Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

120 години от рождението на Цветана Щилиянова[1]

„Във всяка изложба на портрети никак не е трудно да се отделят работите, за които моделите са потърсили художника, от ония, за които сам художника е намерил моделите си. Съвсем погрешно е да се счита, че щом един художник е портретист, той е нещо като занаятчия за физиономии, че е длъжен да може всичко и че трябва да се вдъхновява от всичко. Всъщност за един портретист е много по-трудно, отколкото за всеки друг художник, да намери сюжетите си, защото там, гдето единствената цел на художественото произведение е едно човешко лице, трябва наистина много голяма случайност, за да се постигне съвпадането на сюжета с художествения и нравствен идеал на художника. Едно лице не може да се създаде, то трябва да се открие и в него художника да намери онова дълбоко вътрешно родство със себе си, само при което е възможно голямото изкуство в тази област.“[2]

Думите са на критика Стефан Митов и с тях той не само открива втората самостоятелна изложба на Цветана Щилиянова (1939 г.), но и с няколко „щриха“ ни описва нейната творческа натура. Стремежът ѝ не просто да създава образи, а да „вниква“ в портретувания и да пресъздава част от неговата душевност върху изобразителната повърхност. Вероятно за мнозина от читателите името на художничката е непознато, но ако се върнем в първата половина на ХХ в. ще е открием, че тя е от онази малко на брой авторки[3], които умело работят с техниката на сухия пастел, което от своя страна я прави много харесвана и търсена като професионалист. Всяка нейна изява в общия художествен живот преди 1944 г. е коментирана в периодичния печат, което ни дава възможност в голяма степен да проследим как се развива творческият ѝ път. За съжаление, не толкова плътен е разказът, който може да се представи в житейски план. Цветана Щилиянова е родена и израства в Казанлък. След завършване на прогимназия девойката е приета в днешната Национална художествена академия и там учи в годините 1917–1922 г. и 1925–1928 г., като се дипломира в специалност „Живопис“. Ключовият момент, в който тя се превръща в художник, е пребиваването ѝ във Франция (1929–1933). Своеобразен завършек на този престой и положителна оценка за творческото ѝ израстване е фактът, че нейната творба „Майка ми“ е приета в Пролетния салон на Гран Пале през 1933 г. През есента на същата година Щилиянова се прибира в България. Един от първите, които портретува, е Петър Дънов, човек от чиито идеи авторката е силно повлияна през целия си живот. От 30-те години на ХХ в. тя се включва в редица Общи художествени изложби, реализирани в столицата, дружествените изложби на „Съвременно изкуство“, изложбите на Секцията на жените художнички към Дружеството на българките с висше образование (ДБВО)[4], като има и няколко самостоятелни изяви.

Посредством проекта „Пред статива“ се отбелязаха 120 години от рождението на Цветана Щилиянова и бе направен опит да се възстанови знанието ни за нея. В рамките на 2023 г. бяха реализирани две изложби (Художествена галерия – Казанлък; Галерия „Средец“) и благодарение на любезно предоставените от Тома Николов над 50 творби, публиката имаше възможност да види не само множество женски, детски и мъжки портрети, но и натюрморти и копия, рисувани в техниките пастел и масло. В едноименното издание[5] (отпечатано с финансовата подкрепа на Министерството на културата) е побрано всичко, с което до момента разполагаме като факти за нея и което, вярваме, е едно добро начало за по-нататъшното изследване на художничката.