Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

Все пак смайващо е, щом си дадем сметка как част от живота ни съвпада с важен исторически отрязък, когато времето в нас се е засрещнало с „голямото време“. Бях студент през 89-а и този факт сам по себе си вече казва много: за еуфорията и мечтите на моето поколение спрямо вълнението, но и скептицизма на по-възрастните, преживели попарените надежди на предишни разочарования. През есента на 89-а всичко изглеждаше облъхнато от историята. Даже сълзите, както писа тогава Ралф Дарендорф по повод на жестокостите в Тимишоара и в цяла Румъния, бяха сълзи на радост, предчувствие за жадувани промени. Струваше си да се живее в такова време! Заради ликуването от двете страни на Стената, когато най-сетне тя рухна, заради хората, които се прегръщаха като след дълга раздяла, заради озарените лица по площадите в България, за които пак си спомних от снимките на Надежда Чипева в броя, въпреки опашките пред празните магазини и задаващата се мизерия на Лукановата зима. Трудно е за разказване, особено на онези, които не са преживявали такива паметни мигове. А си струва.

Тогава за първи път чух името на британския историк Тимоти Гартън Аш, който назова 89-а Аnnus mirabilis, година на чудесата. И пак той изкова хибридното словосъчетание рефолюции, за да обясни спецификата на тогавашните „нежни революции“ в Източна Европа – реформи отгоре, предизвикани от натиска за революции отдолу. И всички след него заповтаряха този термин. Сега, трийсет години по-късно, в мемориалната си Джу лекция в София Гартън Аш се опита да обозре процесите от днешна гледна точка, когато национализми и популизми започват да се налагат от Изток на Запад в Европа и от Запад на Изток. Когато европейската идея отдавна не е в „медения си месец“ и логично идва времето на питания като това: наивни ли бяхме през 89-а? И глупави ли бяхме тогава?

Със сигурност сме били наивни. Спомням си как по площадите всички бяха убедени, че само след пет години България изобщо няма да е същата. А точно след пет години – и то избран с огромно мнозинство – дойде на власт Жан Виденов с неокомунистическата си програма. И трябваше наново – с цената на огромни страдания – да изпием горчивата чаша на реформите отначало. Да не говорим за корупцията и безнаказаността, белязали целия преход.

А нали мечтите ни бяха да станем „нормална държава“. Сещате ли си за това често използвано словосъчетание от началото на прехода? Бе времето на почти задължителните съпоставки с ФРГ, както припомня Гартън Аш, или дори с Швеция, за което писа още навремето Ралф Дарендорф. Като и в двата случая ставаше дума не само за съизмерване с конкретни страни, съществуващи върху картата на Европа, а за мечтите ни по подреденост и всеобщо благосъстояние.

Не че след 89-а не е имало трезви гласове, предупреждаващи, че „щом посткомунистическата еуфория приключи, ще изникнат все по-многобройни знаци, свидетелстващи за наближаващи опасности“ (Лешек Колаковски, „Сред падащите руини“, 1991 г.). Че след чудовището на комунизма идва ред на други страшилища – на популизмите и национализмите. И отново полският философ Лешек Колаковски писа още тогава, че „паметната 89-а – поне в някои от комунистическите страни – не приличаше на взрив, сриващ със земята една здраво положена в основите си сграда; а по-скоро наподобяваше разпукването на яйчената черупка отвътре, където от известно време се е мътило пилето“.

Днес може и резултатът от промените да не ни удовлетворява, да ни се струва, че измътеното пиле е хилаво. Въпросът обаче е да си даваме реално сметка откъде тръгнахме, какво сме постигнали и какво бихме могли да загубим. Сиреч дали след криволиците на прехода не ни грози опасността да се озовем на „по-лошото място“.