Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

Последният фестивал „Златен ритон“ ме провокира към размисли за смисъла на документалното кино, неговата философия и съвременна проекция. Затова и няма да правя коментари върху всички филми, а само върху тези, които дават представа закъде пътува родното ни документално кино. Няма да се спирам на анимационното, защото то би трябвало да е тема на друг текст, само ще подчертая, че е в по-добра кондиция.

Документът е свидетелство. Според типологията писмените източници условно се делят на два вида – от официален произход и лични документи. Въз основа на тях се създава голяма част от документалните филми. Документите от обществен характер съдържат информация, която не е пречупена през призмата на субекта, съставителят е анонимен, заставен да действа от името на институцията. В тези документи преобладават ведомствените оценки и наложеният в конкретния исторически момент начин на мислене. Така документите могат да поднесат фалшива информация за реални факти, отразявайки дейността на институции, заинтересовани от прикриването на истинското състояние на нещата. Често цялата информация е поднесена с канцеларска лексика. Това произтича от необходимостта документите да бъдат унифицирани. В този език няма място за емоции, често има прекомерно натрупване на излишна информация, което намалява и нейната познавателна стойност. Тъкмо затова документалистът е необходимо да търси и други източници на информация. Той трябва да се обърне към документите с личен произход – писма, дневници, записки, интервюта и пр. Тук субективната изява е директна и осезаема, а на голям екран често и емоционална. Тя дава възможност да се навлезе в интимната страна на отминал или настоящ живот. В същото време личните документи невинаги са достатъчно достоверен извор. Възможността за умишлена или неволна манипулация на собствените спомени е голяма. Не е изключен т.нар. „адаптационен синдром“ на човешката памет – приспособяване към мисли, изведени от контекста на времето, отхвърляне от паметта на спомени, свързани с неприятни преживявания.

Към всичко, казано дотук, добавям и ролята на автора на филма, който трябва да реконструира картината на времето, да събере различните части, свидетелствата трябва да се представят не изолирано, а в тяхната цялост, с техните генетични връзки и опосредствания, така че да се разкрият по възможност всички страни на изследваната тема. В противен случай често ставаме свидетели на квазидокументалистика, каквато гледаме по телевизионните канали.

В съвременното документално кино, в което се използват исторически извори от различен характер, някои автори прибягват до хибридни форми на интерпретация. Тук основна роля заемат личността на автора, неговият творчески (както и морален) капацитет, умението да работи с документи и да не забравяме – талантът му. На проведения през декември 2023 г. „Златен ритон“ филмите и техните автори доказаха, че разговорът на тази тема е важен и необходим, а той за пореден път не се проведе.

Този път на фестивала имаше рекорден брой заглавия заради дългия период от почти две години между изданията. Това поставя тези филми в неравностойно положение спрямо други през годините, когато участниците са по-малко. От друга страна, липсата на селекция сред финансираните от Националния филмов център заглавия, които влизат по право в конкурсната програма, също създаде дискомфорт. Бяха включени и откровено слаби филми, което изглеждаше като неуважение както към публиката, така и към журито, заело се да оцени 61 документални и анимационни филма. Това, естествено, създаде проблем и при програмирането в двата салона на киното, защото вечерните прожекции се припокриваха и публиката (доколкото я имаше) трябваше да избира между две заглавия. Като споменах публика – тя от години липсва на фестивала. Този проблем съществува и на „Златна роза“ във Варна, но там игралното кино и присъствието на някои актьори все пак привличат повече зрители. В Пловдив публиката е съставена най-вече от критици, няколко киномани и автори на филми. През годините за мен остава загадка защо повечето творци влизат в залите да гледат собствените си филми (които вероятно никога преди това не са видели) и не проявяват интерес към работата на своите колеги. Вярно е, че поради ограничения бюджет и многобройните заглавия организаторите предоставят само по един ден и вечер на гостите, но дори и за това кратко време проявеният интерес от колегията е „мижав“, а какво остава за публиката. Очевидно има комуникационен проблем и той трябва да бъде решен, защото „Златен ритон“ е единственият национален форум, на който могат да се видят всички документални и анимационни филми на едно място. При ограничената възможност за показ на това кино, липсата на зрители и на медиен интерес – това е сериозна тема за дебат.

Някои от филмите, създадени без финансиране от НФЦ („Следеният човек“ на Димитър Коцев-Шошо, „Нямаш място в нашия град“ на Николай Стефанов и „Моралът е доброто“ на Веселин Диманов), бяха по-убедителни с избора на тема и използваните художествени средства от други, които въпреки държавната субсидия не оправдаха вложените средства и очаквания. Но в седмото изкуство невинаги доброто желание води до резултати.

Направи ми силно впечатление, че две трети от филмите в програмата са портрети – на исторически или съвременни личности. Документализмът през призмата на личността винаги е изкушаващ. Често сюжетът сам се гради и понякога изненадва с находки, както е при „Ваймар експрес“ на Милена Фучеджиева, която разкрива непозната страна от биографията на писателката Фани Попова-Мутафова. Други ни представят уникални и вдъхновяващи личности като бунтаря художник Алцек Мишев – „Да пътуваш с плавници“ на Мария Аверина. Липсата на достатъчно документален материал е предизвикателство в „Отмъстителката“ на Ралица Димитрова. Разказът за Мара Бунева е важен, но едновременно с това и труден, крие рискове по отношение на перманентните колизии в общото ни историческо минало със Северна Македония. Познавам сценария (той също е труден за написване поради липсата на достатъчно документи). За съжаление режисьорската интерпретация на Ралица Димитрова е неубедителна – от кастинга на актьорите и работата с тях до нелогичната промяна на кадрирането. Всичко това отнема от силата на разказа за необикновения живот на Мара Бунева. Липсата на документи или желанието да се разнообрази визуално съдържанието принуждават авторите да посегнат към „патерица“, което невинаги е добре премислено, както става в „Отмъстителката“ или в сцените с младите кинематографисти във филма „Киноекстремисти“ на Боя Харизанова.

Често изкушението на филма портрет води до твърде много публицистика и по-малко анализ и дълбочина на разказа, което го отпраща към бързия телевизионен формат. Донякъде това се дължи на дефицита, създаден от телевизиите (особено от обществената), но не бива да е оправдание за автори, които търсят провокативни или вдъхновяващи житейски истории.

Награди от фестивала за документално и анимационно кино „Златен Ритон“ 2023

Журито с председател Теодора Димова и членове Геновева Димитрова, Петя Накова, Свилен Димитров, Йоханес Артинян определи следните отличия:

Голямата награда Златен ритон за най-добър документален филм – „Последният гларус“ на Тонислав Христов;

Голямата награда Златен ритон за най-добър анимационен филм – „Следа“ на Аспарух Петров;

Специалната награда на журито – „Следеният човек“ на Димитър Коцев-Шошо;

Специалната награда на журито за анимационен филм – „Меко казано“ на Анри Кулев;

Наградата на община Пловдив за документален филм – „Моралът е доброто“ на Веселин Диманов;

Наградата на Община Пловдив – „Флорентинска нощ“ на Сотир Гелев;

Наградата за сценарий – „1200 страници болка“ на Атанас Киряков;

Наградата за операторско майсторство – Веселин Христов за „Герой на нашето време“ на Светослав Овчаров и Светла Цоцоркова;

Наградата за режисура – „Моят чичо Любен“ на Никола Бошнаков и Георги Стоев-Джеки;

Наградата за художник-постановчик в анимационното кино – Димитър Димитров в „Артистът“, „Война“ и „Дъщерята на художника“;

Награди за дебют – „Нямаш място в нашия град“ на Николай Стефанов и Спартак Йорданов за „Обезличаване“;

Почетна грамота – „Отскубнати до корен“ на Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов.