Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

С режисьора Кшищоф Зануси разговаря Тони Николов

Възможна ли е съвременна версия на историята на доктор Фауст, след като мнозина днес не вярват в съществуването на душата? „Хората вярват в психиката, но психиката е невъзможно да се продаде на дявола, той не би я купил“, казва Кшищоф Зануси по повод на най-новия си филм „Етер“, търсейки отговор как всъщност се отстоява доброто в свят, трудно проумяващ злото. Режисьорът бе отличен с Наградата на София на 23-тия международен София Филм Фест.

При връчването на Наградата на София казахте, че киното е отражение на човешките мечти. Ала напоследък мечтите ни сякаш помръкват. Какво се случва например с „европейската мечта“?

Струва ми се, че ние, творците, сме отговорни за артикулирането на мечтата, скрита в сърцата на хората. През XIX в. мечтата е била съвсем ясно дефинирана: свобода, образование за всички, блян за социална справедливост – неща, на практика постигнати в развитите страни. Или ако не изцяло, поне сме наясно как бихме могли да ги постигнем. Това вече не е тайна. Живеем в относително свободно общество, с доста високо ниво на сигурност. Още нещо постигнато. И дойде времето да си зададем въпроса: къде е настоящата мечта? Какъв живот искаме да живеем? Тъй като съществуването ни е изправено пред други, и то съвсем реални заплахи. Поне два или три милиарда души на земята нямат шанса за живот като нас. Така че основният ни проблем е страхът – да не изгубим онова, което имаме. Нещо, което убива цялата ни творческа сила. Можеш да си креативен само когато искаш да промениш света. Ние обаче искаме да съхраним света такъв, какъвто е. А това не е креативно.

Тук аз съзирам голяма заплаха. Сякаш се прекъсва развитието от последните четири-пет века. Ресурсите на земята са ограничени. Наскоро бях в Китай и местен интелектуалец ми даде следния парадоксален пример: говорим за човешките права и нека приемем, че всяко човешко същество има правото да прекара ваканцията си на плажа. Но ако всички китайци и всички индийци решат да изкарат ваканцията си на плажа, те би трябвало да лежат на две нива, тъй като няма да има място за толкова много хора. Ето един парадокс. Но истината е, че ако всички хора искат едновременно да пътуват в коли, това ще е възможно. Затова ние, които сме привилегировани, би трябвало да възприемем известни ограничения. Не можем да се обогатяваме безкрайно. Ала в същото време сме конкурентни по природа, такова е човешкото естество. Дърветата също се конкурират, борят се за слънчева светлина. Въпросът е да намерим друго поле за конкуренция. Струва ми се, че полето на духовността е такова поле. Представете си да обявим следния конкурс: кой ще живее по-красив живот от останалите? В противен случай сме изправени пред катастрофа: не можем да се обогатяваме до безкрайност. Проблемът се усеща вече и в източноевропейските общества, чийто жизнен стандарт започна да се повишава отскоро. Забогатяването се усеща частично, ала е време да си дадем сметка, че не можем да продължаваме така. Същото е валидно и за труда. Доволни сме, че имаме работа. Всички религиозни концепции прославят труда. Но с автоматизацията и роботизацията нещата се променят. Може да се стигне дотам човекът да получава заплата, без да работи. Как тогава ще се запълни животът на масите, ако те в бъдеще получават само пари, без да полагат труд?

Ето проблеми, над които трябва да се замислим. Бъдещето е разнопосочно и то ме интересува. Смятам, че киното може да допринесе за създаването на един по-различен мит, за проектирането на желания, които да са осъществими. Защото мечтите, поне в някаква степен, също трябва да бъдат осъществими.

Не се ли очертават все по-ясно и различията от двете страни на бившата Берлинска стена – между Източна и Западна Европа? А метафората на папата поляк Йоан Павел II, която обичате да цитирате – че Европа трябва да диша и с двата си дроба – все повече звучи като блян. Европа е все по-разделена – от своите страхове, от популизмите?

Популизмът е дълбок европейски провал. Мисля, че той е резултат на безотговорността. Свободата предполага отговорност. Щом имаме правото да гласуваме, това означава, че сме отговорни и за резултатите от това гласуване. И ако днешните избори в европейските страни все повече заприличват на конкурси за красота, вместо да бъдат съревнование на политически програми, това е пълен абсурд. Стига се дотам, че всички програми си заприличват, а обещанията стават все по-абсурдни. Това се наказва и виждаме, че е застрашено европейското единство. А национализмът, тази относително модерна новост, е доста вреден. В продължение на векове Европа е живяла с друга мечта, с усета си за общност като Christianitas. Тоест като единство на християнски държави, чиято цел е била да се възпрепятства войната като метод за разрешаване на конфликтите. Това никога не е функционирало идеално, но е функционирало в някаква степен – поне до двете световни войни. Европа е враждувала по-малко от варварите, ала днес това не работи и възниква риск от нови, дори военни конфликти. Това е голямо разочарование. Все пак се надявам, че ще усетим отговорността си за случващото се. Въпросът е: няма ли да е твърде късно? Изправени сме пред голямата част от света, която е бедна, която ни гледа как живеем през екраните на телефоните си и иска да дойде, да ни принуди да споделим благосъстоянието си. А ние не сме готови да споделим богатството си. Морално не, ала не сме склонни и да се защитаваме. Европейците не възнамеряват да бомбардират плавателните съдове с бежанци, насочили се към нас. Единственото решение за мен е в самоограничението. Трябва да се самоограничим. Да се обложим с данъци, за да осигурим вода на Африка и да дадем на африканците шанса да се развиват у дома си. Но нищо не се прави и може да стане твърде късно, защото решението трябва да се вземе сега. Докато все още сме свободни да го вземем. Скоро ще бъде твърде късно.

Напоследък се пишат множество манифести за Европа – от интелектуалци и политици. Какво бихте записали в един ваш манифест за Европа?

Вече го казах: самоограничението и отговорността. Трябва да използваме свободата си по отговорен начин. Ако не отчитаме възможността от евентуален провал, за Европа няма гаранции, че ще продължи да бъде водещ континент. Европа е кралят континент. Америка все пак е наша атлантическа дъщеря, ако цитирам г-жа Тачър. Европа винаги е имала амбицията да бъде първа. Това е състезание, а в момента сме на път да изгубим състезанието и да попаднем под надмощието на китайската цивилизация, която също има амбицията да поведе света. Това е като на олимпийските игри – китайците излизат напред и вече имат шанс да ни победят.

Филмите ви са пронизани от етични проблеми, наричаха киното, което правите, „кино на моралното безпокойство“. Какво ви тревожи повече в настоящето? Релативизмът? Или консумативизмът в изкуството?

И двете. Консумативизмът е липса на хоризонт, липса на духовно измерение. От друга страна, релативизмът е отрицание на ценностите. Ако всички ценности са относителни, истината вече не съществува. Често наблюдавам подобно смешение и в киното, защото липсата на разграничаване между Доброто и Злото е в основата на недоразумението. Европейското кино е доста объркано. Виждаме го през последните години. Винаги упреквам критиците, че въобще не използват една дума, толкова важна в нормативните разкази – думата мъдрост. Ако изкуството е глупаво, ако лансира глупости, това е изключително вредно.

Вашият приятел Кшищоф Кешловски ни остави своя „Декалог“. Ако решите да правите ваша киноверсия на Божиите заповеди, каква би била тя?

Знаете ли, не бих искал да вкарвам в норма киното – в него непредвидимото е винаги интересно. Очаквам изненадата. Но бих искал да гледам кино, способно да указва начините, по които можем да се борим с глупостта. Красотата на живота е универсална цел. Наскоро написах нова книга, заемайки заглавието от една проповед на Йоан Павел II, произнесена в Генуа. В нея той призовава: „Направете шедьовър от живота си!“. И поставя на едно и също равнище произведението на изкуството и делото на живота. Нещо, което изключително много ми харесва. Смятам, че най-великото произведение е самият живот. А делата в науката, политиката, културата и спорта са само средства, за да осъществим живота, който е наистина прекрасен.

Последният ви филм „Етер“ също повдига невероятно тежки въпроси. Дали науката може да има абсолютна власт? Защо човешкото същество толкова държи да овладее действителността?

Мисля, че това е присъщо за всичко живо. Пак се сещам за градината си, където дърветата винаги са в надпревара – те търсят слънцето и искат да го изземат, засенчвайки съседните дървета. Кучетата също са винаги в надпревара: кой ще е водач и кой ще се подчинява? И най-накрая, замислете се – това е толкова човешко. Въпросът е: в коя сфера искаме да вкараме надпреварата? Ако сферата е достатъчно духовна, това е чудесно. Ако като човешки същества искаме да сме още по-пълноценни от останалите, по-близо до идеала, това е добра надпревара. Защото, както ни казва апостол Павел: „с добрия подвиг се подвизавах“ (2 Тим. 4:7).

Вашият герой, военен лекар, обаче е на границата между доброто и злото, както и светът ни. Разбрах, че трудно сте направили този филм, който е ваш прочит на легендата за д-р Фауст. Защо? Не можехте да намерите финансиране?

Да, да. Посланието на филма е религиозно и явно разгневява мнозина. Моят международен разпространител ми препоръча, за да се продава по-добре филмът, да отрежа втория финал. Така филмът щял да върви по-добре. Свръхестественото е онова, което възмущава, ако то се възприема сериозно. „Евроимаж“, чийто съосновател съм, ми отказа субсидия. Впрочем не за първи път, с аргумента, че това е „духовен филм“, тоест религиозен и християнски, и следователно не е „прогресивен“. Имам известни съмнения дали прогресистите днес са наистина прогресивни и дали могат да дефинират посоката на нашия напредък. Струва ми се, че по-напредналият в упадъка се възприема като по-прогресивен, а всъщност е тъкмо обратното.

Имате усещането, че не знаем накъде вървим? Че се лутаме без ценности, без надежда в свят, белязан от отсъствието на Бога?

Всичко това е следствието от онова, за което говорех. От друга страна, науката днес отваря врати за чувствителност, облъхната от тайнственото, от тайнството. Цитирам всъщност казаното от Алберт Айнщайн, който произнася тези думи, доколкото си спомням, през 1936 г. Тези слова обаче се отнасят до цялата човешка наука. Има и още една негова фраза, която често обичам да повтарям: „Който не вижда тайнството, е сляп и глух“. И Айнщайн добавя: „Ако тайнството е основата на религиозния опит, тогава дори аз, който не принадлежа към определена конфесия, съм вярващ“. Това много ми харесва. Струва ми се, че отваря перспективата на съвременния човек и му помага да осъзнае, че позитивизмът на XIX в. е вече твърде ретрограден. Че нещата, които изглеждаха сигурни, днес не са никак сигурни. Че има тайнство, че има изненади, че има толкова много неща, различни от онова, което си мислим. Че времето протича по различен начин, че трите измерения, които виждаме, не са всички съществуващи измерения. Че всичко може да е съвсем различно. В тази перспектива не мога да не припомня онзи епизод от Евангелието, където фарисеите питат Христос как ще бъде след Възкресението, ако някой се е оженил за братовата си жена след неговата смърт, и на кого от тях ще е тя (срв. Мат. 22:23-30). А Христос им обяснява, че тогава ще е съвсем различно. Тъкмо това различие убягва на въображението ни, въпреки че физиката ни предлага примери, помагащи да проумеем сложни обрати във времето, заявени още от пророците. И това не е суеверие, а реалност. Може би бъдещето съществува в настоящето. То е вече тук, с нас. Нещо, откриващо се в перспективата на молитвата, която не е психологическо действие, за да се успокоим, а е онова, което може да промени света. И то по начин, непонятен за нас.

Не ни ли липсват тогава и толкова други неща? Например прошката?

Знаете ли, идвам от Индия, където показах „Етер“. И там излязоха с едно голямо възражение срещу филма. Как е възможно героят ми, който е лекар, при това извършил толкова много престъпления, да бъде спасен само с една молитва? Отговорих им, че това е тайнството. Че то е непонятно дори за нас, християните. Ние го долавяме, ала не можем да го обясним. Без коментар. Това е друга логика, различна от нашата. Логиката на Бога е вероятно съвсем различна.

Мисля, че връщането към духовното ще е добро откритие за нашия век. Нещо, което ни дава надеждата, че тези, които са смятани за ретроградни, могат дори да са по-прогресивни от прогресистите, които всъщност са доста ретроградни.

Можете ли да предположите какво ще е киното на утрешния ден, по какво то ще се различава от днешното?

Мисля, че има един фактор, който сериозно подценяваме, това е демократизацията на киното. Замислете се, че киното вече се обръща към по-многобройна публика, отколкото преди петдесет години. Ала равнището на тези зрители е далеч по-ниско. Нещата обаче започнаха да се променят и равнището постепенно се издига. Надявам се, че е така, макар езикът на киното днес да е по-малко развит, отколкото преди петдесет години. Тогава, когато Жан-Люк Годар или Ален Рене, Бергман, Фелини или Тарковски измисляха нов киноезик. Днес този език на киното не е достъпен за по-широката публика. Ала това ще се промени. Убеден съм, че в широката публика настъпват промени и скоро тя ще е в състояние да възприеме едно по-различно кино. Развитите общества са изправени пред огромни духовни търсения. Празнотата е видима. Съзрях празнота и в Китай, дори в Индия, която толкова се гордее с духовността си. Всички общества имат нашия проблем – как да координират модерността с духовното си пространство. Проблемът е сериозен и трябва да се намери изход. Без духовно измерение цивилизацията не ще може да оцелее. Университетски преподаватели в Китай говориха с мен тъкмо по тези проблеми. Някои от тях смятат, че рухването на империята на монголите, която е била най-голямата империя, съществувала някога на този свят, е било резултат от отсъствието на метафизическа перспектива.

А какво мислите за заплахата от рекламата? Не е ли тя на път да обезсмисли напълно визуалното, полето, в което работите?

Не, въпреки че боклуците задръстват екрана. Ала съдържанието на рекламата е толкова вредоносно, че предизвиква дори желания, противоположни на търсения резултат. Смятам, че съвременният човек трябва да консумира възможно най-малко, да разполага с много по-малко предмети, предлагащи по-малко функции и услуги. Ето това е нещо модерно. А рекламата е реакционна, защото винаги предлага да удовлетвори потребности, каквито нямаме. Естетически погледнато, от рекламата дори може да има някакви ползи. Тя консумира всички изразни средства, но тутакси ги деградира. Това е като да съгрешаваш тежко болен, така процесът на очищението стремително наближава. Същото прави и вълкът в гората – елиминира най-слабите. Банализирането на аудио-визуалния език, до което води рекламата, е вече факт. Видим ли как слънцето докосва морето, вече знаем, че се рекламира самолетен полет до Египет. И това е кич. Не може подобен кадър да се използва по сериозен начин. Както цигулките в любовна сцена – невъзможно е, толкова е банално. Ето какво имам предвид под положителната страна на рекламата, която иначе възприемам като крайно вредна. Спомням си за една среща на фондацията, която ръководя, с Йоан Павел II, и то в последната година от живота му. Заведох танцьори на брейк във Ватикана. Папата произнесе кратка реч, за мен много важна и много дълбока, публикувана впоследствие във в. „Осерваторе Романо“. Той ги попита: „Защо го правите? Ако го правите, за да бъдете богати, известни, тогава сте заразени. Но ако го правите заради чистата красота, това е изкуство. Изкуството в служба на нещо е винаги заразено. Изкуството трябва да е дезинтересирано, да е подчинено само на чистата красота“. Мисля, че това е важно послание за всички нас.

И накрая, кой е следващият ви проект, вашият нов филм?

Имам нов проект – „Шифърът е съвършен“. Филм, посветен на математик, който отказва богатството.

Кшищоф Зануси (род. 1939 г.) е изтъкнат полски режисьор и сценарист. Учи физика и философия, а през 1967 г. завършва кинорежисура в Лодз. Още първият му филм – „Структурата на кристала“ (1969), откроява интереса му към екзистенциалните проблеми, както и към проблемите на вярата – „Просветление“ (1973). Автор на първия биографичен филм за полския папа – „От далечна страна: папа Йоан Павел II“ (1981). През 1984 г. печели наградата „Златен лъв“ във Венеция за „Годината на спокойното слънце“ и става член на Папския съвет за култура. Други негови филми са: „Защитни цветове“ (1976), „Императив“ (1982), „Братът на нашия Бог“ (1997), „Животът като смъртоносна болест, предавана по полов път“ (2000). Носител на наградата „Давид на Донатело“ и на наградата „Робер Бресон“ (2005) заради близостта на неговото творчество с Евангелието.