Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

Иво Бистрички, „Колос“, галерия „Credo Bonum“ в София, 13 декември 2023 г. – 18 януари 2024 г.

„Сега статуята лежи срината на земята, повредена от земетресение, тя е пречупена в коленете. По повеля на оракула не са я възстановили. Това е най-хубавото от посветителните приношения…“

Страбон. География (XIV, 2).

Експозицията включва четири относително големи живописни композиции, в които в мащаб, надскачащ човешките мерки, е изобразена отделна част от човешка фигура – ръка, глава или долната част на мъжко тяло. Последният фрагмент присъства два пъти: един път като вертикална, а втория път като хоризонтална структура.

Стоейки в пространство, чиито граници от четири страни са маркирани от отделните композиции, зрителят се намира в състояние на амбивалентност – човек се затруднява да определи пред какво е изправен. Дали това е Героят, който в стремежа си да се възправи редом с Бога, претърпява крах? Или пък е свидетел на бунт на Човека, дръзнал да свали Вседържителя от неговия престол?

Отделните живописни работи са съставени от съединени в единна повърхнина платна, върху която е развит един или друг мотив. В контекста на разглобената фигура на Колоса съединяването на платната само по себе си придобива стойност на артистичен жест и разширява семантичните пластове на всяко едно произведение.

В изграждането на образния строй на композициите художникът се опира на някои архетипни образи, дълбоко вкоренени в културната памет на човечеството.

На срещуположни стени са разположени две работи, като в едната човешката фигура прераства в стълб, въздигнал се към небето, а в другата е изобразено поваленото тяло, обърнато надолу към земята. Двете композиции са в дихотомна връзка. Решени във вертикален и в хоризонтален формат, те разказват за небето и земята, за величието и падението, за живота и смъртта. Дори на равнището на цвета са построени на принципа на опозицията – цветът на фигурата в едната работа се трансформира в цвят на фона в другата и обратно. Що се отнася до стълба, който устремен нагоре, сякаш излиза извън пределите на композицията, то той може би е вариация на един от най-древните символи в човешката цивилизация, а именно на Дървото на живота. А Дървото на живота е онова сечение, в което се пресичат всички нива на универсума, в това число божественото и човешкото.

Третата работа представлява насочена надолу огромна длан, която също е добре познат образ – в средновековното и ренесансовото изкуство Божието присъствие често е въплъщавано чрез десницата, спускаща се от небесата. В работата на Иво Бистрички ръката държи с палеца и показалеца малка сфера, която на свой ред е установен символ на всемира. И композицията зазвучава като метафора за могъществото на Бога, в чиито ръце светът е играчка.

В четвъртата композиция е изобразена глава, направена сякаш от глина и поставена легнала на една страна. В древните митологии глината е онази първична материя, от която Богът създава от недрата на Хаоса структурирания свят. От глината е сътворен и човекът. В обърнатата настрани глава, отделена от тялото, мотивът за краха зазвучава с особен трагизъм.

Иво Бистрички се придържа към лаконична образна система и сдържан пластичен език и колорит. Тези похвати, съчетани с големите формати, създават пространство, наситено със смисли и възможни прочити. Експозицията, решена като единно цяло, е художествена, но и философска интерпретация на въпроси, които стоят пред човека от зората на цивилизацията и пред които всеки един от нас се озовава в един или друг момент от жизнения път: „Бог съществува ли?“ и „Що е то човек?“.

Иво Бистрички е роден през 1971 г. в Благоевград. Той е възпитаник на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, където завършва специалност „Живопис“. Живее в с. Лъка (Бургаско). Работи в полето на съвременното изкуство, като освен в сферата на живописта работи и в областта на дигиталния принт и колажа.