Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

„Персонализмът“, Еманюел Муние, превод от френски Тодорка Минева, издателство „Сонм“, 2024 г.

Ако романтизмът развива чувството на индивида във всички емоционални регистри, то следва ли от това, че персонализмът е характеристика на романтичната нагласа? Нов вид аристократизъм ли е персонализмът и има ли потомствен произход личността? Не знам отговорите на тези въпроси, не ги намерих и в книгата на Еманюел Муние, защото той не се занимава с масовия подход към човека.

Думата персонализъм има колеблив път – редува появи и изчезвания. През 1947 г. Андре Лаланд я узаконява в петото издание на философския си речник, а от „Ларус“ дори я предлагат като синоним за егоцентризъм. Обаче остава въпросът защо едва XX век насочва поглед към философията на персонализма и как се формира големият текст за човешкия универсум.

Признавам си, че четох книгата на Еманюел Муние с пристрастие. Харесвам неговото прекалибриране на хуманизма в концепция за личността. Особено много ми допада неинвентарният подход към човека. Дори и в беглите съпоставки. Например, ако поставим един до друг християнския и агностичния персонализъм, подредбата им само ще потвърди калкулацията, че съществуват различни персонализми, но персонализмът не е сбор от тях и към него няма средни пътища. Муние не изисква да поглеждаме към индивида серийно, защото личността не е масово производство. Личността, твърди авторът на „Персонализмът“, е единствената реалност, която едновременно опознаваме и създаваме.

Книгата предлага два подхода към основната идея на персонализма. Първият е чрез изучаване на обективния свят и показването, че личностният начин на съществуване е най-висшата форма на съществуване. Вторият начин да бъде изразен персонализмът е чрез публично преживяване на опита за личностен живот. И веднага изниква парадоксът на личностното съществуване: историята на личността е успоредна на историята на персонализма. Остава въпросът къде се пресичат.

Текстът на Муние е интелектуално предизвикателство. Разчита на читатели, които могат да се ориентират в сложната картина от културни асоциации и внушения, разчита на добро познаване на социологическото развитие на човешката ситуация. Особено след Френската революция, която поставя света в индивидуалистки контекст, а либералната държава го конкретизира още повече.

В епохата на технологиите персонализмът се усеща като застрашен вид. Ужасеният индивидуализъм се страхува едновременно от анархията, в която тъне, и от колективизма, който го застрашава. Но синоними ли са персонализъм и индивидуализъм?

Муние твърди, че самозащитата на индивида включва персонализъм срещу индивидуализъм. А индивидуализмът е самата антитеза на персонализма и най-непосредственият му враг. Личността израства единствено очиствайки се непрестанно от индивида, който съществува в нея. Затова, ако първата грижа на индивидуализма е да съсредоточи човека върху самия него, то първата грижа на персонализма е да го измести от този център и да му открие перспективите на личността.

Нерядко персонализмът е представян като антиколективистично действие. В самото му име виждат противопоставяне между общностното и колективното. (Персонализмът отличава една йерархия на колективите според силата на тяхната персонализация.)

Сред ключовите си идеи персонализмът нарежда единството на човечеството в пространството и във времето. Възгледът за единното и неделимо човечество е тясно свързан със съвременната идея за равенство. Но унификацията на личностния универсум не се случва без вътрешно напрежение. Защото личността може да намери себе си единствено ако изгуби себе си.

За да определим персоналистката мисловна позиция, е достатъчно да кажем, че всяка личност има такова значение, че не може да бъде заменена на мястото, което заема в света на личностите. Но личността е и вътрешност, която се нуждае от външност. Френският глагол exister (съществувам) показва чрез префикса си, че да бъдеш, означава да се разгърнеш навън, да изразиш себе си. Да бъдеш личност, означава да бъдеш своеобразен.

Позициите на Муние за персонализма са дискусионни, самият той го признава. И споделя, че мечтае думата персонализъм да бъде банална. Банализирането ѝ означава, че личността принадлежи единствено на себе си. На обществото в себе си.

Изключително важна книга за изгубването и намирането на автентичност.