Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

„Проблемът с неглижирането на паметта го има още от 90-те години. От 90-те до 2000 г. се създаде вакуум и за хората, работили през този период, почти няма информация.“ Оля Стоянова разговаря с Антон Даскалов за нуждата от съхранение на българските фотоархиви

Антон Даскалов работи в областта на документалната и театралната фотография. Първата му самостоятелна изложба „Живот на ръба“ изследва битието на бездомни хора, а за документалния си проект за изоставената болница по белодробни болести в с. Радунци е отличен с награди. Снима за Сатиричния театър „Алеко Константинов“. Наскоро беше представен документалният филм „С цветовете на Надежда Чипева“, осъществен от Антон Даскалов, Елена Ангелова и кино-фото клуб „Бистрица“.

От дълго време работите за съхраняване на българския фотоархив и паметта за фотографи от предишни поколения. Имате и няколко филма, посветени на големи имена в съвременната фотография. Защо паметта е толкова важна за вас и как започна всичко?

Всичко започна, когато установих, че няма информация за българските фотографи от предишните поколения, дадох си сметка, че липсва памет за българската фотография след 1990 г. или от момента, в който спира да излиза сп. „Българско фото“. След това спорадично се пишат статии и се обръща внимание на имена, които в момента са актуални. Но когато тръгнеш да търсиш конкретна информация, се оказва, че такава няма. Първоначално пишех статии за български фотографи, които вече сме загубили, след това започнах да правя интервюта с автори, които мисля, че заслужават да се знае повече за работата им. Правех интервютата за фотографския клуб, в който членувах – Photo World, а в момента съм ги преместил на собствения си сайт с идеята след време да ги изнеса на отделен сайт или да се появят в книга. Първият филм, който направихме, беше за Явор Попов. Филмите ни в момента се правят под шапката на кино-фото клуб „Бистрица“.

Какво представлява този клуб?

Това е сдружение от по-млади, не толкова добре познати фотографи и видеографи. За да реализираме проектите си, търсим финансиране. Вече знаех, че за Явор Попов липсва информация, въпреки че е много интересен фотограф, който дълги години е снимал реклама. След това кандидатствахме с проекти за нови филми, като идеята беше да покажем три български фотографки. Двамата с Елена Ангелова направихме филми за Надежда Чипева, за Янка Кюркчиева, за която нямаме запазен архив.

Това дори е парадоксално, има фотоклуб на нейно име.

Да, аз членувам в него. Точно това е странното. Янка Кюркчиева е била дълги години преподавателка в Техникума по полиграфия и фотография, също и в Нов български университет, но за нея не е запазено почти нищо. Питали сме в БНТ, БНР, в Националния филмов център, никой от учениците ѝ не я е записал, има малко информация.

Запазен ли е фотоархивът ѝ?

Фотоархивът ѝ се съхранява във Фотографската академия, но тя е била повече преподавателка, отколкото фотографка. Опитала се е да обедини фотографската общност у нас, но нищо от лекциите ѝ не е запазено. За нуждите на филма говорихме с 13 души – близки до нея, за да можем да разкажем за живота и професионалната ѝ кариера.

Коя е третата жена?

Третият филм е за Станка Цонкова-Уша, той беше направен от друг екип. Ние обикновено гоним телевизионно-документален формат от около 40–50 минути, докато филмът за Уша, както ѝ казват колегите, е по-скоро импресия от 7–8 минути. Но пък той подхожда на алтернативния ѝ стил.

Как се обяснява парадоксът, че толкова бързо изчезва паметта за хора, създали много, а в същото време фотографите точно това правят – съхраняват паметта, времето?

Може би проблемът е, че фотографите не са обединени, за да могат да получат и подкрепа от държавата. Нямаме музей на фотографията. Навсякъде в Европа имат големи музеи на фотографията. А ние нямаме място, на което да се съхраняват фотоархивите. Срещал съм се с наследници на починали фотографи, които имат огромни архиви и не знаят какво да правят с тях. Притесняват се, че ако ги оставят в Държавния архив, те ще потънат.

Там обаче има шанс някой изследовател да стигне до тях.

Да, но това е сложно, защото Държавният архив не е музей. Там се гледа от историческа перспектива на този материал, няма го визуалното мислене.

Има ли друго обяснение за липсата на памет? Дали самите фотографи не са твърде потопени в ритъма на деня? Спомням си един разговор с Надежда Чипева, която разказа, че докато подреждала своя архив, си дала сметка, че е снимала времето.

До същия извод стигнахме и ние, когато снимахме филма с нея. Нейният архив също не е дигитализиран. Ако трябва да извади снимка от конкретен момент преди 2000 г., ще ѝ бъде много сложно. Но тя трябва да го направи, защото един ден хората няма да знаят кой е на дадената снимка. Във филма пускаме някои нейни кадри и на представянето в София чух публиката да пита: Този кой беше?

Колко време е минало от това събитие?

Бяха минали едва десет години. На снимката беше шефът на БНБ, който обявява, че КТБ е фалирала. Само десет години са минали и вече имаше хора, и то не толкова млади, които не помнеха. Надежда Чипева казва във филма, че ако една снимка не е надписана правилно – става въпрос буквално за едно изречение и дата, тя започва да губи историческия си смисъл.

Една част от фотографите не обичат да пишат текстове под снимките. А вие?

Обичам писането, но не и текстовете под снимките. При мен писането започна малко по-отдавна, защото се занимавах с полиграфия, работих в печатници до 2020 г. През последните десет години се занимавам с поддържане на блогове. Започнах да правя рубриката „Български фотографски архив“.

С каква идея започнахте тази рубрика?

Идеята беше тя да се превърне в българска фотографска енциклопедия – като потърсиш дадено име, да прочетеш кратък текст, да видиш няколко снимки, да намериш линкове за този фотограф. Оказва се, че съм си генерирал файл с имена на около 1800 български фотографи – професионални и любители, от края на XIX в. до наши дни. Не е лека задача.

По силите ли е на един човек?

Давам си сметка, че е много трудно. Проблемът е, че в България трудно се сдружаваме и правим нещо заедно. Особено когато делото не е финансово подплатено. Направихме опит да кандидатстваме за финансиране, но не одобриха проекта. Отговорът беше, че прекалено голям дял от финансовите средства отиват за хората, които ще пишат текстове. Всъщност основната част от проекта е да се намери информация, да се направят интервюта, да се напишат статии. Неразбирането защо е нужно, това е малко плашещо. Иначе през последните години работим заедно с Елена Ангелова, тя се занимава повече с видеоинтервютата, докато аз пиша и заедно се опитваме да представим различни автори.

Какво трябва да се случи, за да не изчезнат фотоархивите и паметта?

Проблемът с неглижирането на паметта го има още от 90-те години. В периода от 90-те до 2000 г. се създаде вакуум и за хората, които са работили през този период, почти няма информация. За мен е най-важно да се намерят ентусиасти, които да започнат работа в тази област. Мисля, че имаме автори, които могат да се сравняват с европейските и световните образци. Въпросът е, че нямаме достъп до тяхната пълна работа, за да може да се изведе акцент, да се покажат конкретни проекти. Имаме малко куратори, които работят с архиви.

Мина ли времето, когато наследниците на фотографи изхвърляха целите архиви на боклука, както се случваше през 90-те години?

Продължава да се случва. Но някои роднини вече се свързват с Фотографската академия. Разговарял съм със семейства, които не могат да решат как да постъпят. Наскоро един наследник на голям фотограф портретист ми разказа, че архивът е събран, занесен е на село, но няма кой да се занимава, няма кой да го дигитализира и няма как да се покаже.

Това може би обяснява как така се случва, че след години работа, името на един човек просто изчезва.

Във филма за Надежда Чипева не включихме разказа как през 1994 г. в Национална художествена галерия се прави сборна изложба фотография, издава се каталог, фотографите даряват свои копия, някои от които са уникати, но днес не се знае къде е този архив.

Тоест дори институциите не успяват да опазят архивите.

Да, аз не знам дали в НХГ имат конкретен отдел за фотография. Не знам дали е финансова причината да се случи това, което разказах, или нещо друго.

Какви са вашите впечатления – публиката интересува ли се от новите имена, от процесите във фотографията?

Помня, че когато разгледах изложбата на Вихрен Георгиев в галерия „Доза“, си говорихме с куратора на галерията, че понеже нямаме място, отделено за фотография, изложбите траят по една седмица и публиката няма време да ги разгледа. Толкова е забързан животът и постоянно нещо се случва. Имам усещането, че понякога няма никакви събития, а когато има – те са много. Може би тук се усеща липсата на комуникация между организаторите на събития.

А има ли комуникация между фотографите?

Има сериозно разцепление по поколения, по гилдии, да ги наречем, или по области на снимане. Забелязвам, че когато има изложби на млади автори под 30 години, публиката е под 30 години. Има ли изложба на автори над 60 години, тогава и публиката е на тази възраст.

Означава ли това, че няма приемственост между поколенията?

Няма приемственост и точно това е проблемът. Поколенията не си говорят, но и отделните стилове във фотографията не си говорят. Пейзажистите ходят на изложби с пейзажна фотография, концептуалистите – на изложби с концептуална фотография…

Има ли интересни имена сред младите, които следите?

Наскоро направих интервю с ученик, Самуил Младенов, който завърши миналата година Гимназията по полиграфия и фотография. През лятото се осъществи изложба в Клуба на фотожурналиста и бяха показани шест дипломни проекта от целия випуск. Дипломната работа на Самуил беше свързана с изкуствения интелект и как той ще навлезе във фотографията.

От тези занимания с българския фотоархив, остава ли ви време да снимате?

Това, което правя извън филмите, пак е в областта на документалистиката. Имам няколко проекта, показвани са като изложби, получавали са награди. Първият беше за изоставената белодробна болница в село Радунци, където случайно успях да вляза преди няколко години. Тя е огромна, най-голямата изоставена сграда, в която съм влизал. В началото мислех, че ще успея да вляза нерегламентирано. Само че в това малко село все някой те държи под око. Така се свързах с един млад човек, който живее там. Той ни разходи из болницата и ни разказа за нея. Буквално за година и половина видях как тази добре оборудвана болница се превърна в пълна развалина. Малко преди това, когато сградата все още е била запечатана, беше излъчен репортаж за нея по една от националните телевизии. И това, което последва, беше, че хората започнаха да влизат в нея, да хвърлят чисто нови монитори, да скачат върху тях, да си правят селфита. Постепенно този казус се реши и в момента болницата, доколкото знам, е продадена и ще бъде превърната в санаториум. Но този проект не го считам за напълно завършен. Имам намерение да се свържа с новите собственици и както съм снимал разрухата, така да снимам и възстановяването.

Иначе дебютната изложба, която направих, беше свързана с живота на бездомните хора. Оказа се, че имам личен мотив да я направя, но за него разбрах след като я подредих.

Тогава сте разбрали защо сте се захванали с тази тема?

Да, след като закачих снимките на стената, разбрах защо съм ги снимал. И преди това бях снимал бездомни хора не само в София, навсякъде, където пътувам. Но винаги някак воайорски, с леко неудобство. Моето семейство се беше обвързало с кредити и преживях такъв момент. Къщата, в която живеех, банката я продаде, но моите родители останаха длъжници на банката. И си дадох сметка, че може би съм снимал заради този страх, че ще останат на улицата. По време на изложбата направихме благотворителна кампания в подкрепа на една организация – „Розовата къща“, която работи с бездомни и наркозависими хора. След тези мрачни теми, за които си говорихме, напоследък снимам по-цветно. Може би промяната дойде, когато започнах да снимам в театъра.

Как се снима за театър? За човек, който се занимава с улична фотография, с документално снимане, това е съвсем друго поле.

Бях доста притеснен в началото, защото обикновено съм снимал на улицата, на естествена светлина, без режисура. Затова казах, че предпочитам да продължа да снимам по този начин – актьорите играят, а аз съм между тях, ловувам кадри, след това всичко е въпрос на селекция. Имал съм много забавни случки. Снимам за втори път постановка и си дебна кадъра, който знам, че ще се случи. Заставам, чакам актьора да се появи на съответното място, той се появява, но не казва нищо, а зад мен всички започват да се смеят. Какво стана? „Фотографът ме изплаши, забравих си репликата.“ Друга ситуация – качвам се на сцената, а там започва масов бой и аз през фотоапарата виждам как замахват към мен и в следващия момент ще бъда ударен. Клякам, ръката минава над мен, изправям се и актьорът ми се извинява. Иска ми се да снимам и в някои от другите театри. Преди време снимах в Театрална работилница „Сфумато“ и знам, че там е малко по-различно и като осветление, и като усещане.