Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

За новите читатели и независимите издатели

Разговор с Антоанета Колева („Критика и хуманизъм“), Тодорка Минева („Сонм“) и Йонко Йончев („Рива“)

В светлината на наближаващия Панаир на книгата може да се открои тенденция, която казва много за българското книгоиздаване. Ако българските книгоиздателства са около 5000, а реално действащи са 1000, то годишно се издават хиляди нови заглавия, но тиражите намаляват. За какво говори това?

Тодорка Минева: Тенденцията е валидна не само за българското книгоиздаване. В средата на януари т.г. Венсан Енгел, белгийски писател, университетски преподавател и издател, публикува във в. „Льо Соар“ обзорна статия с показателното заглавие „Четем или потъваме?“ по повод закриването на белгийското издателство On lit – култово издателство с голямо значение за съвременната франкофонска литература. В статията си той посочва стряскащи цифри за тиражите на френскоезичния литературен пазар, включващ, както знаем, Франция, Белгия, Швейцария и френската част на Канада. Според изследването, на което той се позовава, 70% от заглавията там не надхвърлят 1000 бройки, а 50% – 500 бройки. Тоест спадането на тиражите е драстично дори във френскоезичните страни, където грижите, които се полагат от страна на правителства, асоциации и частни организации, са несравними с тези у нас. Така че случващото се в България изобщо не е изолирано от случващото се по света. При нас тиражите на хуманитарните издателства не са паднали драстично, защото ние по принцип не сме имали високи тиражи. Онова, което се случи обаче, е, че разпространители, на които сме се осланяли през годините, все по-рядко вземат наши книги и все по-рядко се отчитат. На практика разчитаме на преките продажби, каквито са панаирите, на онлайн продажбите чрез сайтове, на няколко малки, но стилни книжарници в София и на големите разпространителски вериги, когато и ако се съгласят да разпространяват изданията ни.

Антоанета Колева: Това е световна тенденция, а не нещо укоримо, което зависи от съвкупните усилия или липса на усилия на издателите в една или друга страна. Нараства броят на заглавията, които един издател трябва да публикува годишно, за да поддържа или повиши нивото на своите обороти, и намалява тиражът на всяко заглавие. За това има множество причини. Най-простото обяснение е, че намаляват читателските аудитории и ние „пресираме“ неголямата група четящи чрез повече нови заглавия. Защо обаче намаляват? Дали защото се качва процентът на хората, четящи електронни книги? Не е така, продажбите на електронните книги са в регрес. Дали защото интернет променя структурно нагласите към текста? Обикновено приспособените към интернет читатели търсят максимум сгъстена информация за минимум време, докато книгата е класически медиум, който иска друг тип посветеност – часове, дни наред... Причините са много, различни и изискват от издателя „насрещно действие“ за справяне. Специално ние се опитваме да правим какво ли не: излизаме от чистата сфера на книгоиздаването като индустрия и отиваме към всякакви културни провокации и работа с младежки, дори средношколски аудитории, например към конкурси за визуални интерпретации на нашите философски книги – изисква се непрекъснато подновявана изобретателност за нови „форми на оцеляване“.

Йонко Йончев: Динамиката в бранша е голяма. Непрекъснато се появяват нови издателски фирми, с нови провокативни идеи и издания. Книжарниците са препълнени, има свръхпредлагане и издателското поле е сред дейностите с най-висока конкуренция. Фактът, че има много нови издателства, доказва, че това е бизнес, в който се влиза лесно, но пък е много трудно да се задържаш в него. Същевременно основните издателства се удържат сравнително стабилно на пазара. Знаем, че информационната среда е променена коренно. Публиката е изправена пред много изкушения – новите медии, киноиндустрията, интернет, които откъсват вниманието и времето на читателите от книгите. Променени са и нагласите. За предишните поколения беше престижно да си прочел много книги, да познаваш автори, сега в средите на младите хора престижното е друго. А има и сериозни проблеми, свързани с четенето с разбиране сред учащите. Изследванията показват, че е висок процентът на функционалната неграмотност, при това не само в маргинални групи, но на средно равнище. Включително в академичните среди се появяват младежи, които не притежават основни знания.

Антоанета Колева: Нека не забравяме и друг фактор за нарастването на броя издавани заглавия – масовизацията на авторството. Днес почти всеки пише книга, всеки иска да се пробва в това съблазнително за егото поле... А това означава страхотно висок „оборот“ на заглавия. Което веднага влече и нещо друго – много издателства, за да оцелеят и удържат на искането „нещо ново!“ (лозунг на модерността, който днес търпи ускоряване до непоносимост), рязко свалят качеството на работа над текста.  

Тодорка Минева: Нека не забравяме, че изследователи като Мишел Сер твърдят, че имаме съприкосновение с нов човешки вид, чиято глава е вече компютърът. Тоест хората не трупат информация, тя не им е нужна, защото е на един клик разстояние. Оттук нататък книгата се превръща в ценност само за определена категория хора, които не са много на брой. Преди няколко години имах студентка в магистърска програма „Преводач-редактор“, която твърдеше, че от години не е разгръщала хартиена книга, при все че ставаше дума за бъдещ литератор. Дали това е страшно, или просто ние не разбираме какви са предизвикателствата на новото време, аз не мога да отговоря. Защото принадлежа към по-предно поколение, което цени хартиената книга, цени издателския, редакторския, преводаческия и авторския труд. Пак според статията на Венсан Енгел в „Льо Соар“, която вече цитирах, дори издателство „Галимар“ вече изисква от своите автори „да пишат по-просто“. Ако законодател на модерния вкус като „Галимар“ си позволява подобен апел, какво да кажем за останалите. Освен това животът на новите книги в книжарниците е вече твърде кратък. Имам приятел, който притежава книжарница за комикси във Франция, и той твърди, че животът на новия комикс е 15 дни. След 15 дни той го маха от лавиците и вече можеш да го поръчаш само онлайн. Това също е плашещо. Все повече книгата се превръща в стока, която се търси, когато е нова, когато има скандал, когато има обсъждане. Това са нови предизвикателства. Свикнали сме да ценим книгите според литературните им качества, но идват времена, когато само рекламираната книга ще се продава добре.

А как оцелявате? И как сами назовавате себе си – вие сте малки, специализирани или независими издателства?

Антоанета Колева: Що се отнася до „Критика и хуманизъм“, бих казала, че сме „независимо издателство“. Ако кажеш, че си „малко“ издателство, в това има някаква извинителност и изисква оправдаване през „малък език“ или „малки обороти“. За мен в културата няма големи и малки, това са думи за счетоводните документи. Бих предпочела една любима метафора: издателската работа е рисково движение по ръб, напомнящ планински хребет – трябва да удържаш крехък баланс, иначе от едната страна падаш във финансовите сметки и икономическите изисквания, а от другата – в „чистата култура“, което те обрича на фалит. Движението по този рисков ръб определям и като движение под зависимост или под независимост. Да си независим издател означава да имаш пълната свобода сам да определяш издателската си политика, да не те издържа друг субект, бил той университет, концерн, партия или източник на съмнителни капитали. Да си независим издател означава и да имаш консистентна издателска политика, години. И най-вече да поддържаш нещо, което предпочитам да нарека висок етос. Какво значи това в книгоиздаването ли? Например да не допускаш книги с човеконенавистни идеи или с отровни за твоето общество в конкретния момент идеи. Затова и станахме член на Международния алианс на независимите издатели, който изповядва такива принципи и обединява почти хиляда издателства от цял свят.

Йонко Йончев: Всъщност всички сме зависими от читателите. Така че нашата зависимост е да намерим верния подход към публиката, да я привлечем с ценно заглавие. Относно оцеляването, наистина е много чудно как издателствата се справят при това свръхпредлагане. При нас в „Рива“ важна част от издателската програма е учебната литература, насочена към четенето с разбиране, правописа, безопасното поведение, математиката и др., които помагат на учещите да постигнат добри резултати. Освен това правим и стойностни заглавия с добър читателски успех – например на автори като Борис Христов или Иван Теофилов, Филип Трифонов или Чавдар Ценов, Тимъти Снайдър или Ан Епълбаум, Джордж Оруел или Брайън Кокс и др.

Тодорка Минева: Бих определила „Сонм“ като издателство за съвременна хуманитаристика, за модерна и съвременна европейска литература. Как оцеляваме? Директорът на издателството Веселин Праматаров е известен художник, той взема външни проекти, включително учебници, аз също вземам външни поръчки, обикновено редакция, корекция, понякога и превод. Така издаваме 8–10 книги годишно, това са ни възможностите. Когато е възможно, се стремим да осигурим субсидиране поне за превода, за да бъде гарантирано плащането на външните ни сътрудници. Иначе експлоатираме семейния състав.

Йонко Йончев: Оцеляването на издателствата и на книгата би могло да бъде много по-сигурно и по-полезно за обществото, ако се изпълняват стандартите за библиотеките. Преди години беше приет стандарт за библиотечно-информационно обслужване, който съответства на европейските критерии за попълване на библиотечните фондове, но те все още не се постигат на практика. Засега библиотеките работят на проектен принцип и това невинаги успява да осигури необходимото зареждане с книги. Например в скандинавските страни библиотеките приоритетно и масово се зареждат с автори, пишещи на националния език. Тук искам да спомена и за една програма в Министерството на културата, която работи много добре и която подкрепя български автори.

Тодорка Минева: Вече обявиха новата сесия на тази програма за подкрепа на творчески проекти в областта на литературата за 2024 г., по която можеш срещу стипендия от максимум 6000 лв. да напишеш за срок от една година своя литературна творба. Тоест ти създаваш литературната творба и след това си търсиш издател.

Йонко Йончев: Това е прекрасна програма, защото стимулира автори. В продължение на няколко години благодарение на нея се появиха множество стойностни заглавия и бяха подкрепени много сериозни автори – не само на проза, но и на поезия и есеистика. Хубаво е българският автор да бъде подкрепен, но е хубаво също така книгата му да достигне чрез библиотеките до българския читател. Така че тази програма трябва да бъде обвързана и със попълването на библиотечните фондове със създадените произведения. Това би дало допълнителен тласък в развитието на българската култура.  

Антоанета Колева: Изумително е, че в Министерството на културата няма дирекция или отдел, който да се занимава само с книги. Знаем, че от години един-двама души, добронамерени, но изнемогващи, се занимават с всичко свързано с библиотеки, издатели, автори и книги под шапката на дирекцията за международно сътрудничество и регионални дейности. И всякакви опити на издателите – все по-редки – да лобират за създаването на отдел, посветен специално на книгата, очевидно не дават резултат.

Да, възникват нови програми като тази, за които споменахте. Но тя, появила се заедно с мерките за справяне с последиците от ковид, с каква продължителност е? А какви са стратегическите решения за програмите за библиотеки? Има ли обществено обсъждане и обратна връзка как например се справят библиотекарите? Успяват ли да достигнат до библиотеките стойностните книги, издадени през годината, или просто малко на брой издателства, обикновено финансово и мрежово най-мощни, успяват да продадат по библиотечната програма книгите си? Ако тази година са се появили, примерно, 18 000 нови заглавия, кажете ми кой библиотекар, смазан от административни задачи, има капацитета да ги проследи и експертността да отсее значимото? И нали целта ни е да запазим библиоразнообразието, а то се създава именно от множество издателства и автори, а съвсем не само от присъстващите на витрините на книжарниците? Нужни са стратегия, единни принципи на публичните политики спрямо книгата и създаването на специализиран отдел или център за книгата е най-малкото, което може да се направи в тази посока.

Йонко Йончев: Има програма, която сега е за 2 млн. лв. годишно.

Антоанета Колева: Познавам тази програма, само че на какъв принцип се работи там?

Йонко Йончев: На проектен.

Антоанета Колева: Именно, а това включва принципа на субективния подход. Нещата биха се подобрили, ако книгата и грижещите се за нея – издатели, автори, библиотеки – получат своя „Център за книгата“, бил той национален, или не, с достоен брой мотивирани и като кауза, и като заплащане служители.

И за да се върна към въпроса ви за оцеляването, искам да кажа, че когато издаваш некомерсиални, но културно значими текстове, това става възможно не само по силата на лични лишения, но и благодарение на фондове, които покриват поне част от незаобиколимите загуби. За съжаление, те са много малко. Но смятам, че тези макар и малко институции, останали в Европа, вършат забележителна работа в подкрепа на обществата ни нагоре.

Тодорка Минева: Това е така, но от друга страна, в рамките на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия след 2007 г. хуманитаристиката беше премахната от подкрепяните жанрове. В момента там се подкрепят само художествена литература и литературни есета. Това, което направиха националните центрове на големите централноевропейски и западноевропейски държави, е, че подсилиха подкрепата за такъв тип издания. И така помогнаха за това хуманитаристиката от съответните езици да продължи да се издава.

Антоанета Колева: Да, и затова любимата ми дума е „солидарност“. Говорим за ЕС, където се представят на централно ниво държавни политики, затова в България трябва да има истински публична институция, която да се занимава с това, и то в обратна връзка с издателите и авторите. С всички активни издатели! Да се създават истински подпомагащи политики. Манталитетният регрес, който преживява нашето общество, в немалка степен се дължи на факта, че хуманитаристиката беше натикана в ъгъла, включително като подкрепа за хуманитарната книга. Осъществяваното вече над десетилетие канализиране на всички финансови ресурси на ЕС за подкрепа на книгите към художествената литература е огромен проблем и грешка. Вижте, оказва се, че например едно философско есе на Агамбен или прекрасен културологичен анализ на Хабермас не могат да бъдат подкрепени с европейски средства просто защото не са… романи или разкази! Не може години наред да деприоритизираш хуманитаристиката, която е най-убедителна в отстояването на ценности и най-уязвима на пазара, и след това да очакваш обществото ти да удържа високи ценности, да цени демокрацията и свободата, да осъжда агресията…

Говорихте за превода. Каква част от вашите издания са преводни и как откроявате фигурата на преводача? Нещо особено важно за култура като българската.

Йонко Йончев: Напоследък нашето издателство има програма за млади български автори, която леко изравнява преводните и българските заглавия. Що се отнася до преводните заглавия, това, което наблюдавам, е, че голяма част от читателската публика, профилирана например в хуманитаристиката, предпочита да чете в оригинал. И да речем, един автор, който би имал у нас няколкостотин читатели, остава неприпознат, защото голяма част от тях го четат в оригинал и така българският превод става слабо конкурентен. В крайна сметка това също намалява тиражите в България.

Тодорка Минева: Казаното от Йонко Йончев е валидно не само за хуманитаристиката. То се отнася в много по-голяма степен за художествената литература. Следя читателската група „Споделяй какво четеш“. Там често, когато излезе български превод, се оказва, че някой вече е чел книгата в оригинал. Веднага се намират кусури – защо това е така, защо е другояче… Понякога хвалят преводача, тоест светът е по-отворен. Но преводи трябва да има, защото те действат двустранно. От една страна, преводите утвърждават модели, които вече са налични в собствената ни литература, а от друга – внасят нови модели, обогатяват литературното поле. Ако престанем да превеждаме и разчитаме само на това кой къде е учил и какви езици владее, това просто няма да се случи. Литературният процес е такъв, че не може една литература да се затвори в себе си и всички да четем единствено на езиците, които знаем. В „Сонм“ публикуваме преводни книги, но се стремим да поддържаме и българската литература – преди всичко критическа литература, но също така и българска проза и стихове, търсим автори, които на нас ни се струват действително ярки, но които са много или малко встрани от модата, от медийния шум

Антоанета Колева: За мен при решението „преводен или български текст“ водещо е качеството. Нашето издателство е специализирано в преводи и това е препотвърждавано през над 30-те години на съществуването ни. Да вземем прост пример: ако ни интересува темата за екологията и климатичните промени, няма да издадем посредствен български автор по темата, водени от криворазбран „патриотизъм“, а ще предпочетем да издадем най-доброто в световен план. С което ще създадем условия българският дебат да се вдигне до нивото на световния дебат. Има смисъл да се превежда и още как! Когато важна книга се появи в превод на български, тя обогатява хуманитарния език, обогатява, ако щете, говоренето на изследователските, студентските, четящите среди, които могат по-уверено да влязат в световния диалог по темата – хем на световния жаргон, хем на собствения си език.

За мен издателите са два типа. Наричам едните „популисти“: те гледат да се харесат на публиката на всяка цена, без да ги интересува колко „свалят нивото“. Вижте ги днес: те, примерно, издават петокачествени романчета, защото са написани от автори с български имена, тъй като читателите „напоследък обичат българското“; те издават идеолози на Путин, злоупотребявайки с наличието на подкрепа за този диктатор тук вследствие на абсолютно неовладяната хибридна пропаганда, без да се интересуват колко отровно е това за обществените нагласи. И другата издателска позиция, в която ние вярваме, е следването на принципи, на етос и идеали, независимо от цената, която се плаща – най-вече по-ниски продажби – като се издигат нагоре и читателските аудитории.

Говорихме за достъпа до библиотеките. А какъв е достъпът ви до читатели през разпространителската мрежа? Не ли по-добре независимите издатели да създадат свои книжарници? Възможно ли е съществуването на специализирани книжарници за поезия или хуманитаристика?

Тодорка Минева: Никой от нас – и поотделно, и заедно – няма достатъчно средства, за да наеме и поддържа книжарница. Освен това тя ще бъде една. Във всички случаи пак ще се мине през сайтове, през електронна търговия. И една книжарница пролет не прави. Тук е нужна цяла разпространителска мрежа. Виждаме какво е облекчението, когато голяма мрежа от книжарници като „Хеликон“ ти разпространява заглавията. Тогава книгите ти стигат до 30 града в страната. Повечето от нас не са регистрирани дори по ДДС, защото по този закон задължителният минимум е да имаш 100 000 лв. годишен оборот. За издателство, което публикува между 8 и 10 книги годишно, не е икономически оправдано да се стреми към подобно нещо.

Йонко Йончев: Понеже говорихме много за международната практика, в страни от Западна Европа има нормативен регламент издателите да не се занимават с книгоразпространение, а книгоразпространителите да не се занимават с издаване. У нас се получи така, че големи издатели се превърнаха и в книжари, а книжари станаха и издатели. Самият книгоразпространителски бизнес е много специфичен и както всеки друг, изисква голямо постоянство. Проектът за подобна книжарница според мен е несигурен, ако не го финансираме, за да поддържаме някакъв център. Нещата не са толкова драматични, развиват се нови възможности за читателите. Интернет книжарниците стават все по-активни и търсени.

Антоанета Колева: Преди около година и половина организирахме заедно с Гьоте-институт в рамките на дългогодишен семинар „Библиоразнообразие“ онлайн дискусия с двама германци, съдържатели на много голяма книжарница в Берлин. Не става дума за обичайна книжарница, а за книжен център, в който се правят срещи с читатели, автори, млади хора и се записва много популярен германски подкаст за книги. Ще кажете, нищо ново. Напротив! Тяхната работа ме вдъхнови да си мисля, че ако имахме Национален център за книгата – но истински публичен, а не някакво подменящо идеята частно начинание – той би могъл да бъде освен опората на една стабилна държавна политика за подкрепа на книгата, също и лицето на тази политика през подобна многофункционална книжарница-средище.

Споменахте подкастите. Разширяват ли подобни инициативи читателската аудитория на определени заглавия и автори?

Антоанета Колева: Да, но с много усилия и посветеност. Започнахме „иновациите“ си в книжната реклама със създаване на буктрейлъри и се оказа, че сме започнали с най-трудното. Решихме да обучаваме студенти по хуманитарни и социални науки с помощта на режисьори, оператори, монтажисти как да правят филмчета за книги – истински разкази за теоретични текстове! Представете си как магистри по философия правят филм по терапевтичните случаи на Фройд… Оказа се, че младите хора харесват подобни предизвикателства. Работихме така една година, после втора, но… изчерпахме всичките си ресурси.

После се насочихме към създаването на подкасти, тази свръхмодерна форма на достигане до публиката. Но тя изисква истинска инвестиция, защото резултатът е съвършено различен, ако работиш с професионалисти и ако правиш сам „на мускули“ любителски неща. Благодарение на НФ „Култура“ през цялата минала година регулярно произвеждахме подкаста „КХ Говори“, който сега продължаваме да създаваме със собствени сили. След шестия епизод стартирахме минипроучване, консултирано със социолози, за да разберем какъв е ефектът от подкаста върху читателите ни. Анкетата е постоянна, формулярът непрекъснато набира нови респонденти. Научихме интересни неща, които сме готови да споделим с колеги издатели.

Йонко Йончев: Този разказ показва какво се случва в издателското поле и как информационната среда променя и читателските нагласи, и нагласите на издателствата. И ние имаме подкасти и се стремим по този начин да достигнем до повече хора. Каналите за информация и за достигане на книгата до читателите са вече много по-обогатени. Една хубава книжарница също се променя с кътове за кафе, за деца и т.н., по света има и нощни клубове с книжарници... Използват се всякакви идеи, за да се привлекат хората към книгата.

Тодорка Минева: Гледах една статистика преди време и се оказа, че близо 30 книги се появяват всеки ден в България. За да може някоя книга да бъде забелязана и да не бъде мъртвородена, издателят трябва да направи всичко възможно за нейната популяризация. Ако преди 20 години името на френския философ Пол Рикьор беше достатъчно известно, за да си купят студентите негова книга, сега трябва да направим широка рекламна кампания, за да стигнат те до заглавието и да разберат кой е Рикьор. Сама по себе си и най-гениалната книга остава незабелязана, ако няма промоция.

Какво е за вас Панаирът на книгата, който също дава достъп на читателите до книгите?

Тодорка Минева: За нас Панаирът е преди всичко място, където се срещаме с читателите си и печелим потенциални нови читатели. Хората се интересуват, когато им обясниш какво издаваш, каква линия следваш, каква е културната ти политика. Другата насока, в която работим, е да каним свои автори – български и чуждестранни. За нас панаирите действително са празници. Десетдневният панаир под топлия пролетен дъжд, и то в шатра, е проблем за нас тази година. Струва ни се непосилно за едно малко издателство с двама служители. Затова няма да участваме. Но нещата са такива, каквито са. Асоциация „Българска книга“ се е регистрирала като организация в частна полза и това може да се прочете в нейния устав. Така че частната полза в случая е защитена, а обществената полза, ако говорим за читателите на малките некомерсиални издателства, които се отказаха от участие, не е.

Йонко Йончев: Това са традиционни празници на културата, вече има много такива панаири на книгата и в други градове на страната. Една от добрите страни е, че на тях издателствата може да предложат всички свои заглавия, включително и тези, които трудно се намират вече в книжарниците поради политиката на книжарите. Незаменима е възможността да разговаряме с нашите читатели.

Антоанета Колева: Няма да повтарям всички изречени дотук позитиви за панаирите в български контекст, споделям ги. Но аз имам няколко големи болки, свързани с панаирите в български контекст. Едната е превръщането им до голяма степен в прости базари с намаления. Това, че има съпътстваща програма от представяния на книги, е хубава идея, но самият ѝ формат е дори, ако щете, унизителен – един конвейер по 45 минути на книга, на една и съща шумна сцена, неизолирана от хората, посещаващи панаирните щандове… Бих заимствала ред успешни идеи от европейски панаири на книгата. Например опитът на Франкфуртския панаир на книгата или на Френския салон на книгата през март в Париж, те си имат дни за специална експертна или дискусионна програма, с уъркшопове за издатели, и едва след това финален уикенд, в който издателите продават наличните си книги и са в пряк контакт с купувачите. Втората ми болка е самата идея да се провежда Пролетният панаир (базар) на книгата на открито. Смятам, че е изключителна подигравка артефакт като книгите да бъдат държани под пролетните дъждове или под яркото слънце, подобно на кебапчета на базарна скара… Изхвърлят се стотици увредени томове поради несигурната идея, че щандове по алеите на открито ще привлекат повече купувачи, отколкото защитеното изложение в сградата на НДК. А книгата не изисква ли уважение? И третото, което ме разтревожи е странната, за мен погрешна идея за превръщане на някога 5–6-дневния панаир в десетдневен. За мен това е необмислена и вредна спрямо престижа на книгите моментна политика, вредяща и на отношенията в бранша – отношения издатели-книгоразпространители, тъй като разстройва дейността на вторите. И аз много се надявам тя да се промени.

Разговора води екипът на „Култура“

Антоанета Колева е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Директорка на издателство „Критика и хуманизъм“ от 1995 г. Преводачка на съвременна френска постмодерна хуманитаристика (Мишел Фуко, Морис Бланшо, Жак Дерида, Жил Дельоз и Феликс Гатари и др.), член на Международния алианс на независимите издателства, авторка на текстове за книгоиздаването на 4 езика.

Тодорка Минева е завършила философия с втора специалност френски език в СУ „Св. Климент Охридски“, главен редактор на издателство „Сонм“. Преводачка на философски трудове на Еманюел Левинас, Пол Рикьор, Владимир Янкелевич, Жан-Франсоа Лиотар, Анри Бергсон, Еманюел Муние и др. А също така на книги на Камю, Натали Сарот, Маргьорит Дюрас, Жорж Роденбах, Андре Жид, Венсан Енгел и др. 

Йонко Йончев е управител на издателство „Рива“. Работи в сферата на книгоиздаването повече от 30 години. Бил е председател на Асоциация „Българска книга“ от 2005 до 2007 г.