Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

Разговор с професорите Стоян Атанасов и Александър Кьосев

През 1963 г. 24-годишният литературовед Цветан Боров заминава на специализация за Париж и остава там, за да се превърне в Цветан Тодоров, една от водещите фигури на световната хуманитаристика. Как става възможен този „преход“?

Стоян Атанасов: Цветан Тодоров заминава за Франция, след като учи тук българска филология. Той е блестящ студент и завършва образованието си в Софийския университет без особени усилия. Знае вече три чужди езика: руски, английски и немски. Отивайки в Париж, първоначално за една година, се стреми да срещне там по-будни преподаватели – какъвто е имал тук в лицето на проф. Мирослав Янакиев. Отегчен от тогавашните идеологически императиви, според които литературата се обуславя само от външни фактори, той търси във Франция тъкмо обратното – едно иманентно разбиране за литературата, което да му позволи да се занимава само с литература, тоест т.нар. автотелична или самоцелна литература, без връзка с живота на автора и с историческия контекст. Иска да се отърси от идеологическите клишета в България и успява. Цветан беше много работлив и организиран човек, което е една от причините за неговия успех. Работеше всеки божи ден и откакто го познавам, нямаше ден, в който да не пише. Във Франция първоначално превежда и коментира т.нар. руски формалисти, с което става световноизвестен. След това, през 1970 г., създава с Жерар Женет, авангарден литературен теоретик, сп. „Поетик“, най-престижното литературно списание по онова време. Тогава бях студент в Женева и помня как всички мои професори се натискаха да публикуват в „Поетик“, смяташе се, че това е върхът на литературознанието. Цветан Тодоров беше на върха. През този т.нар. структурален период той публикува множество статии и десетина книги, с които стана световноизвестен. В своя чудесен послеслов към книгата „На чужда земя“ Александър Кьосев казва, че Цветан Тодоров не е Едуард Саид, тъй като, за разлика от автора на „Ориентализмът“, името му не се спряга из аудиториите. Цветан Тодоров не искаше да бъде Едуард Саид, стремеше се към обвързване на литературното и научното изследване с личния живот и лично преживяното. Затова се отметна от структурализма и се върна към т.нар. морална философия.

Александър Кьосев: Цветан Тодоров отива в Париж като невидим, но завършен ерудит. Отраснал е в библиотеката на баща си, прочутия български библиограф проф. Тодор Боров, един от най-видните български интелектуалци. В някакъв смисъл Цветан Тодоров е дете на книгите от самото начало. Около баща му е имало интелектуален кръг, важен за неговото формиране. В неговата университетска среда освен проф. Янакиев, е и Никола Георгиев, най-добрият български литературовед, с когото са състуденти. Около него са и други ученици на проф. Янакиев, които са изключително интересни – Георги Герджиков, Цанко Младенов. Тоест в България той има сериозна конкурентна и приятелска среда. Във Франция има късмета да стане докторант на самия Ролан Барт, което е невероятен успех, но той го постига благодарение на своите качества. И въпреки че се говори рядко за това, той тръгва от една солидна българска и не само българска интелектуална традиция. По онова време големите имена в руското литературознание и езикознание се четат в България изключително интензивно. Имам предвид А. А. Потебня, формалистите, трудовете на Роман Якобсон. Тоест Цветан Тодоров пренася в Париж една искра, която разгаря запаления вече структурализъм. Информацията за руските формалисти е необходима на зараждащите се френски структуралисти, които я познават слабо. Тази традиция идва от Източна Европа през фигури като Цветан Тодоров. И това предопределя успеха му. Става дума за продуктивен контакт между култури през Желязната завеса, колкото и да е странно това, тъй като българската хуманитарна и литературоведска култура по онова време е тоталитарна, а официалното българско литературознание е изключително скучно. Но под тази тоталитарна скука функционират определени интелектуални кръгове. По онова време е още жив Иван Леков, единственият българин, участвал в Пражкия лингвистичен кръжок. Активен е също кръгът на Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев и все още живия Цветан Стоянов. Това са изключителни интелектуалци, които създават под тоталитарната повърхност съвсем друга интелектуална среда.

Наред със сп. „Поетик“ и дружбата му с Жерар Женет в този първи период трябва непременно да споменем невероятната му книга „Въведение във фантастичната литература“, както и „Поетика на прозата“. Те трябва да бъдат препрочетени наново. Тук е живият Цветан Тодоров в неговия структурализъм. Белег за невероятната му ерудиция е и неговият „Енциклопедичен речник на науките за езика“, който той издава заедно с Освалд Дюкро.

Цветан Тодоров се завръща за първи път в България през юни 1981 г. като френски участник в Първия конгрес по българистика. Вероятно и двамата сте присъствали на този конгрес, разкажете за първите си срещи с него.

Стоян Атанасов: Когато той дойде през 1981 г., тогавашният ректор на Университета проф. Илчо Димитров ме помоли да го посрещна на летището вместо него, тъй като бил зает. Отидох там, запознахме се и се сприятелихме. На летището имахме малко търкания с баща му, който не беше доволен, че при посрещането на сина му присъства и някакъв натрапник. Той беше там с Йордан Василев и Блага Димитрова. Аз обаче изпълних задълженията си и казах на Цветан, който веднага ми предложи да си говорим на ти: „Дошъл съм по заръка на ректора, но няма да преча на контактите с баща ти“. Впоследствие баща му ме заобича много и през 1991 г. ми предложи да живеем заедно. Беше вече възрастен човек, жена му беше починала, нуждаеше се от някой по-млад човек край него. Александър Кьосев спомена, че Цветан е израснал сред книгите на баща си. Действително библиотеката на Тодор Боров беше изключително богата. Цветан обаче не взе нито една книга от тази библиотека. След смъртта на баща му всички книги бяха предадени в Националната библиотека.

Александър Кьосев: Първата ми среща с Цветан Тодоров беше на конгреса по българистика през 1981 г. Тогава той изнесе доклад, озаглавен „България във Франция“. Беше подбрал пет-шест провокативни примера – Ламартин, Волтер, без претенции за изчерпателност, които анализира по брилянтен начин. Но срещу него имаше подготвена агитка начело с партийната секретарка на Историческия факултет проф. Бистра Цветкова, която стана и заяви: „Какво е това, къде е френската българистика, къде е Луи Леже, къде е Огюст Дозон...“. Обвини го в невежество, което беше смешно, той имаше съвсем друга цел. Настъпи голямо смущение, тогава ние – бях млад асистент и бях там с мои приятели – станахме и защитихме Цветан, казахме, че прочитът, който прави тя, е нелеп, което ни струваше после разни мъмрения, но това е без значение.

Втората ми среща с него беше лична – може би през 1986 г. или 1987 г. Тогава бяхме създали т.нар. група Синтез, експериментална артистично-философска група от университетски преподаватели, художници, артисти. Аз се познавах с Йордан Василев бегло от разни литературоведски конференции. Бях написал статия за „Поетика на прозата“, излязла в един вестник. Цветан Тодоров имал времето да я прочете и един ден се позвъни вкъщи на вратата. Отварям и виждам Йордан Василев с непознат за мен човек. Поглеждайки втори път, го разпознах, човек не можеше да сбърка неговата къдрава коса и интелигентния му остър профил. Цветан Тодоров пожелал да се запознае с мен и Йордан Василев го довел. Каза ми, че иска да се види с един-двама млади български интелектуалци като мен. Обадих се на Ивайло Дичев и Владислав Тодоров на първо място, моите най-близки приятели. Но този казал на онзи и вкъщи се събрахме 12 души. Когато дойде Цветан Тодоров, той се стъписа, искаше да си ходи. Но остана, поговорихме, беше много интересно. Оказа се, че от тези дванадесет души двама са били ченгета и тази среща я има документирана в разни досиета. Това беше втората ни среща. И през годините, когато идваше в България, той започна да се обажда и да се виждаме.

На този Първи конгрес по българистика той е предпазлив, но докладът му „България във Франция“, публикуван впоследствие в „Поуките на историята“ (1991), вече предлага „поглед отвън“, коригиращ погледа отвътре. Какво казва за нас този „поглед отвън“? Как съжителстват при него българският и френският код? Това разминаване между езиците, ние и другите, е много характерно за него.

Стоян Атанасов: Описано е много добре в „Отиване и връщане“, един текст от книгата „На чужда земя“. Тези два езика и тези две реалности – френската и българската, предизвикват у Цветан Тодоров не разнежване от завръщане в родината, а дълбоко неудовлетворение и дискомфорт. Той се чувства раздвоен. Моята идентичност – казва – беше поставена под съмнение. Хората повтаряха, че никак не съм се променил. Майка ми казваше: „Ама ти си влизаш в тия обувки, с които копаеше в градината преди 18 години“. А всъщност Цветан се е променил много, но не може да им каже: Аз съм вече друг.

Александър Кьосев: Интересно е, че по време на тежките начални години във Франция, когато е трябвало да се адаптира, да учи езика, да отговори на изискванията на Ролан Барт, той не преживява дълбок духовен потрес. Може би усилията и тежкият труд му спестяват това. Изживява го, когато се завръща в България. Алфред Шютц има две есета на тази тема – „Чужденецът“ и „Завръщащият се у дома“. Те описват дълбоката травма на този, който заминава, и още по-дълбоката травма на онзи, който се завръща. Завръщащият се си мисли, че си идва у дома, но домът му не е същият, нито той е същият. И те са вече – ще използвам примера, който даде Стоян – като един крак и една обувка, които само привидно си пасват, а иначе са в дълбок дискомфорт. Върху този проблем Цветан Тодоров размишлява дълги години и написва няколко книги.

В предговора си към „Ние и другите“ (1989) той признава, че в първия период на живота си опознава злото, докато живее в страна под сталински режим, но му е трябвало време, за да осъзнае репресиите и кухото официално говорене на режима. Какво дава България за емблематичните му изследвания, посветени на „тоталитарния опит“?

Стоян Атанасов: Той пише предговор към „Ние и другите“ (1989), в който за първи път говори публично за тоталитаризма в България. Опитва се да обвърже професионалните си изследвания със своя личен живот, с личния си опит. Той смята, че в хуманитаристиката изследователят не може да бъде чужд на предмета, който изследва, а трябва да вложи себе си в него. Затова, когато завършва „Ние и другите“, пише този предговор, който на пръв поглед няма връзка с изследванията в книгата, в която става дума как големите френски мислители на колективното ние говорят за другите народи и страни. Това е една от важните му книги, редом със „Завладяването на Америка“ и „Недовършената градина“. Една от трите му теоретични книги, в които той формулира своя хуманизъм.

Александър Кьосев: Бих се съгласил, че „Завладяването на Америка“ и „Ние и другите“ са две от най-важните книги на Цветан Тодоров. Но не бих пропуснал да добавя към тях и „На предела“. Споменах моята ранна рецензия за „Поетика на прозата“, която завършва горе-долу така: „А защо Цветан Тодоров не обръща своето перо и към българската литературна нива“, тоест защо не анализира и някой български писател. Мечтаех той да анализира Елин Пелин, близък приятел на баща му. Но в книгата си той не прави това, не анализира нищо българско. Това усещане в България, че емигрантите са длъжни да направят нещо за родината си, беше живо в мен. Знам за един слух от покойната Блага Димитрова, за който не съм сигурен дали е верен, но ще рискувам да го разкажа. На някакво сборище български емигрант, обвинявайки Цветан Тодоров, че не използва своя авторитет за прослава на българската култура, му удря шамар. Няма как да е бил щастлив от това, нали? По тази причина той много внимателно пробираше с кого да общува. Не знам дали това се е случило наистина, но дори да не се е случило, е показателно за българската агресия към хора като Цветан Тодоров. Непременно се смята, че те трябва да развеят патриотичен байрак. А те не развяват патриотичния байрак и имат сложно отношение към България. Текстът „Отиване и връщане“ има аналог – Юлия Кръстева има текст, който се казва „Българийо, страдание мое“. Те са много различни и това е тема за самостоятелен разговор. Не ми е известно в Цветан-Тодоровото творчество да има някъде употреба на български патриотичен символ: там ги няма нито Вазов, нито Ботев, нито нещо от ботевско-вазовския репертоар от представи, с които идентифицираме България, своята принадлежност и своя патриотизъм. За него България е особен граничен опит, с който той се е сблъскал и за който мисли цял живот.

А как ще обясните прехода на „структуралиста“ и „формалиста“ Тодоров към хуманизма, обръщането му от поетиката и литературната теория към моралната и политическата философия?

Александър Кьосев: Ще се върна към нещо, което каза Стоян Атанасов, защото то е важно – този преход на Цветан Тодоров от структурализъм към нещо като не-структурализъм е свързан с личността на изследователя и преживения опит. С една добавка – този преживян опит е драма. Той е истински конфликт с дълбоки и несъзнавани неща, които откриваш на късни години и с които трябва да се справиш. Това е преживян опит, който може да преобърне човека, може да го промени радикално. В редица от книгите на Цветан Тодоров наблюдаваме тази драма на преобръщанията: българското е особена форма на универсалност, то е граничният тоталитарен опит. Тоест онова, което застрашава истински емигранта и му внушава нощни страхове: какво ще стане, ако се върна, или какво би станало, ако бях останал тук. И можем да си представим цял произволен списък от беди – от лагерите до доносничеството, затвора и т.н.

Цветан Тодоров, подобно на мнозина други, открива проблема за тоталитаризма по този странен начин. Родените и отраснали в социалистическа България бяхме много различни от хора като него. Ние бяхме отраснали в един социалистически свят, който за нас беше като природа. Друг просто нямаше. Учеха ни на някакви неща, те може би бяха глупости, ние не им обръщахме особено внимание, но малко знаехме за далечния друг свят, мечтаехме разни работи и си събирахме картинки от дъвки или празни кутии от „Марлборо“. Това беше форма на някаква трансценденция, а всъщност имахме изключително малко информация. Трябваше години наред да превъзмогваме себе си и да се учим да се конфронтираме, за да можем да си представим онова, което Цветан Тодоров нарича радикално зло. Процесът на осмисляне на тоталитарната травма не е бил нито бърз, нито лесен, той си беше истинска биографична драма, но тя е била постепенен, труден път.

Емигрантът Цветан Тодоров прекрасно би могъл да мине без тази драма. Би могъл да си бъде чист французин, а българското, както впрочем прави Юлия Кръстева, да го остави настрана, да го превърне не в политическа, а в езикова драма. Но той не прави това, връща се тук и внезапно, сякаш в един миг, се сблъсква със своето възможно аз – какво би станало с мен, ако бях останал в България? Започва процес на сериозно осмисляне, който при човек като Цветан Тодоров е свързан със сериозно изследване, това не е просто някакво лично философско размишление. Така той научава за лагерите повече, отколкото мнозина други, и се конфронтира с „предела“, т.е. граничния опит на този свят, концлагерите. Затова смятам, че „На предела“ трябва да се прибави към най-важните му книги.

Стоян Атанасов: „На предела“ е важна книга от морална гледна точка. Чел съм я внимателно, изследвал съм я и мога да кажа, че Цветан Тодоров прави нещо, което Хана Арент отрича. Тя твърди, че в лагерните условия човек за човека става звяр, тоест подкрепя едно Хобсово схващане за човека. Цветан казва друго: не е вярно това, човек и в лагера може да бъде добър, може да бъде човечен, понятията добро и зло не се губят там. Лагерните условия са като лакмус, в който проличава човешката природа.

Александър Кьосев: Според мен една нова дефиниция на хуманизма би била невъзможна без размишления върху този пределен опит. Защото след Холокоста, след войните, след ГУЛаг и Колима хуманизмът е катастрофирал. Да се говори за хуманизъм след всичко това е смешно. Неслучайно по-голямата част от интелектуалните течения на 50-те и 60-те години са антихуманистични. И има защо да бъдат антихуманистични, защото наивната представа, че човекът има метафизично предимство в Космоса, което е сърцевината на класическия хуманизъм, не е оправдана от историята. Човекът е катастрофирал, хуманизмът е катастрофирал. И ако нещо трябва да го създаде наново, то започва на Нюрнбергския процес с категорията престъпление срещу човечеството. Тоест едва размишленията върху пределния опит могат да реконституират представата за един нов хуманизъм.

Цветан Тодоров е хуманист, но той не е хуманист в традицията на Пико дела Мирандола, той е хуманист от друг тип, следлагерен хуманист. Затова смятам, че „На предела“ е мястото, където става възможно да се формулира новият хуманизъм, там се изпитва самата категория на човешкото. Самият той не е съгласен с радикалната деградация на човека до „мюсюлманин“, до безволево фаталистично същество. Не е съгласен не само с Хана Арент, не е съгласен с Бруно Бетелхайм, с Примо Леви. Затова мисля, че формулирането на хуманистичната програма е невъзможно без тази много важна книга.

Стоян Атанасов: Всички книги, които пише след структуралистичния си период, са потвърждение на новия тип хуманизъм, който отстоява. „На предела“ е книга за моралните качества на човека, докато в други книги, например „Страхът от варварите“, „Интимните неприятели на демокрацията“, „Новият световен безпорядък“, той говори за световната политика, за международните отношения. Те обаче са по-късни.

Александър Кьосев: Още в „Завладяването на Америка“ има хуманистична програма, само че там все още го няма този радикален експериментален характер на изследването на граничното, както в „На предела“.

Стоян Атанасов: Бих добавил тук и книгата „Недовършената градина“, преведена повторно на български под това заглавие. Първият превод беше „Несъвършената градина“, но Лидия Денкова от НБУ ми обърна внимание, че по-точният превод на imparfait не е несъвършена, а недовършена. Цветан Тодоров заема това заглавие от двадесета глава на първата книга „Опити“ на Монтен, която е под наслов „Да философстваш, значи да се учиш да умираш“, една мисъл на Цицерон. Там Монтен казва: „И нека смъртта ме завари, когато садя зеле – нехаен за нея и още по-нехаен към недовършената си градина“ (le jardin imparfait). Та в своята „Недовършена градина“ Цветан Тодоров предлага схема, залегнала в основата на хуманизма – автономност на Аза, целеположеност на Ти, универсалност на Те. Зад тази привидно схематична структура се крие дълбок размисъл. Според мен това е ключът за хуманистичната му теория, която той противопоставя на други три групи – индивидуалисти, сциентисти и консерватори. Хуманизмът на Тодоров намира израз в тази схема от „Недовършената градина“. Иначе „На предела“ е много важна книга, спор няма.

Александър Кьосев пише в послеслова си към „На чужда земя“ за дистанцирането на Цветан Тодоров от американските академични моди след „Завладяването на Америка“. Изпуснат шанс или съзнателен избор е това дистанциране?

Александър Кьосев: Не съм съжалявал, че Цветан Тодоров не е Едуард Саид, само казвам, че той започва постколониалния обрат преди постколониалния обрат. Книгата на Едуард Саид е писана през 1978 г., а „Завладяването на Америка“ излиза през 1982 г., само четири години по-късно. Бумът на постколониалните изследвания пък идва значително след това. „Ние и другите“ – анализ на големите френски мислители, на това какво казват те за другите и как създават представа за национална френска идентичност – също е дълбоко постколониална книга. Тя представлява анализ на европоцентризма и латентния расизъм на големите френски мислители, но този анализ е направен с любов, а не с омраза към Европа, както често се случва в постколониалните изследвания. Тоест Тодоров би могъл да направи фантастичен кариерен бум, благодарение на това, което е написал, на огромните си открития. Но избира да следва собствения си път. Това си имаше своята цена и той я плати в края на живота си.

Стоян Атанасов: Цветан Тодоров не търпеше да му се правят комплименти в негово присъствие. Опитвал съм се да го похваля за някоя негова книга, но той веднага сменяше темата. Когато публикува „Ние и другите“ през 1989 г., отидох у тях и той ми подари книгата. Тогава сподели, че сменя сферата на заниманията си, каза: „Важното е какво чувствам, а не какво мога да стана“. Вървеше по собствен път. И това, струва ми се, му отрежда място на истински мислител. Той беше против кариеризма, против готовите формули на успеха. По време на един обяд аз започнах да говоря против политически коректното, против клишетата. Той се нахвърли върху мен: „Какво имаш против политически коректното, ако то казва истината? Важното е да се казва истината и ако тя се казва от политически коректното, защо не“. Тоест хем беше против клишетата, хем не беше против политически коректното.

Александър Кьосев: В по-късните си книги той се движеше към един по-различен стил на писане, ориентира се към по-неспециализирания читател. Пишеше силни, дълбоки и прости неща, които държеше да каже на читателя. Тоест между фините структуралистки анализи от първия период и късната му хуманистична проза разликата е от земята до небето.

Освен това този нов хуманизъм, или по-скоро постхуманизъм, е идейно учение, което крие своите опасности. Една от тях е, че твърде лесно раздава морални присъди на другите. Не говоря за Цветан Тодоров, говоря за кръга около Люк Фери. Често пъти този хуманизъм може да бъде крайно консервативен и нападателен към друг тип позиции. В самите френски интелектуални кръгове имаше напрежение по този повод, имаше директна атака срещу хора като Дерида, Лиотар и Бодрияр, които бяха обвинени за неща, които не са вършили, бяха наречени „ницшеанци“, сякаш да си ницшеанец е нещо лошо. И без Цветан Тодоров да е участвал в това директно, той попадна в този контекст.

Според мен в късните му години независимо от гигантската му продукция той беше донякъде изолиран. Видях го лично през 2009 г., когато той стана на 70 години. Тогава заедно със Стоян Атанасов бяхме поканени на конференция в Париж в чест на Цветан Тодоров. Отидох, представяйки си, че ще бъде нещо грандиозно. Помнех, че когато той стана доктор хонорис кауза на Софийския университет, в 272-ра аудитория имаше 900 души, залата се пръскаше по шевовете. Парижката конференция беше съвсем скромна, в залата имаше не повече от 25 души, малко от неговите стари приятели и сътрудници бяха там. Нямаше ги нито Женет, нито Дюкро, нито цялата плеяда от големи имена, които би следвало да бъдат там. Конференцията беше в „Екол нормал сюпериор“, най-важното място в Париж, а беше малка и скромна. И всички смутено си даваха сметка за това. На мен ми стана много мъчно и ме хвана яд на французите. Звездата на Цветан Тодоров за новите интелектуални моди беше залязла. За разлика от звездата на Юлия Кръстева, която се беше разгоряла с пълна сила на небосклона, но това е друга тема. За много хора той си остана емблема на структурализма, без те да знаят за цялата тази драма, за която ние говорим. Това е много тъжно. Самият аз не подценявам структуралистичния период на Цветан Тодоров, напротив, смятам го за блестящ и наистина звезден. Но другите му теми са ми по-важни.

Стоян Атанасов: Трябва да се каже, че хуманизмът на Цветан Тодоров продължава с книги, в които той застъпва идеята, че индивидът е множествена личност, че не може да се говори за един човек монолитно. Той подчертаваше, че няма индивидуално щастие без щастие с другите. Всичките му нови книги са насочени натам, към един социален контекст, който той искаше да изследва и въз основа на него да каже какво представлява човекът, живеещ при такива обстоятелства. Има и нещо друго. В късната си еволюция Цветан Тодоров се върна към това, което занимаваше и баща му – към руската действителност. Последната му книга е „Триумфът на твореца“, пишеше я, докато беше болен. Веднъж ми каза: „Не знам кой се интересува от тези руски проблеми, но нали съм син на баща си, трябва да ги разгледам“. Фактически „Триумфът на твореца“ е триумф на творчеството, което се издига над тоталитаризма. Същото се отнася и за книги като „Непокорни“, в която очертава портретите на хора като Ети Хилезум, Борис Пастернак, Жермен Тийон, Примо Леви, Василий Гросман...

Кои книги на Цветан Тодоров все още не са, а трябва да бъдат преведени? Има ли шанс неговото наследство да получи втори живот у нас?

Александър Кьосев: За наследството на Цветан Тодоров у нас огромна заслуга имат двама души – единият е Стоян Атанасов, а другият се казваше Ивайло Знеполски, но той си отиде. Кой ще продължи това дело, аз не знам, но честно казано, съм скептик.

Стоян Атанасов: Цветан Тодоров има четири книги за живописта, които са важни. Една от тях е преведена на български – „Гоя в сянката на Просвещението“, но другите три книги все още не са преведени. Ето какво би трябвало да се преведе според мен.

Проф. Атанасов, казвате за Цветан Тодоров, че се чете с лекота, но е труден за превеждане. С какво текстовете му ви затрудняваха като преводач?

Стоян Атанасов: Това е естетически и същевременно морален въпрос. Цветан пишеше просто, но пресяваше много внимателно написаното. Той четеше изключително съвестно, макар че критическият му апарат бе съвсем олекотен и минимизиран. Ако иска да постигне същия ефект, който постига и авторът Цветан Тодоров, преводачът трябва да извърши подобна работа. Затова казвам, че е труден за превод. По едно време вдигнах ръце. Казах си, че нямам време да превеждам, възложих го на най-добрите си студентки – те да превеждат, а аз да редактирам. Но ми отвориха толкова работа, че си взех белята. Така се убедих, че при Цветан Тодоров преводачът трябва да извърши много работа. Той трябва да провери всичко, което е проверил и авторът, преди да напише тези на пръв поглед прости думи.

Разговаря екипът на сп. „Култура“

Проф. Стоян Атанасов e преводач от френски език и преподавател по френска литература в Софийския университет. Автор е на множество изследвания, посветени на френската литература, както и на книгата „Средновековието. Далечно и близко“ (2022). Чел е лекции в университети в Париж, Бордо, Лион, Антверпен, Льовен, Лавал, Монреал, Неапол, Белград. Преводач и редактор на голяма част от творбите на Цветан Тодоров. Автор на книгата „Цветан Тодоров: аксиология на разума“ (2011).

Проф. Александър Кьосев е преподавател по история на модерната култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподавал е в Гьотингенския университет, специализирал е в Чехия, Великобритания, Франция, Унгария. Автор на статии и книги върху история на културата и литературата, сред които: „Лелята от Гьотинген“, „Индигото на Гьоте“, „Караниците около четенето“. Директор е на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“.