Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

„И един ден, когато стана писател...“, Филип Трифонов, консултанти Николай Гундеров, Мартин Трифонов, художник на корицата Чавдар Гюзелев, издателство „Рива“, 2023 г.

Този текст би могъл да носи и заглавието „Скритата пружина Фипо“. „И един ден, когато стана писател“ е книга албум-дневник-мемоар-спомени-сценарии“, лексикон на актьора Филип Трифонов. Консултанти са синът на актьора Мартин и вторият член на създадения от Фипо „Естествен театър“ Николай Гундеров. Заглавието маркира иронично „писателска програма“, а книгата излиза де факто писателска реализация. И както актьорът казва за друга книга (на Матей Стоянов), че е за „хора, неизраснали в комунистически семейства“, важи точно за неговата. Важи и това, че е книга за ценностната система и вкуса.

Във всеки фрагмент има втори план от хумор и ирония, а третият идва с нещо от дълбокото. Актьорът и писателят Фипо играе и пише за бързи умове, защото прави незабавни логически, естетически и исторически връзки. Всичко това съединено с „честен“ смях. Разбирате ли за какъв разкош става дума? Филип дописва своите роли, играе тъкмо в годините на комунистическата цензура онова, което иска. Интелигентен, ироничен, с вкус, той изработва свой стил. А също и характер, който не е лесен, защото носи сам мярката за изкуство и начин на живот. В спомените си коментира театралния и политическия живот като писател с дълбок анализ, когото може и да не разбереш, ако не си „навътре естетически и ценностно“. Така че работата е тънка. „Зад смеха се крие най-голямата критика на най-щастливия човешки строй.“

В центъра на тази писателска книга са текстът „Указания към себе си“ и анализът „Невена“ за дамата на българското кино Невена Коканова. В списъка „Указания към себе си“ освен важен завет към бъдещи актьори има технология за работа върху себе си, личностно изграждане и търсене на смисъл. Брилянтен е анализът му и в текста за учителя в НАТФИЗ Апостол Карамитев, средищно значение за задълбочения му поглед. Апостол Карамитев обръща внимание на „това, което имам, и как да не го загубя…“.

На финала на книгата от и за Филип Трифонов читателят е спокоен заради усещането, че нещата са си дошли на мястото. А освен това те са назовани с истинските думи и без заобикалки, в тях няма лош, „безхуморен театър“. Чудесни описания с любов има в спомените на приятели и колеги на Филип. Валентин Ганев говори за свръхорганичното актьорско присъствие на Фипо. От неговия спомен е и аналитичният израз „повече крие преживяването, отколкото го показва“ на екрана, и поведение, което прилича на свита пружина преди рязкото ѝ освобождаване“. Приятелите му говорят за пълната липса на фалш и кич, за свободолюбието и неконформизма му. Затова, разбира се, той не е никак лесен за работа... Автентичността на Филип, а и това, че той е отрицанието на всяка преструвка, са обобщение на думите на Любомир Канов „от всичко ще оцелее само любовта“. „За мен Фипо – това е истинската София.“ Димитър Бочев излиза от ролите в киното и отива към небесните срещи, „всичките му превъплъщения бяха не театрални, а личностни, себебиографии“. Особено интересни са думите на писателя Матей Стоянов: „... тренирал бокс, Фипо носеше у себе си мярката, която да го опази от спекулативния сантимент“ в киното. „Противопоставянето на немирното момче Филип „хич не беше лесно. Трябваше да преодолява цензура не с точни очертания, а притаена в нечие съзнание. Отговорът на Филип бе експлозията на неговия смях.“

Филип Трифонов е „асиметричен“ и „чешит“, а книгата му – антология с различни текстове за професионализма в киното и неконформизма в живота. Да се занимаваш с изкуство в България в годините на комунистически репресии и да си от аристократично семейство, на всичкото отгоре да си естет, противопоставящ се на партийното статукво и на бездарната посредственост в киното и театъра, ето каква есенция съдържа албумът с текстове и снимки на Филип. Момчето не си отива, защото имаме страшна и непременна нужда от неговия артистичен вкус и човешко достойнство.