Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

С белгийския писател Стефан Хертманс разговаря Тони Николов

„Ако се вгледаме в геополитическата ситуация, виждаме, че живеем в сапунен мехур. Войни се водят навсякъде – виждаме какво се случва в Украйна, в Нагорни Карабах, в Либия, в Мали. Ясно личи, че хората не са си извлекли поука от случилото се преди.“ Разговорът е проведен в рамките на Международния литературен фестивал през декември 2023 г.

Нека започнем с темата за Европа и войната, която е и в центъра на най-известния ви роман „Война и терпентин“ (2013). Още щом го прочетох, си дадох сметка, че историята е възможна тъкмо във вид на фрагменти: вътре е дневникът на вашия дядо, ваши спомени, свидетелства, които събирате. Историята на Първата световна война е сякаш още неразказана за фламандците, а е важна за тях?

Книгата е наистина важна за цялата фламандска общност. Дядо ми написа тези мемоарни страници доста след края на Първата световна война, шейсет години след като тя е приключила. Става дума за около шестотин страници. Всичко беше в неговата глава и той се опита да го опише. Моят дядо е един от малцината фламандци, били на фронта през цялата война, който остави толкова подробни мемоарни бележки. Исках да преведа свидетелството му на съвременен език: важно за мен е, че това беше моето детство. Слушах тези истории, докато бях дете. Заедно с дядо гледахме картини, бяхме много близки.

Излиза, че фламандците не са имали свой разказ за тази война. Защо става така?

Има множество забележителни немски или френски романи за Първата световна война. Белгийците обаче се оказаха травмирани от тези събития, имаха постколективни спомени от войната. И колкото и да е странно, няма много голяма белгийска книга за тази война. Така че, когато започнах да работя върху мемоарите на моя дядо, осъзнах, че тази книга ще е важна за всеки от нас. Дотогава нямаше такава творба. И на практика белгийците не можеха да разберат какво се е случило.

Каква е фламандската идентичност на автор като вас, родом от Белгия? Различна ли е от тази на един нидерландски писател?

Да, изцяло. Мисля, че беше много важно за фламандците да утвърдят своята идентичност. Ние сме сложна страна в историческо отношение. Били сме окупирани и от германците, и от французите. Със създаването си Белгия става двуезична страна, в която се говори и на френски, и на фламандски. Във Фландрия на практика се говори холандски, който сега наричаме фламандски. Фламандците не се ползваха с внимание от страна на френскоговорещото население. Те бяха напълно забравени и изоставени. Говоря ви за случващото се до Първата световна война. Седемдесет процента от населението на Белгия са били фламандци. Ала мнозина фламандски момчета са изпращани да учат във Франция. И те на практика не са знаели собствения си език, тъй като са получили образованието си на френски. Съзнанието на фламандците през този период е силно накърнено. В резултат на което по време на Втората световна война част от фламандското общество колаборира с нацистите. След края на войната тази тенденция е пресечена и начело на фламандското общество застанаха демократи, които се бореха за правата на фламандците. Днес 65% от населението на Белгия са фламандци. Те имат свои университети, свой парламент, своя собствена икономика. Но мина почти век, преди фламандците да успеят да се преборят за собствените си права. Затова в романа си разказвам как фламандските младежи в армията изпълняват заповедите на френскоговорещи офицери. Така постепенно назрява конфликт, който трябва да намери решение.

Колко време ви отне писането на историята за вашия дядо, раняван пет пъти, но оцелял и живял дълги години?

Бих казал, че ми отне цял живот. Мисля, че написах книгата за около четири години, но си водех записки от 1991 г., когато бях около трийсетгодишен. Тогава преподавах в Академията по изящни изкуство. Нямах време обаче да седна и да напиша толкова дълга история. Исках това да е модерен роман за войната, който да звучи като съвременна книга. И тази книга растеше през целия ми съзнателен живот заедно с мен. Вътре разказвам неща, които помня още от детските си години. Романът е посветен на моето семейство, но и на фламандската култура. От друга страна, мисля, че предадох добре геополитическия контекст в книгата си. Исках да опиша ситуацията на Белгия във военно и в следвоенно време. Как Белгия не пострада от разпада на империите и избегна онова, което в наши дни сполетя Сърбия.

Във „Война и терпентин“ дядо ви никога не рисува бойното поле, нито трагедиите, на които е бил свидетел, а прави копия на картини на Рембранд или Микеланджело. Защо става така?

Аз също си задавам този въпрос. Мисля, че дядо ми е могъл да стане великолепен художник, да прави чудесни стенописи. Но правеше единствено реплики на прочути картини. Според мен той беше твърде травматизиран и не можеше да забрави случилото се. Никога не съм го виждал да нарисува дори чертичка, свързана с войната, с неговите приятели на фронта. Струва ми се, че той потискаше в себе си всичко това и търсеше хармонията по много сантиментален начин. Описал съм в книгата как той слуша Шуберт. Мнозина от войниците на фронта са били тежко инвалидизирани или почти напълно съсипани. Има свидетелства за войници, които помнят само фронта, всичко случващо се там. След което те престават да съществуват емоционално. Дядо ми едва преживя загубата на своята голяма любов. Мисля, че искаше да рисува „изгубения свят“, света на хармонията, която му липсваше след Първата световна война. Да живее в света на романтизма, на романтичните картини и красотата. Той не искаше да рисува ужасите на войната.

Понякога литературата започва от един дълг, от някакво задължение. В романа вие изпускате един златен джобен часовник и никога не можете да си го простите. Това ли е реалният подтик, за да напишете книгата?

Дали наистина се е случило това, или не? Прав сте, става дума за дълг. Всъщност всичко се случи точно така. Когато станах на тринадесет години, аз изпуснах времето на моя дядо. Това е иронията. Забравях да му задавам въпроси за неговия живот, за живота на неговите близки хора. Затова казвам, че изпуснах времето. Когато загубих баба си, какво помнех за нея? Тя беше изпълнена не само с енергия, но и с много мъдрост. Зададох ли ѝ достатъчно въпроси? Заедно с онзи златен часовник, който изпуснах, сякаш изпуснах миналото. Пропуснах възможността да разпитам близките си за толкова много неща. А се опитвам да анализирам онова минало, защото миналото е важно за случващото се днес – например за онова, което става в Газа или в Украйна. Вижте картините, на които ставаме свидетели – толкова са сходни с картините от Първата световна война, описани в книгата ми. Съсипва се животът на хората – на децата, възрастните, на цялото население, преживяло страдания. Затова нека никога не изпускаме часовника. Нека не пропускаме времето. Да не забравяме да говорим с хората преди нас. Да не забравяме миналото.

Има много мълчание в книгите ви. Дядо ви дори изписва думата мълчание по свой странен начин. Със s, а не със с, което е препратка към името на неговата майка.

Да, тя се казва Селин. Много пъти съм го молил да напише правилно думата „мълчание“, но той отказваше. Може би тук се крие някаква ирония – че мълчанието е различно за всеки един от нас. Той искаше да демонстрира своята любов към майка си. А може и това да е било някаква негова шега.

И тук искам да допълня нещо към първия ви въпрос – защо ми отне толкова време да напиша тази книга? Защото във фламандската култура цари мълчание. На холандски се говори много – нидерландците са бъбриви, използват множество думи. Фламандците са далеч по-интровертни. Ние обичаме да сме в мълчание със себе си. За дядо ми мълчанието беше нещо много важно. Като дете аз не разбирах тази тишина. Понякога разговаряше с мен, но си беше мълчаливец. Произлизаше от еврейско семейство. Начинът, по който той боравеше със звуците, беше много важен. Струва ми се, че хората от неговото поколение разбираха по по-различен начин мълчанието. Исках това да е част от моята книга. Както и да изведа основни теми като страстта, приятелството, тъгата. И най-вече мълчанието. Струва ми се, че литературата е рожба на мълчанието. Често не можем да намерим най-вярната дума.

Тетрадките на дядо ви са свидетелство, което би могло да се мисли и като завещание – да се избегне войната. Но в наши дни тя не само че не изчезва, но и се разширява. Явно щафетата на паметта не се предава?

Боя се, че сте прав. Аз съм от поколението на „бумърите“, роден съм през 50-те. Когато бях на шестнадесет-осемнадесет години, на Запад се живееше весело. Устройваха се партита. Имаше прогрес, имаше надежда. Имаше културно освобождение в умовете на хората. Науката много се промени. Имаше мултикултурно общество, отворено към целия свят. Светът стана глобален. Национализмът започна да отстъпва, стана нещо от миналото. Борехме се с расизма, отваряхме се към всичко и към всички. Сега, ако погледнем назад, виждаме, че тези надежди не са били съвсем безпочвени. Жените имат равни права, демокрацията нараства, започва да става все по-толерантна. Но ако се вгледаме в геополитическата ситуация, виждаме, че живеем в сапунен мехур. Войни се водят навсякъде – виждаме какво се случва в Украйна, в Нагорни Карабах, в Либия, в Мали. Всичко това продължава и продължава. Не искам да съм черноглед, но ясно личи, че хората не са си извлекли поука от случилото се преди. Че историята не ги е научила на нищо. Именно затова написах такава книга като „Война и терпентин“.

Има агресия навсякъде, най-вече в семействата. В пиесата „Антигона в Моленбек“ описах отношението към жените, агресията на мъжете към женския пол. Това е недопустимо и ме разочарова изключително много.

Казвате, че моделът на белгийската идентичност е важен ключ към модела на Европа. Как обаче се справяте с новите белгийци? Споменахте вашата пиеса „Антигона в Моленбек“, посветена тъкмо на този проблем?

Онова, което се случва в Белгия, е много сложно. Само единадесет милиона души сме. Половината сме фламандци, другите са валонци, има и малка немска общност. Имаме три поддържави, които трябва да работят заедно, но всички те имат отделни федерални правителства. Имаме и Брюксел, където всеки е никой. Така че 11 млн. души имат три правителства. Затова казвам, че сме най-странното място на света. Това е пример за екстензивна демокрация. В Брюксел живеят много хора от Магреба. Те са дошли тук със своята култура, примерно от Мароко от 60-те, както сицилианците в САЩ са съхранили общностната си идентичност. Тези хора се борят за правото си на труд, но мнозина от тях не си намират работа. Това, което се случва с втората и третата вълна на тези имигранти, е наистина тревожно. В момента, когато стане ясно, че търсещият работа се казва Мохамед, той получава отказ. Третото поколение от Магреба има белгийски паспорти и е напълно интегрирано. Става дума за хора, които говорят и фламандски, и френски, но се налага впечатлението, че те сякаш са втора категория хора. Част от тях намират работа, но има и малцинство, което не се справя добре. Те живеят в покрайнините на Брюксел, където е и известното на всички предградие Моленбек.

В моята история става дума за момиче на име Нурия, което има брат, свързал се с джихадистите и станал терорист. Тя учи право, иска да има професия и да с омъжи по любов. След вълната от ислямистки атентати на мюсюлманите в Брюксел не им е никак лесно. По тях крещят на улицата и ги обиждат. А за това никой не говори. И бях наистина трогнат от историята на момичето, което иска да получи трупа на брат си, за да го погребе достойно. Но не ѝ го дават, защото терористите ги погребват безименно.

Познавам един мюсюлманин, казва се Мохамед и живее в Моленбек. Жена му беше медицинска сестра и искаше да работи в болница, за да помага на белгийците. Но тя също загина, а беше майка на три деца. Мохамед беше съсипан от мъка. Тогава той написа книга, която настина ме разтърси. „Джихад на любовта“ е нейното заглавие. В книгата се изобличават джихадистите и фундаменталистите. Разказва се и за онова, което се случва с мюсюлманите в западноевропейското общество. Затова написах „Антигона в Моленбек“. Срещнах се с една образована мюсюлманка. Тя ми разказа, какво се е случило с брат ѝ, попаднал в ръцете на шиитски джихадисти. На практика тя ми преразказа сюжета на „Антигона“. Изпитваше състрадание към брат си с ясното съзнание, че той е участник в престъпления. Затова написах „Антигона в Моленбек“, като целта ми беше да пиша за състраданието и толерантността. Дали си в Моленбек, или в Мадрид, няма значение. Има радикализация навсякъде по света. А хората трябва да имат възможност да учат и да работят, да живеят нормално. Образованието и демокрацията са единствените оръжия, с които можем да преборим радикализацията. Написах „Антигона в Моленбек“, за да отговоря на всички тези въпроси. И го направих, след като прочетох „Джихад на любовта“ – книгата на моя познат Мохамед.

В едно ваше есе твърдите, че изневеряваме на Европа, защото античната Европа е била ливанка? Убеден ли сте в това?

Да, ако се четат внимателно античните автори, излиза, че Европа е родом от северния бряг на Ливан. Там се ражда и оттам заминава за Крит. На практика тя идва от Северна Африка, по-точно от днешен Ливан. В което има голяма доза ирония. Момичето, наричано от нас Европа, е ливанка. Така се сливат в едно идеята за Маре Нострум, Магреб и днешен Ливан. И това е митът за Европа.

Стефан Хертманс (род. 1951 г.) е един от най-известните белгийски автори, пишещ на фламандски език. Бил е ръководител на учебен център в Университетския колеж в Гент, преподавал е философия на изкуството в редица световни университети. През 2002 г. печели наградата „Фердинанд Бордевийк“ за романа „Като в първия ден“. Пише разкази, есета, издава дванадесет стихосбирки. Става световноизвестен с романа си „Война и терпентин“ (2013), преведен на български от Анета Данчева-Манолова (изд. „Персей“, 2022), по който има пиеса и филм. На български са издадени и следните негови творби: романът „Вечно чужда“ (превод Анета Данчева-Манолова, изд. „Персей“, 2019), както и пиесите „Антигона в Моленбек“ (превод Цвета Велинова, изд. „Блек Фламинго“, 2019) и „Фонтанелата. Не забравяйте бездната“ (превод Цвета Велинова, изд. „Блек Фламинго“, 2019).