Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

Изложба на Магда Абазова (1923–2011) в „Квадрат 500“, посветена на 100-годишнината от рождението ѝ, куратор Надежда Джакова, до 10 март 2024 г.

Магда Абазова още приживе беше възприемана, а по всяка вероятност се е и себеосъзнавала като автор, позициониран донякъде встрани от основните насоки и тенденции в пластическите изкуства у нас.

През 70-те и 80-те години на миналото столетие в резултат на установените идеологико-естетически конвенции и на нормативната уредба на тогавашния художествен живот немалко художници, сред които и ярки имена (например Димитър Казаков-Нерон, Георги Божилов-Слона, Димитър Киров), не можаха да избегнат в пълна степен подводните рифове на известна автостереотипизация вследствие на тогавашната изложбена дейност. Творчеството на Магда Абазова очевидно не попада в подобна рубрика и това го виждаме съвсем ясно в настоящата експозиция.

Въпросът е бихме ли могли да контурираме някакви граници между индивидуалната стилистика, израз на собствен и достатъчно избистрен пластически мироглед, и себерепликирането, като правило продукт на определена социална или пазарна конюнктура? Тези особености на живописта от ерата на „късния социализъм“, свързани с протуберансите между прокламираното „многообразие“ и разширяването на формалния диапазон, от една страна, и общата организационна рамка (журита, комисии, откупки) на модела „ОХИ“ от друга, очакват все още бъдещите си изследователи.

Струва ми, че Магда Абазова е имала желание, осъзнато или чисто интуитивно, да избегне капана на априорната и доброволно наложена персонална щампа в изкуството, която под формата на „индивидуален стил“ определяше едва ли не „запазената марка“ на даден автор в публичното пространство. По отношение на нейното разнолико живописно творчество при желание бихме могли да споменем и думата „еклектика“, без тя да съдържа непременно негативна конотация. Дали обаче в случая сме в правото си да преценяваме нещата по такъв начин?

Видно е, че изкуството на Магда Абазова се изплъзва от всякакви квалификации. Изложбата ни дава достатъчно материал и основания да твърдим, че нейното творчество се очертава по-скоро като своеобразен контрапункт на тенденциите, водещи да стилова унификация. В картините ѝ сме в състояние да констатираме най-различни тенденции, формални и иконографски черти, които обаче не влизат в противоречие помежду си, а се допълват и се дообогатяват. Пред нас се разгръща многоликата физиономия на художничка, свободно владееща широк арсенал от пластически възможности, от конкретни визуални форми и живописни решения.

Темите, които разработва, са изключително многопосочни. Това може да е както развитието на даден цвят в пространството, на дадена цветова гама, така също и конкретна композиционна задача, свързана с геометризирани структури. Срещаме интерпретации на определен тип фигури и лица, на предметни и пейзажни мотиви в най-различни стилови и формални вариации.

Някои от пейзажните опуси се превръщат в своеобразни образни метафори, надхвърлящи пределите на обичайните жанрови конвенции. Почеркът на художничката често смело обобщава мазки и форми, за да изяви най-същественото, най-характерното и за да трансформира натурата в автономна картинна стойност. Тя черпи свободно от различни извори, но подчинява цялостната си визия на своята съкровено личностна преценка. Живописта ѝ разкрива дълбочина и звучност на тона, както и удивителна способност за пространствена и колоритна хармонизация. Тези впечатляващи качества вървят ръка за ръка с онова, което дефинираме като наив или неопримитив, примесен дори с известна доза абсурдизъм в отделни случаи.

Портретите ѝ са индивидуализирани не толкова по отношение на физиономични характеристики или психологическо състояние, а предимно откъм постановката на фигурата, цялостната композиция и конкретната стилистика. Живописните ѝ опуси са богати на неведоми поетико-асоциативни връзки и на взаимни визуални препратки, те са сякаш изтъкани от невидими емоционални мрежи, които очароват и завладяват зрителя при възприемането на произведението.

Изкуството на Магда Абазова е изпълнено и заредено с непосредственост на образното внушение. Ето защо хронологичната периодизация на нейната живопис не би могла да служи като надеждна основа за строго очертани периоди, граници между „ранно“ и „късно“ творчество. Художничката е оригинална, искрена и открита в споделените си преживелици, емоции и размисли, което гарантира пълноценен, открит и духовно наситен диалог с публиката.