Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

С режисьора Бела Тар разговаря Павлина Желева

През 2016 г. в София имаше ваша ретроспектива, спомняте ли си за пребиваването тук?

Да, спомням си, тогава получих Наградата за цялостно творчество на ФИПРЕССИ. Спомням си и София Филм Фест, и Кита (Стефан Китанов, б.р.).

Вие сте източноевропеец, живели сте в Босна и Херцеговина, били сте и в други страни от Източна Европа, сега къде сте?

В момента съм в Прага. Да, бил съм във всички източноевропейски страни, бил съм и във всички западноевропейски страни. Все си мисля да се върна в България, но не виждам кога може да стане това. Всеки път нещо се планира, после се отлага, после пак се планира…

Живели сте по време на комунизма, който в Унгария беше суров. Не мога да не ви попитам как се чувствате днес?

Първите четиридесет години от живота ми минаха по времето на този фалшив комунизъм или социализъм, при който системата беше дълбоко феодална. Така наречените лидери на тези страни никога не бяха чели Маркс, в най-добрия случай бяха стигали до Ленин. Но днес, ако излезете на улицата и се загледате в хората, за да видите как се справят с живота си, установявате, че нищо, ама нищо не се е променило. Никой не уважава човека, никой не цени неговото достойнство. Живеем в нещо като капитализъм, но нещата отново са добре само за ограничен кръг от хора.

Не виждате промяна в човешкото съществуване?

Никаква промяна не виждам. Е, като отидеш в магазина, се радваш на много повече шарени стоки, отколкото имаше по време на детството ми, но това май е единствената разлика. Всичко останало е същото.

Подобни усещания имат немалко хора и в България. Ваши изследователи и последователи ви смятат за философ в киното, считате ли си за такъв?

Какво бих могъл да кажа? За мен философията и литературата се изразяват на съвършено различни езици от киното. Може гледната точка към едно или друго да е идентична, но начинът на артикулиране е друг. Не се смятам за философ, исках да бъда такъв, когато бях в университета, но по различни причини това не се случи.

Наричат ви песимистичен тълкувател на човешкото битие, предвещаващ неизбежен апокалипсис. „Торинският кон“ е май най-безнадеждният ви филм?

Ако някой ми каже, че се е подразнил от този мой филм, аз пък веднага го питам: как се почувствахте, когато в киносалона светнаха светлините? По-слаб или по-силен? Досега никой не ми е отговарял, че се е почувствал по-слаб. Ето, значи не съм песимист. Когато правите филм и смятате, че той ще живее по-дълго от вас, ако вярвате, че човешкото същество ще е живо след петдесет години, то вие наистина сте оптимист.

Не смятате, че след петдесет години човечеството все още може да съществува?

Не, просто ви казвам, че ако вярвам, че някой би гледал моите творения след петдесет години, то тогава наистина съм оптимист.

Смятат ви за доста суров към вашите герои, които страдат от самота, от дълбока емоционална болка. Вие пък често сте заявявали, че закриляте човешкото достойнство. В какво състояние според вас е то днес, в това болезнено време на война?

Войната не е само една, войните са много. И в Ирак, и в Китай, и на други места, където се водят войни, никой не са интересува от човешкия живот. Ако си само кинематографист, нищо не можеш да направиш, защото нямаш власт. Единственото, което можеш да сториш, е да отправиш морално предупреждение за това, което виждаш и чувстваш, и толкова. Това е максимумът, който може да се постигне. Що се отнася до суровостта ми, не съм суров с никого, ако попитате хората от екипа ми, всички имат само добри спомени от мен. Когато работим, ние сме при едни и същи трудни физически условия. Никога не съм в някакво друго положение, различно от тяхното.

Откъде идва дълбокото ви влечение към бавното кино? Как се адаптирате към днешното бързане?

Нека кажа – животът не е нещо бързо. Грешка е да се вярва, че животът е нещо бързо. Хората са бавни. Животът ни се случва в пространството и във времето. Две много важни дадености, които филмите често пренебрегват и не искат да показват. Моят филмов език просто ги включва и дава възможност на хората да бъдат самите себе си. Това е всичко и не е нещо кой знае какво.

Мислите ли се за скромен човек?

Никога не се самооценявам. Ако искам нещо, то направо си го вземам. Ако, да кажем, преценя, че нещо е прекалено, то тогава се засрамвам и го изоставям.