Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

Разговор на Владислав Христов с украинската писателка Гаска Шиян

Светът свързва Украйна с войната, но извън това Украйна е история, култура и самосъзнание. Какъв е начинът културата да не остане на заден план по време на война? Каква е най-важната мисия на хората на словото?

Не мисля, че културата ще позволи да бъде забравена по време на войната. По време на големи катаклизми творческата енергия е така силна и истинска, както никога, а творческият продукт е най-истински и честен, защото не се опитва да се впише в каквато и да е конюнктура. Друг е въпросът как да бъде подкрепена културата от чисто практическа гледна точка – чрез финансиране, меценатство, публични прояви, изложби, други събития.

В този смисъл украинските културни дейци не са разглезени и разбира се, че е много жалко как въпреки войната, която започна още през 2014 г., тръгнаха да се създават механизми за институционална подкрепа (такива като Украинския институт на книгата и House of Europe), а после удари пандемията, след това – руската инвазия.

Различните видове изкуство имат различни механизми на създаване, затова по време на пандемията най-заплашени бяха музикантите и театрите. Сега мащабната инвазия удари силно киното, защото филмовите проекти са финансово най-скъпи и отнемат най-много време – за украинските режисьори е много трудно да предвидят следващите пет години и да се фокусират върху други теми освен върху войната. А за да се развива киното наистина, така както и другите изкуства, то трябва да бъде жанрово и тематично разнообразно. В момента, като гледаме „Стоп Земя“, „Люксембург, Люксембург“ и „Памфир“, които горещо препоръчвам, се наслаждаваме на плодовете на труда от предходните години. Но какво ще гледаме след няколко години, е един добър въпрос.

В същото време поезията след 24 февруари 2022 г. просто процъфтява, защото е най-бързият и точен медиум. Подобна е ситуацията с визуалното изкуство, особено с жанра на плаката. Тук е редно да кажа, че съм невероятно възхитена от украинските издатели. В началото на инвазията си мислех, че издателската индустрия ще замре и че ще се върнем с едни 30 години назад, но сега се публикуват много нови книги и което е по-важно – те не са свързани само с войната (макар винаги да подчертавам, че всичко, създадено сега, неизбежно е свързано с войната, дори и да не я илюстрира директно).

За голямата част от хората войната в Украйна започна на 24 февруари 2022 г., но този процес започна много по-рано. Какво трябва да знаем всички ние извън Украйна, за да разбираме по-добре украинците?

Най-важното е да се разбере, че това е война на цивилизации, в която мотивите на агресора – русия[1] (не само на путин), не могат да бъдат подложени на никакъв рационален анализ. Това е особено трудно за разбиране от прагматичния западен свят, който от десетилетия се фокусира върху това как да подобри околната среда и да удължи живота си с помощта на модерни технологии. И ето че изведнъж се появява една тъпа черна сила, която иска просто да унищожава и убива. Това е като да противопоставиш свръхмодерна технология на булдозер.

Съществува един проект, който събира надписи, направени от руските окупатори в „освободените“ градове. Те са пряко доказателство, че руснаците възприемат Украйна като собственост, която трябва да бъде принудително върната в лоното на империята. Всъщност за нас, украинците, невинаги е лесно да разберем, че подобен мироглед е възможен в XXI век, когато светът преминава през процеси на деколонизация.

Но светът трябва да ни вярва за едно: единственият възможен край (а не временно потушаване) на тази война е поражението на русия, връщането на границите на Украйна към състоянието им от 2013 г., международен трибунал за военните престъпления и плащане на репарации. Успяваме да удържим благодарение на международната помощ, но украинците плащат най-високо за това и удържат руската агресия и имперските амбиции, които лесно могат да се разпространят и в други страни, ако ние не устоим.

Ако вземем заглавието на втория ви роман „Зад гърба“, кои заблуди успяхте да оставите зад гърба си през последните близо две години?

Най-голямата и необратима загуба е тази на безусловния душевен мир. Често цитирам писателя Артем Чех, който служи в украинската армия от 2014 г. В един от постовете си той написа, че е „загубил инфантилните си претенции към живота“. Разбира се, израстването е естествен процес, но аз наистина много грижливо отглеждах вътрешното си дете и се чувствах като тийнейджър дълго време. След инвазията загубих детското. Но най-болезненото е, че и десетгодишната ми дъщеря казва същото.

Травмите на постсоцистическата действителност, с които продължава да се бори Украйна?

Съпругът ми е французин, познаваме се от 11 години и при нас бързо се появи една наша шега: „Може ли вече да спрем да обясняваме всичко с постсъветските ви травми“. Например една консерва шпроти, чийто срок на годност е изтекъл преди 7 години, стоеше в хладилника дълго време. Той ми предложи да я изхвърли, а аз подхванах песента за дефицита. Всъщност повечето от тези травми са в резултат на битов и материален дискомфорт. По време на паническото купуване на тоалетна хартия по време на пандемията и по време на спиранията на тока миналата зима ние преоткрихме и оценихме как тези неща от детството са ни закалили. Радващо е, че украинците преодоляха съветската травма да не се изказват критично срещу властта. Именно това беше вододелът, където в еволюцията на обществото пътищата ни с русия коренно се разминаха.

Пътувайки извън родината си, имате възможност да придобиете по-обективна преценка за това как е възприемана Украйна от европейците. Има ли неща, които не ви харесват?

В Европа се усеща много рязък вододел между Западна Европа и страните от бившия соцлагер, които на собствения си гръб помнят какво е руско-съветска окупация. Всички ние имаме различна историческа памет, различен багаж. На държавите, които са били империи от векове, независимо колко се разкайват за това сега, невинаги им е лесно да влязат в кожата на колонизираните, да признаят, че езикът и културата до голяма степен са геополитически инструменти. Европейците имат един индивидуалистично-хуманистичен подход, който улеснява много отделните руснаци, „които не подкрепят Путин и войната“, за да избегнат колективната отговорност; те наивно вярват, че мирът е възможен, ако украинските и руските интелектуалци съвместно теоретизират за него на общи събития в чужбина. Но тази война унищожи механиката и алхимията на света, с който бяха свикнали, наивните и хуманистични трикове просто вече не работят. Необходимо е да се разбере, че без справедливост мирът е невъзможен.

В някои посттоталитарни държави, включително в България, тече процес на реабилитация на тоталитарното минало и желание то да бъде върнато. На какво отдавате този процес?

Този процес е лесен за обяснение. Има един жесток виц – питат дядото дали му е било добре при Сталин, а той отговаря, че разбира се, че му е било добре – та нали тогава не е имал проблеми с ерекцията. В Украйна се изля много руска пропаганда с подобни намеци: за евтината наденица и за най-добрия сладолед на света, за добрите филми, в които няма насилие и секс. Колкото и да ми е странно, младите хора се хващат на тази пропаганда. Но от друга страна, е разбираемо, защото те не само че не помнят, а на тях им е трудно да си представят опашките за същата тази наденица и тоталитарния контрол над всичко. Животът става все по-скъп, собствените комфортни жилища не са достъпни за всички, възрастта за пенсиониране се качва. Като цяло хората се делят на такива, които сами са готови да поемат инициативата за изграждането на живота си и се нуждаят от по-високо ниво на свобода, и на такива, които искат проблемите им да бъдат решени вместо тях. Първите са малцинство, затова и Западна Европа се опитва да строи социализъм, който някъде работи, а някъде се проваля.

На фона на носталгията по соцвремената избуява един нов радикален патриотизъм. Нужно ли е цялостно преосмисляне на понятието патриотизъм?

Определено е необходимо. Все още работя над себе си, опитвам се някак да оформя патриотичните си чувства. Преди инвазията бях от онези, които наричат себе си „граждани на света“. Харесвах разнообразието, различната идентичност бе важна, но не и под формата на спортни турнири или „Евровизия“. Струваше ми се, че в съвременния свят границите отдавна са размити. От друга страна, съм убедена, че е абсурдно да се гордееш с това, което ти е дадено по подразбиране и по рождение. За мен фразата „Гордея се, че съм украинец/българин/китаец“ е същата глупост като „Гордея се, че имам два крака/перфектен слух/очи с различен цвят“.

Но сега също така разбирам, че това не работи, че патриотизмът е този, който помага на украинците да се защитят в тази война. Това обаче не противоречи на предходната теза, защото патриотизмът е въпрос на действия, на решения и на действия.

Важно е да се разбере, че украинският патриотизъм винаги е бил отбранителен, но никога нападателен. Освен това той е много инклузивен – да си украинец е политически избор, сред украинските патриоти има много кримски татари, евреи, представители на различни националности, дори такива чужденци от цял свят, които не са родени тук, но са избрали да живеят в Украйна и да бъдат със страната в тези трудни времена.

Ние се върнахме в Украйна след тригодишна пауза (заминахме преди инвазията), като една от причините беше, че нашата 10-годишна дъщеря наистина искаше да бъде тук. В „Зад гърба“ пиша, че искреният патриотизъм се формира от щастливо, комфортно детство. Тогава това беше теоретизиране, а сега тя потвърди тази теза. Тя прекара първите си чудесни шест години от живота тук и въпреки всички пътувания по света (тя ходи в Перу и Бали, постоянно прекарва време със семейството си във Франция) за нея най-доброто място на земята е тук.

Онова, което наистина не понасям, е патриотичният кич. Точно преди няколко дена видях „сувенирно“ знаме в буркан с надпис „да се пази до Победата“. Очевидно е, че създателите на тази реклама са били вдъхновени от историите на хора, заравяли украинските знамена в буркани по време на окупацията. Но да го тиражираш в тила, е просто отвратителна глупост.

Нека се върнем към литературата – според актуалната статистика половината от българите не са прочели нито една книга през последната година. Каква е ситуацията с четенето в Украйна? Има ли опасност да загубим младите поколения читатели заради нахлуването на високите технологии и социалните мрежи?

Тук не съм много добър експерт, защото имам десетгодишна запалена читателка вкъщи, която вече, изглежда, е прочела повече, отколкото аз през целия си живот. На фона на приятели на същата възраст тя наистина не е най-типичният представител на поколението си. И нямам чувството, че книгата става безинтересна, рудиментарна. Първо, това е чудесен начин да се забави темпото и да се избяга от жестоката реалност, което така липсва на мнозина. Неслучайно се връща модата на „аналоговото“, на връщане към собствените основания. Второ, сега жанровете и форматите са се разширили толкова много, че всеки може да намери своето, основното е да се отърсиш от стереотипа, че книгите са някаква многоумна скука. Абсолютно не споделям паниката, че изкуственият интелект ще измести хората от творческата индустрия. Само човекът е способен на първичен истински творчески импулс, на отразяване и преосмисляне на света. Изкуственият интелект може да генерира реплики само чрез обработка на големи слоеве от източници.

Държите ли на баланса между фикция и автобиографичност във вашите книги? Как успявате да се дистанцирате от главните си героини, за да не бъдат ваше алтер его?

Тук имам много ясна граница. Книгите ми никога не са автобиографични, разчитам на опита си, но и на социалния и битов контекст. В първия ми роман Hunt, doctor, hunt! главният герой е чернокож, но в него има повече от мен, отколкото в Марта от „Зад гърба“, въпреки че читателите се опитват да открият мен в Марта, особено след като книгата е написана от първо лице. Осмелих се да използвам това първо лице само когато имах вътрешна увереност, че не пиша за себе си и не от свое име, и не от името на някого, когото познавам лично. Този герой е изцяло изграден от колекция от прототипи, на които се опитах да вляза под кожата. Но описанието на заобикалящата реалност и интериор всъщност е художествен репортаж.

Първият сериозен издателски интерес, след като романът „Зад гърба” получава Европейската награда за литература, идва от България. Къде се пресичат линиите на българската и украинската литература?

Честно казано, бях много приятно изненадана тогава, защото веднага ми писаха три български издателства. А интересът към украинската литература в света дори и сега не е такъв, какъвто би ми се искало (не само в количествено, но и в качествено отношение). Искам да знам повече за българската литература, за паралелите и допирните точки. Имаме много общ багаж, но различни пътища и недостатъчен диалог. Радвам се, че прочетох „Естествен роман“ от Георги Господинов много преди писателят да спечели международната награда „Букър“. Чудесно е, когато добрите преводачи работят с интересни текстове не само защото са спечелили награда. Смятам скоро да се заема с неговото „Времеубежище“, което Остап Сливински вече е превел. Въпреки че четенето на наградена книга убива малко от „чистотата на момента“.

В преломните времена, в които живеем, как Украйна и България могат да си помогнат като нации?

Никога не съм си мислила, че ще ми се наложи да живея в свят, в който границите между доброто и злото ще са толкова очевидни. Сивото на практика изчезна. От това ни е едновременно лесно и трудно. Важно е да останем заедно на страната на доброто, да не го поставяме под съмнение – това е най-добрата взаимопомощ.

Превод от украински Райна Камберова

Галина Шиян е украинска преводачка и романистка. Пише под псевдонима Гаска Шиян. Родена е на 23 юли 1980 г. в Лвов, Украйна. Завършва Лвовския национален университет „Иван Франко“ с бакалавърска степен по класическа филология през 2001 г. По време на следването си заедно със сестра си Анастасия Шиян основава книжарницата за чуждестранна литература и изучаване на чужди езици „ГалІнБоок“. През 2014 г. прави своя литературен дебют с романа Hunt, doctor, hunt. За него е вдъхновена от престоя си в болница, породен от внезапната проява на редкия синдром на Хънт. Участва в литературни фестивали в Единбург, Киев, Лвов, Запорожие. Романът ѝ „Зад гърба“, изд. „Колибри“, е публикуван през 2019 г. Книгата получава Наградата за литература на Европейския съюз и наградата „Еспресо“ на читателите през 2019 г. Омъжена е за френски журналист. Има дъщеря. Живее със семейството си в Киев.