Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Татко ненавиждаше всякакво обвързване с договори и срокове. Искаше сам да решава колко продължава една минута, една песен, една чаша. Един живот. Вътрешното му време имаше свои календари и свои пясъчни часовници. В тях датите и часовете не се редуваха, а сякаш приплъзваха от него в себе си. Като разплитане на пуловер, от който да стане кълбо за нова плетка. Обаче кълбото се търкулна и изчезна.

Заради зачестилите болнични престои с много усилия го убедихме да му вземем телефон, макар и с предплатени минути. Съпротивляваше се на обажданията ни, после си науми друго: носеше телефона в болницата, но го държеше изключен. Сега си мисля, че през последните си години татко живя точно така – изключен за другите и най-вече за себе си. Казваше, че по-здрав няма как да стане, но поне ще се върне жив от болницата. Обясняваше това с ирония: тъй като органите му са силно увредени, не стават за донорство и следователно лекарите нямат интерес да го убият, затова непременно ще се върне жив.

Случи се така, че след погребението не открихме никъде неговия самсунг, но и не го търсихме настоятелно. Можеше да е навсякъде: в болницата, в хосписа, в моргата, в някой контейнер.

От офиса на мобилния оператор казаха, че няма как да унаследим телефонния му номер, тъй като татко не е абонат. Ползвайте предплатените му минути, докато свършат, така ни посъветва служителката и побърза да ни предложи промоционални продукти.

***

Седемнайсет минути, толкова казаха, че са му останали. Къде отидоха предплатените ти минути, татко? Кой ги взе, кой изговори вместо теб времето ти? Дали и той сега някъде вдига щит срещу разговорите с близките и срещу всяко съживяване? Дали се изключва от света постепенно, или напротив – внимава да не остане без заредена батерия. Дали и той е от излъганото ви поколение, което строеше нашето бъдеще от фалшивото минало?

Не спирам да се питам що за човек е. Особено след като разбрах, че подобно на трансплантиран орган, след години телефонният ти номер попада у някого и започва нов живот. Но преди това е бил твоят. Твоята връзка с другите. Каналът на думите ти, капанът на тишината ти. Мрежата на съмненията, на закъснелите или избързали потвърждения.

Засега няма реципиент за телефонния номер на баща ми. Седма година операторът отговаря, че татко е изключен или извън обхват. Все повече сънувам баща си като изгаснал телефон. Знам какво ще направя, когато един ден чуя отсреща свободен сигнал. Би трябвало това да ми е достатъчно: че част от татко пулсира, смалена в кутийката от десет цифри.

***

Не искам разговори с непознатия човек. Не насилвам въображението си да е мъж с гласа на татко. Искам само някой път да ми върне обаждането, аз няма да вдигна. Колкото на дисплея да ми се изпише, че се обажда баща ми.

Докато чакам обаждането, все по-малко се страхувам от смъртта и от това, че няма да ми стигне времето. Някъде татко ми е оставил седемнайсет минути в аванс.