Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

„Ние вече не можем да се разбираме на онзи лиричен и метафоричен език, който е съществувал преди. Никой вече няма нито време, нито енергия да се вдъхнови от аромата на цветята, когато навсякъде около нас мирише на барут.“ С живеещата в Любляна македонска писателка, поетеса и преводачка Лидия Димковска разговаря Цветан Цветанов

„Поезията и прозата ми са двата края на един и същ мост, под който тече реката, наречена живот“, сподели Лидия Димковска непосредствено след представянето на книгата си „(Не)удобството на съществуването“ (Издателство за поезия ДА) през декември миналата година по време на Софийския литературен фестивал. И веднага след това се пошегува, че тази река може да се казва Вардар, но и Любляница, и Дъмбовица, тъй като, наред със Скопие, Любляна и Букурещ са двата други града, с които я свързва житейската и професионалната ѝ история. Лидия Димковска (род. 1971 г.) e позната у нас с първите си три романа – „Скрита камера“, „Резервен живот“ и „Но-Уи“, но тя мисли себе си най-напред като поетеса. „(Не)удобството на съществуването“ е първото по-цялостно представяне на нейната поезия у нас.

В „(Не)удобството на съществуването“ са включени стихотворения от различни десетилетия, като най-ранните са от началото на 90-те, а най-късните – от годината след пандемията. Сякаш няколко живота ги делят, но все пак... ако днес се срещнат Лидия Димковска от 1992 г. и Лидия Димковска от 2021 г., какво биха си казали?

Имат много какво да си кажат. Могат да се карат, но могат и да се обичат. Това хем са две различни личности, хем носят едни и същи атоми, ако говорим за ценностната система и нещата, които тогава са били важни за мен и които са важни днес. Това, което се е променило, е животът. От Македония заминах за Румъния, а оттам и за Словения... Всичко това е оказало влияние върху моята литература и сигурно я е променило през годините. Но като личност, смятам, не съм изгубила собственото си ядро.

Поезията ви сама формулира голяма част от въпросите, които и аз бих задал: вижте колко по-добре от „Какво е свободата за вас?“ звучи „Свободата в асансьора на света / винаги натиска грешен бутон“.

Да, живеем, за жалост, във време, в което свободата отново трябва да се цени и защитава така, както е било след Втората световна война. За съжаление, историята винаги се повтаря, а ние забравяме. Ето, войната в Югославия се забрави. След като започна войната в Украйна, много медии заговориха, че е първата такава война в Европа след Втората световна. А имахме Сребреница, имахме Сараево. И накрая излиза, че нищо не сме научили от историята, освен да повтаряме нейните заблуди и грешки.

Съвсем наскоро имах разговор на същата тема с кипърския писател Андонис Георгиу, който гостува у нас по покана на българските си издатели от ICU. Кипър е толкова близо до нас, а както и в случая с югославските войни, когато говорим за конфликта там, говорим като за нещо, което сякаш се е случило на друга планета или преди няколко века.

Знаете ли, точно с това се занимавам в последния си роман „Единен граждански номер“, който излезе преди няколко месеца в Македония – с кипърския въпрос, с военния удар през 70-те. Героят ми е кипърски грък, който бяга в Югославия, по-конкретно – в Македония. И посредством неговата история искам да се докосна до този политически проблем, който съществува и в наши дни. Ето, Варосия (световноизвестен преди войната от 1974 г. курорт, б.а.) – ние въобще не се замисляме, че това място е все още затворено, че е призрачен град. Всичко около нас днес се случва толкова бързо, че забравяме за нещата отпреди 30–40 години, а точно за тях не бива да забравяме, за да не ни застигнат днес.

В поезията ви се мяркат сенките на разнородни исторически личности от ХХ век – от Назъм Хикмет до Айхман и от Ингеборг Бахман до Че Гевара. И ако романите ви са ситуирани в конкретни времеви и пространствени параметри, то в поезията ви степента на универсалност е много по-висока.

Да, в поезията си съм навсякъде и всякога. Всичко там се развива в някакво глобално време и пространство. Нашите човешки проблеми не са толкова лични и интимни, колкото си мислим. И по тази причина към индивида и неговите тегоби гледам като към огледало, което отразява обществото, в което живее този индивид, а и всички ние.

Още едно неволно сравнение с романите ви: ако „Но-Уи“ носи „адриатическо-средиземноморска“ слънчевост, а „Резервен живот“ – сивота и мъгла, то в поезията ви сякаш надделява второто – това, което виждаме навън точно в този момент...

Да, това е сивата атмосфера, мъчнотията на живота, „(Не)удобството на съществуването“, както е и заглавието на този сборник в превод на български. Аз обикновено пиша за граничните състояния на човека – войната, смъртта, загубата, забравата, идентичността – това са темите, които ме интересуват...

... разпадането. Тук има цял цикъл – точно от последната ви стихосбирка „Гранично състояние“ от 2021 г.: къщата/паметта/Земята/бъдещето/светът, които се разпадат.

Да, разпадането, също и миграциите. Ние все още сме с нагласата, че всичко трябва да бъде „чисто“, а вече не съществуват нито „чисти“ нации, нито „чисти“ езици... И мен ме интересува точно тази флуидност – на живота, на преселението, на хората, които търсят идентичността си и не могат да я намерят, изправяйки се постоянно пред загубата, пред забравата и пред смъртта – смъртта не само като „физическа забрава“, но още повече като духовна...

„Под земята се намира – казвате – най-големият център за бежанци.“

Да, когато умираме, ние практически мигрираме в друг свят.

Историята се повтаря, казвате, и ни показвате тези процеси от различни ъгли – колко е лесно например несъзнателно да си отгледаш нацист: „завива го в одеяло с мечета, а то иска в китеник с народна шарка“, „учи го на добро, а то обича злото“, „учи го на „Не се сърди човече“ на градинската пейка, / а то иска да плете бодлива гранична тел“.

Поемата „Любимец“, която излезе и в Times Literary Supplement (първото произведение на македонски писател, публикувано в престижното британско литературно издание, б.а.), за мен беше много тежка, защото в нея описвам как и в наши дни можем да възпитаваме деца, които един ден ще се гордеят със символите на нацизма, на фашизма, които ще бъдат радикално десни и т.н. Като хора трябва да бъдем преди всичко отговорни и да не възпитаваме такова поколение. Как да го направим, това е много тежък въпрос, доколкото ценностите на нашето общество са абсолютно изгубени и нещата отиват натам, че все по-често ще се срещаме със завръщането на фашизма в Европа, с политици, които гледат своите си интереси, с хора, податливи на популизма, на някои екстремни форми на консумеризма, на капитализма и т.н. Мисля, че всички трябва да се замислим за това кои са ценностите ни днес и какво трябва да съхраним от онова, което е било ценно в миналото.

„(Не)удобството на съществуването“ завършва с „История“: „Между съдържанието, резюмето и ключовите думи / историята е доклад за живота и смъртта. / След конференцията надлежно ще го издадат в сборник, / който никой никога няма да прочете“.

Да, с историята се започва и с историята се завършва – ние постоянно живеем в историята, в нейното протичане, в което вършим преди всичко лоши дела, опитвайки се да творим добро. И въпреки че при всеки човек творенето на добро е в различна степен успешно, всеки от нас трябва да се замисли върху това какво той прави, докато живее своята история... Едновременно с това историята е много додяваща наука – ние не обичаме да четем учебници и исторически книги, измъчват ни всички тези дати и личности, които се появяват. А е нужно да се завръщаме по-често към тях, за да знаем какво не трябва да правим в нашия живот.

„Не се страхувам от Вирджиния Улф, / страх ме е от Лидия Димковска“, казвате в „Честно момиче“ през 2001 г. Така ли е и днес?

Да, всеки от нас трябва да се плаши повече от себе си, а не от другите. Защото в себе си крием всички демони... и ангели, но демоните винаги са по-силни.

Познавайки ви на български първо като разказвачка обаче, не можем да не се хванем и за тази страна на поезията ви. Често вашите произведения имат и сюжет. Поезия, ама наративна – наратив, ама поезия...

Обичам да разказвам приказки – така се получава и в поезията ми, която е доста наративна през последните години, успява обаче да запази ритъма и мелодията на езика. Това е и най-голямата разлика между поезията и прозата ми – ако романите и разказите са завършени истории с начало, среда и край, то поезията ми разказва по-скоро миниатюрна част от дадена приказка. Вярвам, че съвременната поезия е преди всичко наративна, защото разказването е всъщност нашият всекидневен език. Ние вече не можем да се разбираме на онзи лиричен и метафоричен език, който е съществувал преди. Никой вече няма нито време, нито енергия да се вдъхнови от аромата на цветята, когато навсякъде около нас мирише на барут.