Кино за доброто. Разговор с Тонислав Христов
С Тонислав Христов разговаря Данислава Делчева
Един от най-успешните български режисьори на документални филми – Тонислав Христов, ще представи на София Филм Фест новия си филм „Тайният живот на Вера“, чиито премиери бяха на фестивалите „Сънданс“ и „Берлинале“. Филмът разказва историята на млада финландка, която се опитва да се пребори с травми, причинени от баща ѝ, чието поведение се е отразило както върху нея, така и върху брат ѝ. С помощта на психотерапевт, ролеви игри[1] и желание да намери отговори Вера се отправя на пътуване в себе си, след което успява да излезе от светлата страна на улицата. Прожекциите на „Тайният живот на Вера“ са на 14 и 15 март в кино „Люмиер“ и Френския културен институт.
В кой момент от познанството ви с Вера решихте, че искате да направите филм за историята ѝ?
С Вера се запознах преди шест години на премиерата на друг мой филм – „Любов и инженерство“, в Хелзинки, тя е приятелка на главния герой. В началото започнахме да си говорим повече за ЛАРПинга, понеже във Финландия съм виждал хора по улиците, облечени в костюми, и ми беше интересно как и защо се захващат с това. Аз самият съм геймър, играл съм много компютърни игри и ЛАРПингът за мен беше просто ново ниво на ескейпизъм.
После разбрах, че Вера има и много сериозна причина да го прави – когато е започнала на 11–12-годишна възраст, това е било за нея един вид бягство от действителността ѝ и възможност да се чувства добре с други хора. Още в началото разбрах, че тя е много интересен човек, за когото може да се направи хубав документален филм. Процесът отне пет години, защото беше трудно да се намери финансиране за такъв филм.
Как се променяше във времето отношението на Вера към собствените ѝ травми?
Тя е ходила на психотерапевт, но и тези игри по някакъв начин са ѝ вдъхнали куража да продължи да се бори с конфликтните ситуации в живота си и това беше основната причина да започна филма. Тя вече беше постигнала много. В един момент не беше сигурна дали иска да се срещне отново с баща си, но бе намерила някакъв покой в това как се справя с живота си. После обаче се разбра, че брат ѝ е започнал да пие и да се среща с баща ѝ, и това я мотивира. Разбира се, в процеса на филма аз не знаех дали тя в крайна сметка иска физически да се срещне с баща си, или просто ще бори демоните в игри. Така или иначе, основната тема е да не се предаваш и когато имаш проблем, по някакъв начин – с ЛАРПинг, с помощ от приятели, от психотерапевт – да се пребориш с демоните си. За мен това беше най-важната история от целия филм – че когато искаш, има начини.
Кой беше най-трудният момент, докато правехте филма?
Най-труден беше самият край на филма, защото не знаехме какво се случва – дали Вера наистина ще се срещне с баща си, или не. Той в един момент беше съгласен да се срещнат, а на следващия ден каза, че не иска никога да я вижда. Ние поехме риска да се качим в колата и да караме 10 часа до Лапландия, без да знаем реално какво се случва и ще се осъществи ли срещата. Щастливи бяхме, че той накрая я видя и беше благоразположен към камерата.
Нямахте ли притеснения, че камерата и филмът могат да навредят на Вера, подсилвайки индиректно важността на събитията?
Това е въпросът: дали тя иска, или не камерата да бъде част от нейната история. Ако камерата я нямаше, според мен тя изобщо нямаше да се срещне с баща си и нямаше да се почувства толкова добре, колкото се чувства в момента. В много случаи камерата може и да навреди, но в други е един вид разрешение да отидеш някъде и да се заровиш в нещо. До този момент тя не беше провеждала разговора с майка си, който виждаме във филма. Камерата се оказа позволение да отиде при нея и да зададе въпросите какво, как и защо се е случило.
Фактът, че имам вече 6–7 филма и до момента всичките ми герои се чувстват комфортно и са щастливи от крайния резултат, че не съм предал нечие доверие, кара и следващите да ми се доверяват. Вера беше гледала последните ми четири филма и знаеше много добре в каква ситуация се намира. Тя не искаше да гледа нищо от процеса, видя финалния филм в Берлин преди седмица и беше много щастлива.
Какви са вътрешните ви граници и има ли ситуации, които се възпирате да покажете в киното?
Границата между документалното и игралното кино е много тънка. Понякога се движа и от двете ѝ страни, но като цяло най-важно е каквото и да се случи в историята, да е автентично спрямо героя, да не е нещо, което той би направил само заради филма. Когато видя, че той започва да се променя или да играе, да прави непривични за него неща, опитвам се да се отдръпна и да спра за малко, да поговорим и да потърсим правилната посока. Хората, които снимам, се отварят пред камерата – това доверие не трябва да се предава. В случая с Вера имах възможност да монтирам срещата с бащата така, че той да се окаже абсолютен злодей, но той не беше такъв в реалността. И това е балансът, който в монтажа е много важен, защото, ако се монтира по различен начин и една сцена се сложи на определено място във филма, той може да придобие съвсем друг смисъл.
Сцените, които снимам, обикновено са с дължина по един час. В „Тайният живот на Вера“ има разговори с психотерапевта и с нея. Като говорим за лични травми, не можем да започнем с директния въпрос: „Баща ти пребивал ли те е?“. Нито да започнем да режем с нож, просто не се получава по този начин. Затова е важно да прекараш предварително време с човека и да започнеш много отдалече. Резултатът е възможността да стигна до въпроса по най-безболезнения начин. Задавайки важния за теб въпрос в грешния момент, можеш да стигнеш и дотам човекът да се затвори. И се е случвало. Тогава разбираш, че всичко приключва, че или много си бързал, или си натиснал грешния бутон.
Имаше ли въпроси, които не успяхте да зададете на Вера?
На нея съм ѝ задал всички въпроси, но има доста сериозни неща, които останаха извън филма. Не защото Вера не ги е споделила с мен, а защото не исках филмът да отиде в определена посока и да ѝ причиня подобно нещо. Знаех, че филмът има шанс да бъде това, което е – да пътува, да тръгне по кината. Спестил съм много неща, които в игралното кино може да не са проблем, но в документалното са от огромно значение.
Трудно или лесно намирате истории, подходящи за документален разказ?
Зависи от ситуацията. При „Пощальонът“ аз търсих историята. Исках да направя филм за липсата на емпатия у българите към бежанците. Това за мен беше ново явление, леко шокиращо. Търсех истории и попаднах на новината за бабите, които посрещат в село Голям Дервент бежанците с мекици, вода и одеяла. Решаващото при избора на темата е да ме засяга лично, да имам отношение към нея. Ако е просто тема, която е на мода, няма да проработи. Един документален филм може спокойно да ти отнеме 4–5 години и ако темата не ти е важна, няма как да имаш силата и устойчивостта да го поддържаш толкова време.
В такъв случай защо предпочитате документалното пред игралното кино и каква е мотивацията ви да правите филми?
Като студент направих късометражен игрален филм и още тогава цялата еуфория около процеса ме дръпна назад – не енергията, с която разказваш, а енергията, която се губи около организацията, защото толкова много хора трябва да се чувстват на място зад камерата. И тогава, преди 10 години, тази хвърлена енергия в погрешна посока ме дистанцира от игралното кино. В момента имам сценарий за игрален филм и мисля догодина да се захвана с него. Но макар и игрален, ще разчита на натуршчици.
А защо документално кино? Не знам. Така се получи. Не е била детската ми мечта да правя документални филми. Когато започнах да работя във Финландия като асистент по монтажа, открих смисъл в разказа на документалния филм, в истинността му и в искрената мотивация на хората да правят такива филми. Това ме развълнува – тези, които ме запалиха по документалното кино във Финландия, бяха хора, които искат да направят добро чрез историите си.
Защо вълната на документалното кино, която наблюдаваме по света, не стига до България?
Много е трудно младите хора тук да пробият. Твърде много хора нямат интерес да има документална вълна. Затова тя не се случва. Всеки може да снима документален филм, но за да ти бъде това професия, трябва работата ти да е поне малко платена. Тук няма място за младите хора, защото малцина са тези, чиито първи филми ще имат невероятен успех, а ако нямаш подкрепа, е много трудно да те забележат. Дори и в „Сънданс“ имаше филми, снимани с телефон, но все пак трябва да има хора, които да ти помогнат.
А какво извън киното ви е оказало най-голямо съдействие?
Фактът, че бях в тази среда във Финландия, където ми позволиха да уча, работя и практикувам. Когато бяхме студенти, имахме слот във финландската телевизия и можехме да правим късометражни документални филми. Така се учехме от грешките си. Важно беше, че все пак можеш да се издържаш от това, да се занимаваш с него и да имаш времето и свободата да станеш добър в него.
Как се промени подходът ви към правенето на филми?
От първия ми филм „Семейно щастие“ научих колко е важна добрата подготовка и предварителното разписване на историята и целите, понеже го снимах на лента и за едночасов филм имах около 7 часа лента. Ако сега трябва да монтирам „Правилата на ергенския живот“, бих направо съвсем различен филм. Продължавам да мисля, че в него имаше толкова много история, но понеже беше първият ми пълнометражен комерсиален филм, се оставих на група монтажисти, които правеха музикални клипове. И историята се получи по-лековата, отколкото е. С годините научаваш как да запазиш нещо специално, което се случва пред камерата. Започнах да забавям ритъма и всеки следващ филм става все по-бавен. Но аз изпитвам удоволствие от бавни филми. В началото правех повече това, което се очакваше от мен, а сега правя нещата, които наистина ми доставят удоволствие като разказ. Това обаче не важи за първия ми филм „Семейно щастие“, защото там никой нямаше никакви очаквания от мен и като го гледам, виждам нещо много странно, бавно и ценно, сякаш не е мой филм. Доста смели неща съм правил, гордея се с него, защото тогава показах на продуценти и финансисти, че имам какво да разкажа.
Кои режисьори ви допадат?
Голям фен съм на скандинавското кино – не само финландското, но и датското, шведското. Според мен те за безумно добри. В „Сънданс“ няма година без датски или шведски филм в документалната програма. Там документалистиката е повече кино, а не репортаж. Това за мен е мотивация да се опитвам да съм все по-добър. Един от любимите ми документални филми е Fire at Sea на Джан Франко Роси.
Имате ли нова история, по която работите?
Една история от няколко години ми се върти в главата освен игралния сценарий, за който споменах. Свързано е със Златни пясъци, където съм ходил много пъти, тъй като съпругата ми е от Варна. Снимах един късометражен филм за финландската телевизия, който се казваше „Финландски туристи“. Ставаше дума за туристите и начина, по който се държат. Те тотално откачат, макар че са хора от провинцията, тихи и затворени. Цялата тази енергия на чужденците, които идват да избухнат на Златни пясъци, е интересен феномен – как и защо се случва, както и как се отразява това на работещите там българи. В основата на една от историите е шведът, който ритна жена в главата – психологията на хората, които си позволяват нещо толкова брутално.
Къде поставяте следващата летва?
Никога не поставям летвата по-високо от мястото, където съм. В момента за мен лично тя е доста висока. Шегувахме се с „Пощальонът“, чиито премиери бяха в „Сънданс“ и Амстердам. „Сънданс“ е един от фестивалите в топ пет и казвахме: след „Пощальонът“ само надолу… Няма много къде да отидеш. С „Тайният живот на Вера“ успяхме да влезем в два от петте топ фестивала и наистина това е максималното, защото тези фестивали боравят само с премиери. Така че оттук – надолу.
Голямото предизвикателство за мен сега е игралното кино, но не чисто игралното, а по-скоро хибридът между документално и игрално. Това е за мен новата летва – не я вдигам нагоре, а я местя настрани.
Тонислав Христов е роден през 1978 г. във Враца. Завършва Техническия университет, а през 2001 г. заминава за Финландия, където учи кино. Първият му документален филм е „Семейно щастие“ (2009), създаден за българската и финландската телевизия. Следват „Правилата на ергенския живот“, „Истории за храната и душата“, „Мечта по Запада“, „Любов и инженерство“, „Пощальонът“ и „Тайният живот на Вера“.
[1] ЛАРП (Live Action Role Playing) – ролева игра, при която играчите представят на живо своите персонажи. Участниците могат да импровизират, те носят съответстващо на характерите облекло.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук