Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

С режисьора на филма „Снимка с Юки“ Лъчезар Аврамов и със сценариста Димитър Стоянович разговаря Димитър Радев

Разказът на Мирослав Пенков от сборника „На Изток от Запада“ е използван като основа на сценария на „Снимка с Юки“, но той свършва до Act 1 на филма, тоест до катастрофата с момчето. От там нататък киносценарият е „обща измислица“ на Лъчо Аврамов, Дими Стоянович и Мирослав Пенков.

Георги е женен за момиче от Япония – Юки, и двамата за пръв път посещават роднините на мъжа в България. Младото семейство иска да има дете, но единственият възможен начин са процедури инвитро. Лекарят препоръчва на Юки спокойствие и чист въздух и Георги я води в къщата, която са обитавали баба му и дядо му приживе. В селото многобройна е останала само ромската махала. Там Юки снима с полароидния си апарат децата и им раздава снимките за спомен. За да разнообразят всекидневието си, Георги учи Юки да кара автомобила му с ръчни скорости. Юки удря момченцето Асенчо, което кара колело извън селото. Изглежда, че детето само е навехнало ръката си и е ожулило коленете си, докато двамата му помагат да се изправи. Асен сръчно оправя веригата на колелото и го подкарва по шосето, все едно нищо не e било. В бързината детето изпуска реплика, която звучи толкова естествено, колкото и зловещо: „Баща ми ще ме пребие, ако разбере че съм идвал чак дотук!“.

Георги и Юки се прибират вкъщи, надявайки се всичко да се размине само с уплах, но на следващата сутрин на вратата се появява бащата на Асенчо с молба – Юки да направи семейна снимка, на която да присъства мъртвият Асенчо. Налудничавата постъпка е оправдана с липсата досега на обща снимка на бащата и детето. Георги не смее да откаже и снима ромското семейство пред къщата им, с мъртвото дете. Юки е силно развълнувана и настоява да признаят за инцидента.

След няколко дни семейството на Георги е посетено от следовател, който разпитва двамата пришълци, разбрал за зловещата снимка. Медицинската експертиза е заключила, че детето е починало от мозъчен кръвоизлив. Най-вероятно, казва следователят, то е било пребито от баща си. Това вече се е случвало много пъти.

Юки изпада в криза и иска да признаят предполагаемата вина. Георги отказва. Юки посещава семейството на Асенчо и разказва за инцидента на майката. Следователят е видял обелената броня на колата и е готов да потули случая, ако Георги по най-бързия начин напусне селото. Георги и Юки си тръгват, но вината, болката и недоверието между тях са непреодолими и слагат край на връзката им.

Кой е специалният момент, който Юки дебне да улови с инстантния си апарат? Или тя е просто запленена от удоволствието на фланьора?

Лъчезар Аврамов: Това е дълга тема. Драматургично и всякак…

Димитър Стоянович: Според Буда животът е сравним с река. Полароидът хваща единствения и неповторим момент. Това е цяла философска школа във фотографията. Нямаше го в литературната основа.

Лъчезар Аврамов: Да, в разказа на Мирослав Пенков категорично го няма, освен това в сценария Юки не е професионален фотограф, а така излезе накрая. Да, важно ѝ е, но е повече хоби. Тя не дебне мига с професионална цел. Инстантната фотография повече говори за различните парченца от потока на живеене и как едно съвсем малко парче може да счупи всичко.

Ако трябва да подходим философски и ако наистина говорим за цялата символика на снимането с полароид, идеята е, че снимайки един момент и държейки го в ръка, ти по някакъв начин го притежаваш. А това е дълбоко невярно. Ти нямаш власт над материята, колкото и да си я присвояваш.

Димитър Стоянович: Това е важна теза във филма – хората си мислят, че могат да контролират нещо, било през полароида, било през семейството или плановете…

Лъчезар Аврамов: Било през словото... Георги също се опитва да контролира живота си чрез профанизираната идея на методичното мантруване.

Димитър Стоянович: Да, но те всъщност никога не са могли и няма да могат да контролират каквото и да било.

В метафоричен план Юки ли е изгубеният вътрешен глас на нас, българите, нашата заспала съвест, която трябва да бъде разбудена, за да се видим отстрани, през далекогледа на културната дистанция?

Лъчезар Аврамов: Аз не съм мислил изобщо в тази посока. Умишлено. Като изгледаш филма, може да се появи едно усещане за преднамереност. За нарочното събиране на такъв тип герои – японка, българин и роми. Ако влезем в механиката на мултикултурния сблъсък и особено в неговата нарочност, тогава нещата стават съвсем други. Да, разбира се, социумът играе огромна роля – как различните култури реагират на един и същи проблем. Но пак казвам, героите не са събрани нарочно, за да се покаже „широката палитра“ на мултикултурния свят.

Юки, за разлика от Георги, не може да приеме премълчаването на истината. Тя не може или не иска да си играе със своята съвест. Това ли е базовата разлика между нея и Георги?

Лъчезар Аврамов: Да... но има и много прагматика. Въпросите, които Георги задава на Юки в един от епизодите, който аз лично най-много харесвам, са няколко: „Добре, какво всъщност искаш ти? Какво да направим? На кого точно да кажем и къде точно да отидем, и какво да признаем?“.

До голяма степен това е и основната красота на разказа, че тук не се е случило фактическо убийство. Иначе би било ясно. Тогава става „Престъпление и наказание“. Само че това детенце се изправя и продължава и нещата стават други.

Юки провежда тотално човешката логика: „Стана беля, трябва да направим нещо“. Тя реагира правилно на инцидента с момчето. Казва: „Трябва да го заведем в болница!“. А мъжът ѝ отговаря: „Амиии, той не иска“. Тя продължава: „Трябва да го заведем! Ти защо го пусна?“. Георги: „На него нищо му нямаше!“.

Всъщност това е важната тема – колко дълго чакаш, за да се задълбочи проблемът? Това е много българска черта. Възмутително наша черта. Трябва да изгори влакът, да умрат дечицата в дискотеката, да падне къщата и тогава ние казваме: „Е, трябваше да направя нещо, ама забравих“. При Георги го има това – ще отложа и ще ми се размине, докато Юки казва: „Сега трябва да се направи нещо! Сега стана, сега действаме“. Ние, българите, казваме: „Почакай малко, то ще се размине!“. Колко време ти трябва да реагираш на проблема?

Няколко пъти в различни сцени се появява думата „бягство“. Героите казват: „От какво бягаме?“, „Няма да бягаме повече!“ и т.н. И така, от какво искат да се отстранят героите във филма? Имат ли някаква крайна точка или цел, която да им даде утеха?

Димитър Стоянович: Лесният отговор е, защото бягаме от някакви битови проблеми. Ако сме ирландци по време на картофения глад, това би било някакъв смислен отговор. Но случаят не е такъв. Нашите герои са двама души от стотиците милиони. Те излизат от естествения си хабитат, където знаят как да реагират, но по някаква причина търсят отговора на друго географско място. Не го търсят в себе си. Това е важна част от концепцията на хората днес, такива, каквито сме. Когато нямаме силата да се справим с проблема в семейството – имаме доминантен баща, мърмореща майка, нещо, което ти пречи, бягаш, търсиш спасение навън. В нашия филм имаме двама души, които бягат от собствените си семейства, от собствената си среда. Те обаче се намират един друг някъде в света, заживяват заедно, стават си най-близки, искат да имат деца… Всъщност никой от нас никога не е успял да избяга от себе си. Проблемът те застига.

Можем ли все пак да намерим някъде утеха от това бягство?

Димитър Стоянович: Развоят на събитията във филма ти дава смазващо категоричен отговор. Не знам дали е утеха. Да, има разрешение на този въпрос. И все пак, защото сме хора, отново е временно решение.

Следователят във филма се среща със заподозрения в тежко престъпление Георги в църквата. Тази сцена ми напомня за срещата на свещеника с Йозеф К. в „Процесът“ на Франц Кафка. Йозеф К. на финала на книгата е екзекутиран без вина, или още по-лошо – без да е разбрал вината си. Каква е вината на Георги във филма?

Лъчезар Аврамов: Никога не съм го мислил през Кафка, но проблематиката, общо взето, е същата. И каква е вината на Георги, е безумно прекрасен въпрос, но той не може да има еднозначен отговор. И все пак Георги има една безспорна вина, която е и неговият движещ протагонистичен механизъм, това е страхът. Това е неговата вина. Кратко и ясно. Страхът от всичко. Срещането на какъвто и да е проблем и непрестанното желание той да бъде отложен, заменен, забравен. Но това си е сериозна вина. Това също е и небогоугодно по някакъв начин.

Прекомерният страх…

Лъчезар Аврамов: Да, прекомерният страх е тази негова голяма вина.

Юки се извинява на майката на момчето на английски и японски език, жената ѝ отговаря на български, но като че ли в очите и на двете се ясно се четат разбиране и майчинска прошка. Това ли е „най-високата метафизична точка“ във филма?

Лъчезар Аврамов: Да.

Димитър Стоянович: Да и от мен!

Лъчезар Аврамов: Това е и пълната антитеза на нарочния мултикултурен сблъсък.

Плачът на Георги в края на филма има ли според вас дълбоки последствия за героя? Или това е съжаление от внезапния удар на обстоятелствата, които се стоварват върху му и засягат повърхностните слоеве на личността му, свързани с идеята за изгубено персонално щастие и успех?

Лъчезар Аврамов: Георги преживява някакъв вид катарзис, но не отпушващ, не генерален. Той не се изкачва нагоре. Тази сцена е личният крах на неговите амбиции. На възможностите му. Георги отново решава да си тръгне, пак си натоварва багажа. Той не казва: „Окей, стъпих накриво, мога да оправя нещата“. Той пак избира да си тръгне. Когато Юки го притиска докрай, все пак отива при бащата на детето. Но всъщност мотивацията отново е егоистична: „Ще отида, нека ме пребие, защото не мога повече да търпя!“... Това пак си остава емиграция или бягство. Не е истински катарзис. Защото катарзисът е дълбоко отключващо преживяване, изконна промяна на цялостната ни духовна ориентация. При Георги това не се случва.

Димитър Стоянович: В крайна сметка ти май си направил лошо на едни хора, не смееш да си признаеш, а в същия момент ти се отговаря само с добро и това е едно натрупване, което няма как да не те „счупи“. Ако не си психопат, ти трябва да „се счупиш“. Мисля, че това, което се случва с Георги, е акт на самопрезрение. „Поне ще поплача сам за себе си.“

Филмът има сериозно социално послание, което може да бъде видяно от много гледни точки. Отвъд разделението на роми и българи, има ли сериозно разслоение в българското общество?

Димитър Стоянович: Ние не познаваме тези, с които живеем. Не познаваме съседите си. Ние познаваме само шаблона.

Лъчезар Аврамов: Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Ние сме ужасяващо затворени. Болезнено. Ще спомена нещо любопитно. От много години обвиняват Уди Алън в расизъм, защото във филмите му няма чернокожи, и той в едно интервю преди десетина години отговори така: „Хора, аз съм всичко друго, но не и расист. Аз просто не познавам афроамериканци. Аз съм евреин от Горен Манхатън. Моята среда е такава – истерични и застаряващи съседи, повечето евреи, малко ирландци и тук-там някой италианец. Аз правя филми за нещата, които познавам“. Тоест не е лошо първо да се опознаем, преди да тръгнем да се разслояваме...

Аз лично съм възхитен от натуршчиците във филма, особено от Серафим Тодоров. Как се работи с тях и доволни ли сте от постигнатия резултат?

Лъчезар Аврамов: Аз съм изключително доволен от работата с тях. С натуршчиците работихме страшно много. Да е жив и здрав Дими, защото той изнесе половината от товара, други хора от екипа също работиха с тях. Бяха безкрайни репетиции. Когато работиш с непрофесионалисти, факторът късмет е водещ в деветдесет и девет процента от случаите. На нас също ни се случи. В една от малките роли възрастната ромка, която докосва Юки по корема и ѝ казва: „Ти си ялова“. Тази жена беше страхотна. Направи четиринадесет абсолютно еднакви дубъла със съвършен текст, с еднакъв ритъм на ходене като много късен, завършен актьор. Но това е тото, късмет. Със Сарафа (Серафим Тодоров) работихме много. Заедно с него го изработихме този образ, този герой. С много, много работа стана.

Димитър Стоянович: Ние сме творческа двойка, която не вярва в късмета. (Смее се.)

Вие как бихте разказали историята на филма в две-три изречения? Любопитно ми е.

Димитър Стоянович: Ще ти разкажа нещо смешно. Когато за първи път ходихме с Лъчо на един форум за развитие на сценарии с Майкъл Шифър и Марк Пеплоу, мен ме накараха да се кача на един стол и да разкажа с две изречения нашия филм пред цялата аудитория. Беше удар, защото не знаех как да разкажа нашия сценарий. Това за мен е нонсенс. Ужасно грубо е да опростиш дадено произведение до едно-две изречения.

Лъчезар Аврамов: Идеята за пичинг и разказването на произведение с две изречения е едно от тежките недоразумения в съвременното кино.

Имаме ли повод за оптимизъм, след всичко, което казвате и показвате във филма „Снимка с Юки“?

Лъчезар Аврамов: Трябва да сме оптимисти... просто сме длъжни!

Димитър Стоянович: Аз съм българин и имам основания да бъда нещастен и да бъда щастлив от този факт, и избирам да бъда щастлив. Ние не живеем в тоталитарна среда, има място за всички ни. Всеки може и ще се доказва поединично, може би един ден ще се намерим и като общност.

Лъчезар Аврамов: Ние си осмиваме средата всекидневно и всекиминутно като защитен механизъм, обаче това е нашата среда. И нека помним, че всички сме равностойно отговорни за случващото се тук. Това е.

„Снимка с Юки“, режисьор Лъчезар Аврамов, сценарий Димитър Стоянович, Лъчезар Аврамов, по едноименния разказ на Мирослав Пенков, оператор Торстен Липсток, продуценти Борислав Чучков, Виктор Чучков, Георги Абрашев, продукция Chouchkov Brothers. С участието на Кики Сугино, Руши Видинлиев, Серафим Тодоров, Весела Бабинова, Мариана Крумова, Рашко Младенов, Радосвета Василева.

Лъчезар Аврамов завършва филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ. От 2005 до 2013 г. е изпълнителен продуцент на много документални филми и на един драматичен телевизионен сериал. Режисьор е и на телевизионния филм „Преследвачът“ (2008), както и на множество реклами и музикални клипове на известни български изпълнители. „Снимка с Юки“ е дебютният му пълнометражен филм.

Димитър Стоянович е сценарист на телевизионни продукции, сред които: „Пътеводител на историческия стопаджия“, „Рецепта за култура“, „Великите българи“, „Голямото четене“, „Българските събития на ХХ век“. Сценарист е на документалните филми „Неудобният доктор Кръстев“, „Как Колумб стигна до България“, „Денят на независимостта“, „От признателните потомци“ (Специалната награда за сценарий от „Златен ритон“ 2017 г.) и др., както и на игралните „И прости нам“, „Преследвачът“, серийния „На границата“ (Награда за най-добър сценарий на Съюза на българските филмови дейци 2015 г.).