Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Отдавна е изречено всичко, което може или трябва да се каже за Паметника на съветската армия. Многократно е публикувано и препубликувано писмото на един от създателите на монумента – големия български скулптор проф. Любомир Далчев, от 1993 г., в което той категорично настоява да се премахне неговото участие (включително орелефът „Октомври“) и от първо лице свидетелства как „още с идването си на власт комунистическите лидери побързаха да изявят своята голяма благодарност и още по-голяма сервилност и подмазване на узурпатора за подарената им власт и подкрепа“. В жест на самопокаяние Любомир Далчев пита: „И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението? Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители“.

Истеричните реакции на пропутинските сили в България за това как „варвари“ унищожават „шедьовър на българското изкуство“ се разбиват тъкмо в неопровержимостта на подобни свидетелства. Защото с окончателното демонтиране на ПСА (и на монументи като „Альоша“ в Пловдив) ще се измие не само позорът от лицето на българската нация заради унизителните ѝ зависимости от Москва, но и ще се реабилитират имената на големи български творци, принуждавани от тоталитарната пропаганда да създават „съветски кич“, от който са се срамували. Всичко това е описано по великолепен начин в студията на проф. Димитър Аврамов „Изкуство или пропаганда от бронз и камък?“, която може да бъде прочетена в Портал Култура.

Паметникът предполага съответната памет, а щом тя е скверна, мястото на подобен монумент е в музея. В израз на покаяние и на връщане към нас самите. Немалко хора обаче предпочитат да живеят с митове за „второто освобождение“, без да се замислят над символиката на „монументалната окупация“ от страна на СССР и над насилствената съветизация. Дори футболната Купа на България беше… Купа на съветската армия и се връчваше точно на „това място“ от 1946 до 1982 г. След което победилият отбор поднасяше там венци.

Да не говорим, че „паметникът на съветската лъжа“ е незаконороден още с появата си – няма нотариален акт, няма техническа документация по изграждането му, няма нищо, върху което да се стъпи, за да се вземат законови решения. Поради което и демонтажът на ПСА някак частично ни сполетя като „природно явление“ (Христо Комарницки), включително и заради очаквания популистки вой – с мотивите да се „обезопаси“ мястото, да се реставрират корозиралите композиции. А след това?

Българското „след това“, както помним от събарянето на мавзолея, е нещо доста разтегливо във времето. Затова в този брой направихме анкета с 12 български интелектуалци, хора с експертиза и представители на различни поколения, за да очертаем възможните решения. И за да видим техните нагласи: какво да има на това място, как да се действа от тук нататък и къде да бъде паркът на тоталитарното изкуство в София.

Сякаш надделява мнението Княжеската градина да си върне първообраза (арх. Станислав Константинов и др.), като ПСА бъде обаче маркиран (Георги Лозанов), но задължително това да стане с международен конкурс (Чавдар Гюзелев). Писателят Александър Шпатов, адвокат по професия, предлага интересен юридически изход от ситуацията – всичко това да стане чрез промяна в закона, обявяващ комунистическия режим в България за престъпен, която да предвижда премахването на тоталитарната пропаганда, и то в конкретни срокове. Едва тогава ще можем да мислим дали на това място да има паметник на личност от българската история (Теодора Димова, Момчил Методиев), или там да се създаде най-големият скейтпарк на Балканите (Димитър Кенаров).

Струва ми се, че най-важното е полудемонтираният монумент (този настоящник по определението на Владия Михайлова) да бъде (в съответствие със законово разписани процедури) пратен в един „музей на миналото-неотминало“ (Боряна Димитрова), където му е мястото. За да могат следващите поколения, виждайки го, да правят разлика между пропагандната лъжа и историческата истина: да знаят какво е било, как предците им са живели в несвобода и защо това никога повече не трябва да се повтаря.