Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

Размишления за изкуството на Мариус Куркински и Камен Донев

През последните години много актьори се впуснаха да създават моноспектакли във формата на изповед, на интимно откровение, споделено в притихналата зала: един човек прави театър от своя собствен живот или от съдбата на друг литературен персонаж. В повечето случаи тези моноспектакли са изградени от разказ за житейски случки, през призмата на които актьорът прави и своята оценка за живота, за битието си в изкуството. Ако е монолог на герой от литературно произведение – класическо или съвременно – то изборът е на съдба, която съвпада с жизнените и духовни измерения на актьорската чувствителност. Герой и изпълнител се сливат в единство и така съкровено прозвучава цялостният монолог.

Сред творците с успехи в моноспектакъла двама определено се утвърдиха като големи майстори на този сценичен жанр – Мариус Куркински и Камен Донев. Техните представления се радват на небивал интерес, играят се в големите зали на НДК и „Арена Армеец“. Емоционалната амплитуда на въздействието им се движи от стаено мълчание до изблик на витална реакция. Публиката на тези представления е твърде разнородна – от обикновени, демократично настроени към театъра зрители до тези, които имат по-изтънчен, да го кажем, по-елитарен вкус.

Къде е разковничето на успеха на тези двама актьори, къде е причината за въздействието на постановките им? Намирам ги в това, че двамата по различен път успяват да раздиплят в моноспектаклите си пластове от народопсихологията на българите, успяват да я покажат в нейното падение или величие, в нейната трагика или карнавална стихия. В своите спектакли те смесват тези народопсихологични черти, като все пак Куркински налага повече трагичното начало, докато Камен Донев изразява площадно-карнавалното. Оттук се получават голямото обобщение, метафоричната изобразителност на тази народностна чувствителност.

И двамата правят на сцената вълнуващ и зрелищно-откровен народен театър. В миналото това понятие беше доминиращо в критическата лексика, докато днес е забравено. Настъпи ерата на интелектуалния театър, който предлага съвсем друг тип постановки. Затова някои „естети“ се отнасят с известна резервираност към моноспектаклите на Камен Донев, смятайки, че те се снижават до вкуса на „простосмъртния зрител“, и обратно, много благосклонни са към тези на Мариус Куркински. Едно твърде спорно противопоставяне, защото двамата прилагат съвсем различни изразни средства в изследване на народопсихологията.

Мариус Куркински започна своя творчески път с твърде интересните и доста ексцентрични монодрами по Чехови творби, по творба на Андрей Платонов, по евангелски текстове и др. И привлече младата аудитория, която буквално се прехласваше по тях. Но в един момент неговият интерес се насочи изцяло към произведения на класически и съвременни български автори. И в моноспектаклите му заживя българинът. Той стана обект на превъплъщенията на Куркински. В поредица от представления актьорът разкри трагичните и трагикомични очертания на характера му. Обикновено неговите моноспектакли са конструирани от няколко разказа, в които актьорът с чувство за остра характерност, умело боравене със средствата на смешното, гротескното или остро трагичното разкрива мигове от житейските преживявания на своите персонажи. Така той успява чрез словото, стилизирания жест на тялото и мимиката да покаже в кратко време житейска съдба, един определен български типаж. Затова в неговите спектакли смешното и трагичното вървят ръка за ръка, но все пак преобладава една пронизваща трагедийност, която приковава зрителското възприятие. Този екстатичен магнетизъм изпълва спектакъла „Български разкази“ по произведения на Ангел Каралийчев, „Сътресение“ и „Черното пиле“ по разкази на Николай Хайтов и „Нашенец“ по творби на Чудомир. Особено бях изненадан от неговия прочит на Чудомировите разкази. Автор, който едва ли не всеки свързва с „Не съм от тях, како Сийке“, изведнъж в този спектакъл прозвучава с огромна трагедийна сила. Петимата герои, в които се превъплъщава актьорът, разкриват греха и омразата, злината и добрината, покаянието и прошката. Един актьор, сам на сцената, сред тишината на мъдрото слово или стихията на отприщената жизненост успява да изгради богата палитра от черти на българина с корени както в неговото минало, така и в най-съвременното му битие. Винаги съм смятал, че в своята игра Мариус Куркински носи много от стихията на един велик български актьор – Константин Кисимов. Куркински наследява ексцентриката, сатиричната хиперболизация, трагедийната сила в изкуството на този актьор. Най-после той носи и много от неговата така характерна патетика. Но в играта на Мариус Куркински българинът вече е трансформиран от новата съвременна рефлексия на днешния актьор.

Камен Донев твори моноспектаклите си в съвсем различна стилистика. Те са откровен площадно-плебейски театър, отприщват стихията на карнавала, на кукерските игри. Смехът буквално плющи в тях, зрителите виждат собствената си същност в твърде изкривено огледало и увлечени от деформираното си поведение, неусетно осъзнават нелепостта на пристрастяването към материалното, бездуховното, пошлото. Във „Възгледите на един учител за народното творчество“, „Възгледите на един учител за народната просвета“, „Възгледите на един учител за силата на словото“ актьорът умишлено профанира личността на учителя, умишлено го извежда до гротеската, до абсурдното, за да извлече такива качества на съвременния българин като всезнайковщината, страстта да политиканства, дребнавостта, завистта и още ред пороци на днешното ни съществуване. Неговият учител ми напомня за Вазовите „Чичовци“. Героите там се надпреварват да говорят, както персонажът на Донев се опиянява от своите „смели“ фантазии и мечтания. Като извежда до големи висоти гротесковия образ на пошлото и бездуховното, той сякаш крещи на зрителите с Гоголевия вик: „На кого се смеете, господа, на себе си се смеете?“.

Но на финала актьорът сменя оптиката и на сцената заговорва един друг учител – заговорва поетичната душа на този фантазьор, завърнал се смирено при корените си. С този Брехтов принцип Камен Донев всъщност примирява разиграната карнавална стихия на пошлото, наивното с една надежда, че тя ще получи своята трансформация, ако обърнем поглед към корените ни, към нравствеността на дедите ни. Така смехът в неговите спектакли се превръща в болка, покаяние и надежда. На финала той приземява смеха, дава му други нравствени измерения.

Камен Донев е доказал своя талант и в областта на драматургията, той е автор на моноспектаклите си. В последния си спектакъл „За сватбите“ той вече въвежда присъствието на няколко персонажа, действието е много раздвижено, на сцената са музиканти, танцьори. Те взаимодействат с Водещия сватбата (Камен Донев) и така изграждат картината на една българска сватба. На сцената Донев показва пъстрота на нравите – от разгула на екзалтираната сватбена оргия, изразена в цветистия и грубоват език, до моментите на поезия във фолклорно-ритуалното действо. Така ни представя хармоничното съчетание на народната бесовщина и поетичната извисеност – от миналото до днес. Той съединява „високото“ и „низкото“, площадно-грубото и високопоетичното в характерологията на българина. Фолклорът е свързващият елемент в изброените представления, затова във всички тях словото е обогатено с народни танци или песни, изпълнявани от самия актьор. Тези изпълнения чувствително повишават температурата на постановките.

Спрях се на изкуството на тези двама актьори, защото смятам, че темата за трагиката и карнавалността на българския национален характер най-ярко се разкрива в техните моноспектакли. Но тази тема звучи и в други постановки. От културологична гледна точка можем да разгледаме и други театрални явления от т.нар. „масова култура“. Някои теоретици имат високомерно отношение към тях, но те в крайна сметка са част от осмислянето на тази култура, от опита на творците да я избавят от аромата на чалгата, евтиния вкус и лесното привличане на публика. Как трябва да определим изкуството на големия ни актьор Тодор Колев, който в самостоятелните си концерти години наред взривяваше залите с изпълнението на стари градски песни или с превъплъщението си в образа на рома с цигулката?

Мариус Куркински и Камен Донев правят опит да съединят талантливо „високата“ и „масовата“ култура, театъра за народа с елитарното изкуство.