Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Диана Попова, изкуствовед

Може би изглежда парадоксално, но оценявам положително реакциите. Ползата от 30-годишното отлагане е в постепенното узряване на обществото в разбирането за комунистическото минало като история. За това време паметникът стана символ на остатъчната и все още действаща съветска (руска) власт в България. При това съвсем конкретно демонстрирана от руското посолство. Което не само възпрепятстваше демонтажа и намирането на решение за този български паметник от 1993 г. насам, но и при всяка арт или гражданска акция не пропускаше да покаже колко силно е влиянието на Русия върху управляващите в България. А именно тяхната слабост допълнително нажежаваше страстите, създавайки впечатлението за безсилие пред един вид продължаваща окупация.

Войната на Русия в Украйна катализира процеса на символично освобождение чрез този паметник. Особено когато в началото на 2023 г. плочата с надписа бе счупена. Това бе първото физическо посегателство върху него, което показа, че решението е неизбежно и предстоящо. Още повече когато управляващите се заеха планомерно с него. Страстите около демонтажа са нормални според мен, плод и на дългогодишното отлагане, и на хибридните атаки.

Решението паметникът да се премести в музейна среда би трябвало да удовлетвори и тези, които го искат „на чакъл“, и тези, които смятат, че той трябва да остане, защото „пази паметта“. Вероятно и това ще стане след време.

* * *

Според мен всеки друг паметник, освен че ще напомня за ПСА, ще предизвика и нови страсти. Живеем във време на „паметникова криза“, както я наричам – и тя не е само у нас. Върви преосмисляне на паметниците и значението им, включително и със задна дата, а те по условие са идеологически построения, да не забравяме това. В този смисъл ще бъдем изправени пред въпроса кой и защо заслужава паметник или кой по-напред заслужава паметник в българската история, или какво в българската история заслужава паметник.
Един от най-странните аргументи за мен беше, че ПСА трябва да остане, макар и модифициран и десакрализиран, защото хората не ходели по музеите. Парадоксално, същия аргумент срещнах и сред тези, които искат разрушаването му. „Не знаех, че за да науча българската история, трябва да ходя в музеи“ – бяха думите на приятел, който предварително категорично отказва да ходи в бъдещ музей на комунистическия режим в България. Разбира се, ходенето в музеите не е задължително, но предназначението им е именно да пазят, проучват и представят наследството – за всеки, който се интересува от историческото минало.
Така че за мястото, освободено от ПСА, смятам, че то трябва да бъде напълно деидеологизирано. Княжеската градина е била място за отдих и ботаническа градина, като някои от редките видове все още си растат там. Ясно е, че тя няма как да се възстанови в някогашния си вид, а няма и защо. Съвременният начин на живот, включително и на отдих, е много по-различен. И впрочем скейтърите, които от години се упражняват там, категорично го показват. Затова смятам озеленяването на това пространство и отварянето му за децата и младите хора за най-удачно решение.

* * * 

Мястото на демонтираните фигури без съмнение е в музей. И понеже в София има т.нар. Музей на изкуството от периода на социализма, първата мисъл на всички бе, че фигурите и скулптурните групи трябва да отидат там. Може би на първо време биха могли да се съхраняват в двора му. Но той е твърде малък, за да побере ПСА като цялостен ансамбъл.

Такава възможност виждах (и виждам) в проекта на община Димитровград от 2008 г. за създаването на Алея на тоталитарните паметници в парка „Марица“. Няколкократно общината заяви желанието си да приюти софийския ПСА. Ето там паметникът може да бъде възстановен изцяло и да „говори“ за историята в контекста на градоустройството и архитектурата от началото на 50-те години, които правят и самия град музей на комунистическото минало от периода. Разбираемо е желанието на общината да използва този ресурс, включително и за привличането на туристи.

В хода на дебатите около демонтажа на ПСА се появи идеята за такъв парк в София. И беше посочен примерът с парка в покрайнините на Будапеща. Мисля, че това е много добра идея.