Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

„Би било погрешно да твърдим, че знаем къде ще настъпи следващата голяма промяна или какъв ще бъде предвестникът на една бъдеща война за хегемония. Но промяната ще настъпи.“ Статията е публикувана в „Ню Стейтсман“.

Преди трийсет и пет години моят труд „Възход и падение на великите сили“ беше публикуван с последствия, които все още ме удивяват. Норман Подхорец, важна консервативна фигура в САЩ, атакува фронтално изследването ми във „Вашингтон Пост“, което бе знак за „Рандъм Хаус“ да отпечата още повече екземпляри. Кристофър Хичинс писа в „Ню Стейтсман“, че „Възход и падение“ се подава от куфарчетата на работещите в американската столица и се чете в кабинетите и министерствата на Запад. Американските специални части намериха един екземпляр сред книгите в последното убежище на Осама бин Ладен. Световните продажби достигнаха около два милиона.

На какво се дължеше този главозамайващ успех? 1988 и 1989 бяха исторически години. Осите на глобалното могъщество се бяха разместили и читателите търсеха обяснение. „Възход и падение“ предложи такова: геополитическото влияние и военната мощ винаги са продукт на икономическия потенциал, който постоянно се променя. За разлика от повечето исторически трудове, моят беше нормативен.

Книгата засегна един чувствителен нерв при излизането си през януари 1988 г., когато Америка на Роналд Рейгън бе притисната между предизвикателствата на съветската военна мощ и сякаш неудържимия икономически възход на Япония. Само година по-късно обаче стана очевидно, че военизираният СССР бързо запада. Тъй като вниманието бе фокусирано върху Студената война, малцина забелязаха, че след още една година, към края на 1991 г., японската икономика също беше тръгнала надолу, а Китай бе започнал своя икономически и военен възход.

Но все пак през януари 1988 г. Рейгънова Америка се опитваше да овладее своето имперско изсилване, докато СССР все още изглеждаше стабилен, а японската икономика – непоклатима. Колко бързо се промениха нещата през следващите месеци. Ако книгата ми бе излязла три години по-късно, през 1991, когато коалицията, оглавявана от САЩ, разгроми армията на Саддам Хюсеин, японската икономика засече, и то жестоко, а Михаил Горбачов обяви края на СССР, тя щеше да е пропуснала може би своя момент.

Според мен има нещо неоспоримо във факта, че относителното имперско и военно положение на една велика сила е в тясна зависимост от нейния производствен и икономически потенциал и че с течение на времето неравномерният стопански растеж променя съотношенията между държавите. От всички цитати, използвани във „Възход и падение“, може най-забележителен е въпросът, който през 1918 г. Ленин задава на друг болшевик: „Преди половин век Германия, що се отнася до нейната капиталистическа сила, беше жалка, незначителна страна в сравнение с тогавашна Англия. Япония също беше незначителна в сравнение с Русия. Може ли да смятаме, че след 10 до 20 години относителното могъщество на империалистическите сили ще остане непроменено? Абсолютно немислимо“.

Не е нужно човек да споделя мнението на Ленин за капиталистическите/империалистически държави, за да се съгласи, както писах, че „това правило изглежда валидно за всички национални единици“. Но не означаваше ли това, че един ден, колкото и далечен да е той, ще дойде и падението на Америка? Политологът Самюъл Хънтингтън обичаше да цитира мъдростта на Волтер: „Щом Рим и Картаген са рухнали, коя страна тогава може да бъде безсмъртна?“. САЩ не могат да останат завинаги централната ос на световния ред.

С края на СССР и стагнацията на Япония могъществото на САЩ порасна относително. Америка, по думите на консервативния коментатор Чарлс Кротхамър, се наслаждаваше на своя „еднополюсен момент“. Моментът обаче отмина. Китай се въздигна и днес застрашава американската хегемония, както това никога не се удаде на СССР и Япония. Макар че Китай изразходва растяща част от своята икономическа мощ за военни нужди, страната, за разлика от късната съветска епоха, не е така обременена от своите въоръжени сили, че да лишава от ресурси промишления си сектор. Това е добре познат капан, в който исторически са падали великите сили, както е описано във „Възход и падение“.

През 2009 г., само преди 14 години, президентът Обама планираше изпращането на още 30 000 американски войници в Афганистан, където вече бяха разположени 68 000. Но ето че през август 2021 г. Джо Байдън изтегли всички американски войски от Афганистан, заявявайки, че това е краят на „ерата на мащабни военни операции с цел трансформирането на други страни“. Това бе важно изявление. Накратко: 90-годишният интерес на Вашингтон към далечни региони на света е приключил.

През 1943 г. министърът на войната на Рузвелт Хенри Л. Стимсън заявява, че няма място в света, което да не представлява буквално интерес за САЩ. От днешна гледна точка може да се каже, че в бъдеще ще има много места, за които това вече няма да е валидно. Американският защитен обръч ще бъде по-стегнат, по-малък, ограничен до такива добре познати места като натовска Европа, Япония, Австралия, Израел, Корея, може би Тайван. Пентагонът харчи огромни пари за скъпи „умни оръжия“, които си стоят на склад в Америка, а не за една поставена на бойна нога армия. Противно на медийните твърдения, не всички във Вашингтон са на мнение, че конфликтът между САЩ и Китай е неизбежен.

Аномалията е Русия на Владимир Путин. Войната, която режимът води срещу Украйна, е тъкмо обратното на една реалистична стратегия, целяща преодоляването на дългосрочните икономически и структурни слабости на страната. Възстановяването на руското могъщество след 1991 г. беше забавено поради множество социални и физически недостатъци, преди всичко поради катастрофалната демография, старите технологични структури и промишленият упадък. Докато продължава да разчита на износа на петрол и природен газ, Русия ще продължи да изостава още повече в производството на високотехнологични продукти (микрочипове) и стоки за потребление (коли) както от новите динамични азиатски икономики, така и от САЩ. Дори руската политика да беше демократизирана и стабилизирана през последните десетилетия и икономиката ѝ рестартирана, Русия пак нямаше да може да се сравнява с бързоразвиващите се Индия, Корея, Индонезия и Китай.

От гледна точка на Пекин украинската война отслабва Русия, отдалечава още повече Москва от Запада, разсейва САЩ от Източна Азия и позволява на Китай да купува руски газ и петрол на силно занижени цени. Може би в някой тъмен ъгъл на американския Държавен департамент ще се намери някой достатъчно смел, за да изтъкне, че една Русия, затънала с години в блатата и горите на Украйна, представлява относителен плюс за Америка, така че нека я оставим да продължава така. Съмнявам се в това.

Днес, през XXI век, в света има шест велики сили – или малко по-малки от велики сили: ЕС, Япония, Русия, Индия, Китай и САЩ (с БВП от едва 2,3% Великобритания не е вече велика сила). Първите две от тази шесторка, подобно на Испания или Швеция след 1815 г., едва ли са способни да предизвикат война, която да промени териториалното статукво – макар че биха могли да се окажат замесени в отбранителна война. Путинова Русия се мъчи да пренапише картата на Евразия, но по този начин единствено си вреди. Остават трите най-големи национални сили: Индия, Китай и САЩ. Ако всички тези страни продължат да се развиват с темповете, прогнозирани от Световната банка, към 2050 г. балансът ще бъде еднозначно в полза на Изтока; това именно е залезът на Запада. Ако тези проекции са верни, то към средата на века четири или пет от водещите национални икономики ще бъдат в Азия. Само САЩ поради икономическата си тежест ще останат в челната група. Но никоя от европейските страни – Германия, Русия, Франция, Британия или Италия – няма да е от значение индивидуално, защото как би могла една нация да се нареди сред великите сили, ако има само 3 или 4% от световния БВП? Как би могло едно европейско правителство да претендира за статута на велика сила, ако нейният военноморски флот е едва пети или шести сред големите сили?

И все пак би било грешка да третираме ЕС като закостеняла, застинала сила. От десетилетия европейската федерация е в движение, приемайки мирно все повече и повече страни членки и упорито променяйки границите на континента. Не е изключено симпатиите на Брюксел за украинската кауза да подтикнат организацията да предложи членство на Украйна в ЕС – ако не веднага, то предпазливо, стъпка по стъпка. За Москва това може да се окаже по-малка провокация, отколкото потенциално присъединяване на Киев към НАТО. Така че ако към 2030 г. видим Украйна в ЕС, това би било едно наистина историческо събитие – с Британия (поради Брекзит) и Русия (благодарение на Путин) на периферията.

В новия си вид ЕС би могъл потенциално да се отърка в ОНД – руската сфера на влияние, включваща Молдова и балтийския анклав Калининград. Но каквито и да са мащабите на ЕС към 2030 г., а и след това, всички икономически параметри навеждат на извода, че Съюзът ще се развива по-бавно от голяма част от Азия, та дори и от Африка, тъй че цялостният му дял от световния БВП ще продължи да намалява. Европа ще бъде може би по-богата и по-стара, но никога вече заплаха за световния ред.

Заплаха за териториалното статукво не може да се очаква и от Япония. В ретроспектива това е забележителен факт: преди осемдесет години триумфиращата японска армия бе завладяла почти целия Западен Пасифик чак до Бирма, голяма част от Манджурия и повечето китайски пристанищни градове.

Днес почти не се сещаме за това. Япония е в спор с Русия заради острови в Северния Пасифик, има предпазливи отношения с Южна Корея, гледа нервно към надигащия се Китай и се вкопчва все по-здраво в своя двустранен пакт за сигурност със САЩ. Вследствие на което Япония поддържа голям флот – с повече разрушители от Британия, Франция, Германия и Италия, взети заедно – и модерни ВВС; но и в двата случая тези сили са предназначени само за отбрана. Икономически процъфтяваща, със застаряващо население и все повече намаляващ дял от световния БВП, Япония няма интерес от нова война.

Всичко това не означава, че след четвърт век ще живеем в триполюсен свят, съставен от Америка, Китай и Индия. Въпреки икономическия растеж глобалните амбиции на Индия все още са спъвани от нейния нисък доход на глава от населението, селската бедност и вътрешни противоречия. Но една националистически самоуверена Индия, както се вижда вече при управлението на Нарендра Моди, би била важен играч в международните дела. Опитвайки се да си затвори очите за факта, че никога не бе избрана за постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, Индия ще продължи по своя път, понякога накланяйки се на Запад, но не задълго.

Притеснена от възхода на Китай, съобразяваща се с военната мощ на САЩ, избирайки на моменти да играе с „руската карта“, гордата и чувствителна Индия няма време за Европа, а още по-малко за Япония и ще продължи да се осланя на своята нарастваща сила. С флот от половин дузина или повече самолетоносачи (да кажем, към 2050 г.) и с мрежа от морски бази по своето крайбрежие, тя едва ли ще проявява търпимост към активното присъствие на други велики сили в нейния собствен „Индийски“ океан. Отдавна ще са минали времената на съвместните флотски маневри на австралийски, японски, американски и индийски бойни кораби – освен ако, разбира се, агресивни действия от страна на Пекин не направят това наложително. Индия сама ще се грижи за себе си и би било глупаво САЩ да си въобразяват, че могат да съществуват специални отношения между тях и Делхи.

Китай не представлява заплаха, равностойна на някогашната съветска заплаха за Западна Европа, но неговият БВП може вече да е задминал американския. Това означава, че за пръв път от 150 години – от 1880 г., когато Британия е световният хегемон – САЩ не могат да се похвалят, че са най-голямата национална икономика в света. Ако е така, това би бил забележителен геополитически факт. Всички най-влиятелни политически мислители на вчерашния ден – Алфред Тейър Махан, Халфорд Макиндър, Джордж Кенан, Ханс Моргентау, Самюъл Хънтингтън, които безрезервно отстояваха първенството на Америка, биха поклатили невярващи глава. Ала това може да се окаже истина.

Лесно е да се намерят и други показатели за фантастичния промишлен капацитет на Китай, по-голям от този на всяка друга страна, в сектори като производството на електрически коли и стомана, или по броя на страните, с които е основен търговски партньор. Но тези факти не разкриват нищо за хроничните слабости на Китай – екологичните проблеми, младежката безработица, мизерните условия на село, жилищната криза, зависимостта от вноса на храни. Докато военните предимства на САЩ – самолетоносачи, подводници, глобални бази, да не говорим за ядрения потенциал – си остават значителни.

Малко биха ни помогнали да надникнем в бъдещето на нашия свят статистиките за автомобилното производство и други подобни показатели, ако мрачните прогнози за глобалното затопляне и за екологичните последици се сбъднат през следващите 30–40 години. Онези бивши сили като Франция и Британия, които се намират в умерени географски пояси с редовни дъждове, са в много по-изгодно положение от гиганти като Китай и Индия, за да посрещнат предизвикателство като затопляне с от 2 до 4%. Нищо чудно Китай, страната, която бълва най-много вредни газове в атмосферата, да се окаже – заедно с мнозинството африкански страни – великата сила, която със затоплянето на планетата ще изпита най-големи затруднения, що се отнася до запасите от вода и храна.

Както е трудно да се определи мястото на Китай в съвременния свят, така е трудно да се обобщи и мястото на Америка, да не говорим за достоверна прогноза за това къде ще се намира тази страна към 2050 г. Оглеждайки сигурните показатели за мощта на Америка – нейните научно-промишлени ресурси, нейния несравним университетски сектор, нейната финансова сила, нейния глобален военен и морски обхват – човек би могъл да стигне до извода, че тя ще си остане хегемон сред великите сили още дълго време.

Ала могат ли САЩ, каквито и да са предимствата им, да останат начело, докато относителният производствен потенциал се измества на изток и е налице всеобщо преразпределение на международното могъщество? Ако ли не, тогава от кои региони на света трябва да се оттеглят американците? Изобщо как трябва да противодействат те на своя относителен упадък? Това беше въпросът, зададен в последните страници на „Възход и падение“, а фактът, че през изминалите три десетилетия световният ред беше сравнително стабилен, не намалява неговата актуалност. Ако евентуално ново световно устройство се окаже в ущърб на Америка, биха ли могли САЩ да вземат онези трудни решения, които налагат оттеглянето им от определени сфери? В миналото сили с глобален обхват – имперска Испания или Британия в началото на ХХ век – се оказаха безсилни да приоритизират своите възможности и задължения.

ЕС и Япония са в позата на цивилизовано оттегляне от световните дела, докато трите големи сили (Америка, Китай и Индия) демонстрират предпочитание за стабилност (въпреки проблема Тайван), така че драматична трансформация на глобалния ред изглежда малко вероятна. Икономическите прогнози обаче навеждат на извода, че през 2050 г. светът ще изглежда съвсем различно от годините на Рейгън и Буш.

Би ли могло това благовидно очакване за дълготраен мир между великите сили да се окаже неоправдано? Та нима през май 1914 г. Артър Никълсън, компетентният заместник външен министър на Великобритания, не беше изразил мнението, че Европа никога не е изглеждала толкова мирна? Така че кой би могъл да каже дали светът няма да изживее някоя Юлска криза[1] или пък Манджурска криза[2], която да възвести съвсем различна ера?

„Кой би могъл да каже навремето, че сме пресекли междата между две епохи? – обичаше да пита покойната кеймбриджка историчка Зара Стайнър. – Как би могъл дипломатът да знае, че навлизаме в периода, предшестващ Втората световна война, и че епохата, последвала Първата световна война, вече е приключила?... Смятали ли са хората, че светът ще се промени след японското нахлуване в Манджурия през 1931 г.? Или след като са научили, че един силовак е бил избран за канцлер на Германия през януари 1933 г.?“ След което заключаваше: „Ако навремето не са знаели, че са в зората на нова ера, как бихме могли ние на свой ред да разберем кога или дали не живеем вече в съвсем нов свят? Най-вероятно не бихме могли.“

При това положение заключението ни може да бъде само с отворен финал. Да, икономическите размествания на пластовете, които влияеха непосредствено върху съотношението между великите сили, са все още в действие. Днес обаче изглежда, че тези размествания имат място само на подмолното равнище на относителните промени на БВП, без да оказват пряко въздействие върху подредбата на държавите на най-високо равнище. Би било грешка в такъв случай да решим, че моделът на възхода и падението на великите сили вече е изживял времето си след всичките векове на промени.

Както казвам във „Възход и падение“: „На онези, които смятат, че човечеството няма да бъде толкова глупаво да се хвърли в друга безумно разрушителна и скъпа война между великите сили, трябва може би да се напомни, че това убеждение е било широко разпространено и през по-голямата част от XIX в.“. Би било погрешно да твърдим, че знаем къде ще настъпи следващата голяма промяна или какъв ще бъде предвестникът на една бъдеща война за хегемония. Но промяната ще настъпи.

Превод от английски Стоян Гяуров