Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

Известно е, че Цветан Тодоров бе пословично дискретен човек, с интелектуална сдържаност, дори свенливост, позната на всеки, имал контакт с него. При последното си посещение в родната си страна през 2014 г. смутено, но съвсем искрено той предупреди, че не е дошъл да изрече „някакви знаменити истини“, а да чуе през какво минава България: какви са предизвикателствата пред нейната демокрация и нейните „интимни врагове“, как се справя с изпитанието на популизма и популистите. Сподели, че вярва в образованието, тази добродетел на Просвещението, и призова: „Нека не се отчайваме“.

Ето защо, обръщайки в този брой поглед към неговите идеи, е редно да подчертаем, че той възможно най-малко се вписва във фигурата на „национален мислител“. Струва ми се, че подобна мисъл би го хвърлила в ужас: тъкмо той, изследователят на фантастичното в Гогол, да се озове в ролята на „сватбен генерал“, с чието име изникнал отнякъде друг генерал или новоизлюпен властник да започне да жонглира в посланията си.

Това Цветан Тодоров не позволи нито във Франция, нито някъде другаде. Отдавайки му заслужена почит, трябва да признаем, че той заемаше „особено място“ в съвременния свят на идеите, без никога да се превърне в част от интелектуалния мейнстрийм. И това бе дълбоко промислена лична позиция. Ученик на Ролан Барт, част от интелектуалните кръгове на 68-а, той не се нареди „вляво“, верен на личния си опит от тоталитарна България. Но никога, въпреки антитоталитарното си мислене, не се подреди и „вдясно“, не стана част от френските „нови философи“ (Андре Глюксман, Бернар-Анри Леви). Беше силно критичен към близкоизточните намеси на президента Джордж Буш-младши, но никога не е имал и никакви „прокремълски илюзии“; позицията му срещу Путин бе ясна и недвусмислена.

В това отношение той остана верен на наученото от своите просвещенски предшественици, без да забравяме любимите му антитоталитарни писатели – Василий Гросман, Варлам Шаламов и Примо Леви. Неслучайно в книгата с разговори „Дълг и наслада“ той не се поколебава да заяви, че в него може би се крият различни Цветан-Тодоровци, но онзи първият, студентът филолог от София, никога не си е отивал; ето защо си остава общ знаменател в криволичещата пътека на неговите интелектуални търсения. Чувал съм го да разказва пред парижка публика как най-важното събитие в живота му си остава съдбовното пътуване с „Ориент Експрес“ през 1963 г., когато, минавайки Сърбия, най-сетне се събужда в Италия и усеща „полъха на свободата“. Нещо, което не е познавал преди.

Възможно ли е обаче да се окаже, че опитът на „студента филолог“ и късните му антитоталитарни книги са от съществено значение тъкмо за днешна България? Че те по неподозиран начин резюмират актуалните ни безпътици – с непреработеното комунистическо минало, със споровете ни за паметниците, увековечаващи руското имперско господство, с невъзможността мнозина у нас да отличат злото от лъжата?

Самият Цветан Тодоров настоява, че автентичен разказ за тоталитарния опит може да бъде изграден само въз основа на конкретни свидетелства, на преживяното от всеки отделен човек: „В Софийския университет, където следвах филология, се отнасях все по-негативно към режима, в който живеех. Единствено семейството и неколцина приятели знаеха моите убеждения. Публичното им изразяване бе невъзможно, да не говорим за по-деен ангажимент за промяна на света. По онова време, след жестоката репресия срещу Унгария 1956 г., дори самата идея за дисидентство, камо ли нейното осъществяване, не съществуваше в България. Най-малкият израз на протест беше безмилостно наказван“ (Цветан Тодоров, „Тоталитарният опит“, 2009).

Оттук и императивът на „дълга да не забравяме“: „Един народ трябва да преоткрие миналото си не за да го преживее, нито за да опре на него сегашните си изисквания – включвайки се в безкрайните цикли на реванша и репресиите (Балканските войни са добър пример за катастрофите, предизвикани от подобна буквална памет) – а за да извлече урок за бъдещето; за да се опита, размишлявайки над несправедливостите на миналото, да съживи идеала за справедливост“ (Цветан Тодоров, „В името на народа“, 1992). Тази именно справедливост, чиято липса все по-остро усещаме днес.