Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

„Скромен и закачливо свенлив, той респектираше само с присъствието си“, спомня си режисьорът Петринел Гочев пред Виолета Цветкова

В началото и в края на 2024 г. предстоят две кръгли годишнини – на 22 януари се навършват двадесет години от смъртта на Йордан Радичков, а на 24 октомври ще отбележим деветдесет и пет години от неговото рождение. Не формалните поводи обаче правят спомена за „магьосника от Калиманица“ жив, а написаното от него, част от което е пренесено и на сцената. В историята на българския театър има забележителни постановки по текстове на Радичков, но Петринел Гочев е режисьорът, успял три пъти да претвори причудливия му свят през собствения си поглед и да получи личното одобрение от автора. Няколко срещи, към които се връща с признание и топлота.

Петринел, от дебюта си като режисьор досега три пъти работите по текстове на Йордан Радичков. Не е случаен този интерес, нали?

Бях съвсем малко момче, може би във втори клас, когато боледувах сам вкъщи. Майка ми беше на работа, брат ми отиде на училище, а аз се чудех какво да чета. Извадих от библиотеката ни „Водолей“ и тогава за пръв път прочетох разказ на Йордан Радичков. Беше „Тенец“. Нещо, което ме заплени. Разбирах, че не е за деца, но в него имаше нещо много приказно и извънредно. През годините след това изчетох много негови разкази, срещнах се с пиесите му и кандидатствах режисура във ВИТИЗ заради едно представление – първата постановка „Луда трева“ на Маргарита Младенова. Гледах го и вече бях абсолютно запленен от Радичковия свят. Точно тогава един приятел ми сподели, че ще кандидатства в Академията, защото Грети ще приема клас по режисура. Казах: „Ами и аз ще кандидатствам“ (смее се).

Изненадващо решение за един млад художник…

Да, беше доста рязко решение, вече имах няколко изложби. Тази „Луда трева“ обаче така ме грабна, че насочи интереса ми и към театъра. А тъй като след това заедно с нашата професорка сериозно работехме по творчеството и специфичния начин на театрално писане на Радичков, за мен беше неизбежно да стигна и до мое представление по негов текст. Когато от Сливенския театър ме поканиха на първоначален разговор, предложих драматизация по сборника „Хора и свраки“.

За всички нас Радичков беше кумир, затова един ден реших да го чакам пред дома му на ул. „Оборище“ толкова дълго, колкото е необходимо, за да го заговоря. Дочаках го, представих му се, приседнахме един до друг пред кооперацията, където имаше градинка с висок бордюр, поговорихме си за „Хора и свраки“, разказах накратко какво възнамерявам да правя и той – ама много добронамерен, без да ме притиска – каза: „О, мойто момче, то от това не става театър!“. Отвърнах, че няма да се откажа, че ще се боря, за да видя какво мога да направя…

Беше през 1996 г. Срещата ни беше обикновена, простичка, но впечатляваща за мен, вълшебна. И тогава, а и след това Радичков нито веднъж не прояви суета спрямо това какво правя с неговото творчество. Не искаше да проверява текстовете, някак си ми се довери. Дойде направо на премиерата на нашето представление „За хората и свраките“, в което играеха Златина Тодева, Мишо Илийков, Снежана Рашева… Тогавашният директор на Сливенския театър Златко Гулеков пък се опитваше да отговори на всичките ми капризи на съвсем млад режисьор, осигури дори духова музика с деветима човека. Беше трудно, но изключително вълнуващо, а Радичков гледа и много ме окуражи. 

Каква беше реакцията му?

Дойде да ни гледа, когато гостувахме в София. Точно тогава жестоко се бях потиснал, имахме проблеми с осветлението. Съвсем млад, зелен и ужасно честолюбив режисьор, все още студент и… не излязох да се поклоня накрая, защото си мислех, че представлението е страховит провал. Публиката беше на крака, аплодисменти, но аз не вярвах. При което Мама Злата, издирваща ме из театъра, с продрания си глас крещеше: „Петринеле, къде си? Петринелеее!“. Намери ме и: „Ти, каквито и л…а да си направил, накрая трябва да излезеш на сцената и да си поемеш отговорността, а не само да чакаш успехи. Ела тука, че бай Йордан те търси!“. Той ме чакал заедно със съпругата си Сузи зад кулисите, за да ми каже колко витално, колко топло е било това представление, колко наистина не очаквал от този текст да се случи нещо ярко театрално.

Това беше вторият път, когато се видяхме – в началото на февруари 1997 г., Виденовата зима, времето на най-големите протести. Помня, че бях най-отпред със студентите. Автобусът на Сливенския театър едва се бе добрал до Театър „София“, а след това ние, които организирахме протеста, се изсипахме на театър… Такова преживяване не се забравя.

Две години по-късно е и следващата ви постановка по Радичков, „Епични времена“ в Пазарджишкия театър…

Поканата беше от директора Владлен Александров, а за мен това беше много важна крачка. На същата сцена Коко Азарян беше направил легендарното си представление по „Януари“ и едва ли не целият град се вълнуваше дали аз ще успея да преодолея този техен победен спомен. Успяхме, „Епични времена“ стана като… някакъв взрив. Спектакълът ни получи сериозни признания, обиколи всички фестивали, всеки месец се играеше в София. А самият Радичков беше толкова мил, че идваше на всяко наше представление в столицата. И знаете ли, от някакъв свян той никога не излизаше да се покланя, но актрисите, като го видеха, че е в салона, отиваха и го извеждаха на сцената. Излизаше развълнуван, с благодарност…

Радичков много харесваше това представление. И имам честта, не помня дали беше в „Демокрация“ или в друг вестник тогава, на въпрос за любимите му постановки по негови пиеси, той спомена „Луда трева“, заради която кандидатствах във ВИТИЗ, но и „Епични времена“. Не принизявам нито един спектакъл по негови текстове, но като млад режисьор тогава бях истински горд. Признанието му за мен беше окриляващо… Спомням си и друга мила случка. Бяха поканили Радичков на едно представление в Бургас, а по същото време ние играехме на „Аполония“ в Созопол. И не знам как го направи, но на финала на нашето „Епични времена“ го видяхме сред публиката. Наистина много го обичаше.

Честно казано, имах страхове, защото бях написал текстове за две песни, като се постарах да са в неговия дух. Композиторът направи музика, актьорите ги пееха, но аз треперех дали Радичков няма да ни посече, защото си позволяваме нещо, което би трябвало да е негово. Нищо подобно! Каза: „Страхотни са песните“. Имаше и сцена по един от разказите, за която настоях актьорите да създадат собствена актьорска драматургия на принципа на импровизацията. А Радичков се оказа много радушен към опитите ни да усукваме собствените му думи и да жонглираме с тях.

Според мен той видя вярно тези представления. Видя ги като нещо много негово. Всъщност ние се стараехме да избягаме от простия буквализъм на обичайния живот, винаги търсехме решения, които да са богати визуално, да са с големи и силни художествени образи и може би това много му харесваше. Радичков харесваше образната режисура, която използва цялата сцена, за да съгради художествен образ.

Образна режисура, защото освен режисьор сте и художник – виждала съм ваши пластики, вдъхновени именно от Радичков…

Да, не мога да избягам от това. Имам изложба във варненската галерия „Борис Георгиев“, само че се казваше не „Водолей“, а „Водалей“ – това бяха може би първите ми опити в керамиката. Просто я посветих на Йордан Радичков… Знаете ли, аз много се притеснявах от него. С цялата си скромност и закачлива свенливост той респектираше само с присъствието си. А според мен хората като него може би изпитват дълбока самота, защото всички започват да гледат на тях като на икони и може би така изгубват същинското общуване, искреното, спонтанното, неглижираното… не знам. Аз лично не можех да си представя ей така, да седнеш в смел, прост разговор с него.

Мина доста време, откакто го няма. През 2018 г. поставихте и „Ние, духовата музика“ и навярно ви е липсвала поредната лична среща с него?

Това беше стара моя идея, но проф. Атанас Атанасов предложи да направя едно от дипломните представления на тогава завършващия негов клас. Беше изключително ценен период, защото със студентите работихме свободно с разказите – общо взето, от пристрастията на всеки се опитахме да изковем общо цяло. Велико удоволствие, извънреден дар е да имаш на сцената 23-ма актьори в изключителна физическа и музикална форма, с огромно желание, напористи и неуморими – това не можеше да се случи в който и да е професионален театър.

Разбира се, че ми липсваше среща с Радичков, затова отидох при неговата дъщеря Роза – исках да си поговорим и ако мога, да уловя в движение нещо от спомените ѝ. Защото имах усещането, че много се преекспонира Радичковото творчество като оръжие, проникващо в дълбините на архетипа на българина. Мисля, че това не му е била целта. Той по-скоро е искал далеч по-човешки и обичливо да обгрижи чрез разкази тези хора – да ги подреди по по-мек начин, а не с такава тежка отговорност. Това сподели и Роза.

Дълго ми разказва за постановката на Методи Андонов по „Суматоха“ в Сатирата през 1967 г. и ме попита: „Петринел, ти знаеш ли кой изпълняваше песента за бързата кафява лисица в това представление?“. Признах си: „Не знам. Таня Лолова?“. „Не“, засмя се Роза. „Стоянка Мутафова?“, продължих да гадая. „О, не, не – отвърна тя. – Младата Йорданка Христова!“ Ето тук занемях. А Роза обясни: „Всъщност това представление беше доста Брехтово, тип концертен спектакъл, а не тип битово творчество като по Елин Пелин или Йовков, които се занимават с бита и дебрите на българската душа. По-скоро селяни, дошли в града и опитващи се да се превърнат в граждани, но селското още ги държи със здрава сила, имат непрекъсната съпротива срещу градския шансон. И представи си Йорданка Христова, облечена отгоре до долу в рокля с пайети, като сребърна риба, пееща песента за лисицата“… (Смее се.) Било е нетипично представление за онова време, нещо като ръченица в ритъма на валса – в самата пиеса има такава изясняваща вметка. Имало е и жива музика. Представете си само: младият Милчо Левиев на пианото, Йорданка Христова като все още неособено известна певица, а около тях всички звезди на Сатирата…

Нещо, което само подозирах, но Роза ми го разказа най-точно – така, с доста закачка и добронамерен хумор е пишел Радичков. Тук-там само отваря вратичка към дълбокото, обаче деликатно и внимателно.

Имате ли лично написано послание от него?

Той обичаше да рисува едни наивистични образи, ей така драснати. Пазя си картинката, която ми подари, сред материалите около драматизирането на текстовете е – рисунка на Радичков с мило обръщение към мен.

Юлия Огнянова пише следното: „Той се появи в съвременната българска литература неочаквано, като дива фиданка, непосадена и неполивана от никого. Като предизвикателство срещу вековните представи за писателско майсторство“. Времето ли роди Радичков, или той си дойде, когато му беше времето?

Тя изключително точно е уловила в едно изречение характера на творчеството му спрямо другата литература в България в този момент. Виждал съм още опити на хора да бъдат непосредствени, кратки в писането, изобретателни и екзотични в изказа и героите, обаче това винаги седи като втора крачка; усещаш, че изворът, който той е разровил и пуснал да полива всичко наоколо, вече е открит и те оттам черпят.

Ако беше жив днес Радичков, какво ли щеше да пише – пак ли за свраки, за врабчета, за суматоха, кой би бил Лазар…

При всички положения всичко щеше да е в някаква много дива суматоха. Свраките и врабчетата сме си всички ние, които само седим и подвикваме, сърдим се, скачаме, ту чуруликаме, ту кълвем плашилото по шапката (в „За хората и свраките“ човекът беше представен като плашило), но то въобще не ни усеща, защото е заето със свои си мисли… Не знам, мисля, че Радичков щеше много да се затвори и не съм сигурен, че щеше да иска да облече в образи това, което в момента преживяваме. Той е направил своите обобщения, задал е своите големи образци, включително Лазар – малкия грешник, който се опитва да се превърне в светец, покатерен на крушовото дърво, опитвайки се да се скрие от малките си грехове и разсъждавайки оттам глобално за света, за битието, за Господ, за Апокалипсиса, за кой крив, кой прав… Радичков ни е оставил всичко това и не бих подменил неговите образи с други.

А да очакваме ли и четвърта ваша постановка по Радичков?

Неотдавна новият директор на Врачанския театър – Владлен Александров, отново ме покани да работим заедно. Добре, отвърнах, а той: „Искам Радичков“. Бях обаче откровен: „Не можем да започнем с Радичков – първо трябва да се опознаем, с актьорите трябва да сме си близки. Нека да направим нещо друго, нещо неангажиращо, да се усетим и тогава да се втурнем към Радичков“. Наистина не искам да опорочавам такъв тип работа с „ама сега се опознаваме, сега си разбираме кривините, нямаме време“, тоест да се промъкнат неща, които ще са плод на сблъсъци и неуредици, а не от целенасочена работа. Затова започнахме с „Гимнастика за бременни“ от Здрава Каменова (премиерата беше на 21 и 22 декември, б.а.), забавлявахме се и честно казано тук, под скалите на Враца, е много сладко да се работи. Това е първата ми крачка да се срещна с трупата, с която се надявам след няколко месеца или година да стигнем и до Радичков.

Петринел Гочев е художник, скулптор, сценограф и режисьор. Роден е на 28 октомври 1968 г. в София. Завършва Националната гимназия за приложни изкуства „Св. Лука“ и театрална режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 2000 до 2001 г. е директор на Благоевградския драматичен театър, след което е на свободна практика. Негови са постановките „За хората и свраките“ и „Епични времена“ по Радичков, „Живял човек“ от Василий Шукшин в Хасковския театър, „Ромео и Жулиета“ от Шекспир (две награди Аскеер през 2014 г.) и „Жана д’Арк“ по текстове на Ануи и Шилер на габровска сцена, „Майстори“ от Рачо Стоянов в НТ „Иван Вазов“, „Сватбата на дребния буржоа“ от Брехт в Театър „София“ и др. Дебютира в игралното кино с филма „Българският кораб потъва в бурно море“. Има повече от десет самостоятелни изложби (живопис и скулптура) в България, както и участия на изложения в Словакия, Франция и Унгария.