Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

„Отвъд човека“, изложба на Кольо Карамфилов в „Софийски арсенал – музей за съвременно изкуство“ (САМСИ), 26 януари–24 март 2024 г., куратор Надежда Джакова

Преди 10 години Кольо Карамфилов си отиде от този свят, броени дни след като навърши 50 години. В памет на художника в САМСИ се откри изложба, припомняща посоките, в които той работеше от началото на 90-те години до последните си дни. Експозицията включва селекция от произведения (живопис, графика, рисунка и скулптура) предимно от частни колекции, с изключение на няколко графики, собственост на НХГ.

Преди да представя експозицията, иска ми се да засегна някои проблеми, които изложбата на Кольо Карамфилов извади на повърхността. Наскоро в социалните медии се разгоряха дискусии за художник, който вече няма как да се защити. Основният упрек е, че в работите му силно проличава влиянието на италианския неоекспресионист Мимо Паладино. Не познавах лично Кольо Карамфилов, но го следя като автор още от деветдесетте години, поради което ще си позволя да взема отношение по разпалилия се спор.

За мен изложбата поставя въпроси, които трябва да бъдат анализирани в дълбочина. Анализирайки изкуството от 70-те години на ХХ век, Робърт Хюз отбелязва, че новопоявяващите се течения са продукт до голяма степен на арт дилърите. По стечение на обстоятелствата и в нашата страна предпочитанията на по-амбициозните колекционери са били насочени към неоабстракционизма, неоекспресионизма, неосюрреализма. Може би и това е фактор, повлиял върху стила на художника. Не мисля, че тук трябва да вменяваме вина в епигонство.

Кольо Карамфилов се включва активно в българския художествен живот в началото на 90-те години, когато обществото току-що се е отърсило от политическа система, строго контролирала всички области на обществения и духовния живот. Младият художник се опитва органично да се впише в случващото се на световната художествена сцена. И може би намира своеобразна опорна точка в трансавангарда. Тук обаче говорим по-скоро за инспирирани образи, а не за елементарни заемки, което е напълно в духа на постмодернизма, където препратката към съществуващ художествен факт или неговата интерпретация в различен артистичен контекст са нещо естествено.

Вторият въпрос е свързан със самото пространство на експозицията. САМСИ е филиал на Националната галерия, в който очакваме да виждаме изкуство, в което водеща роля играят микс медии и мултимедийните технологии. И ако бяха представени ранни проекти на Кольо Карамфилов – като реализираните в началото на 90-те в рамките на изявите на група „Ръб“, това би било правилното пространство. Кураторката Надежда Джакова и синът на художника обаче са селектирали работи в руслото на „традиционните“ жанрове. А в рамките на НХГ естественото пространство за този тип представяния е Дворецът. Затова изложбата се отличава с известна амбивалентност, която остава неаргументирана – хем включва работи, изпълнени в „класическите“ видове изкуство, хем е в пространство, което публиката свързва с друг тип артистични изяви.

В центъра на изкуството на Кольо Карамфилов е поставен човекът, но човекът, видян не като индивидуалност, а по-скоро като обобщен образ, изведен до равнището на философска категория. Кольо Карамфилов гледа на човека с тихо съчувствие и съзира в него ангелското начало. От композиция в композиция преминават крехки, почти безплътни фигури и лица, напомнящи маски. Тези лица-маски обаче са не безизразни и безлични, а белязани от тиха меланхолия и съзерцателност. Пластичният език на Кольо Карамфилов е лаконичен и сдържан, без елементи на ефектна външна експресия. Ако експресивното присъства осезаемо някъде, то това е във фактурите на живописните работи и в чистия интензивен колорит. Ключов пластичен елемент (не само в рисунките и графиките, но и в живописта, и дори в скулптурата) е линията. Обикновено тя се развива плавно, а щрихите са подчинени на чиста и ясна ритмика. И само от време на време ритъмът е нарушаван от структури, породени сякаш от стихиен жест, които зазвучат като синкопи.

Стилизацията на фигурите и обектите подчертава тяхната архитектоника. Образите са подчертано статични, извадени от потока на времето. Пространството е преведено на езика на плоскостта – подход, който свързваме с древното изкуство, където това е начинът духовният, незримият свят – светът на вечността, да бъде разграничен от тленния и изменчив свят на земното битие. В композициите се появяват и обекти, погледнати през призмата на обратната перспектива – този типичен за византийското изкуство похват, чрез който старите майстори ни напомнят, че не Бог е в нашето полезрение, а ние стоим в неговото.