния), продължаваме да прибягваме до принципа „всички срещу един“, основаващ се на кръвопролитието и „изкупителната жертва“.

Дали въобще си даваме сметка, че ситуацията днес е също толкова опасна, колкото през 1939 г. – пита британският историк Нийл Фъргюсън в интервю, което можете да прочетете в броя, като вписва руската агресия в Украйна и близкоизточния конфликт в „матрицата на нестабилност“, довела навремето до избухването на Втората световна война. Казано с езика на идеите на Рене Жирар – ние сме в нов етап в „ескалацията на крайностите“.